Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, …07.2022 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, II „А” въззивен състав, в открито съдебно заседание на четвърти февруари
двехиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА Г.
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева, въззивно гражданско
дело № 4021 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 -
чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Т.С.” ЕАД срещу
решение от 14.12.2019г. по гр. дело № 26799/2019г. на Софийски районен съд, 74 състав,
допълнено с решение от 18.02.2020г. по същото дело, В ЧАСТТА, с която са
отхвърлени предявените от дружеството - жалбоподател срещу В.Г.Н. искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за
разликата над сумата 1306. 92 лв. до пълния предявен размер от 2613. 84 лв. –
незаплатена топлинна енергия за периода м. май 2016г. – м. април 2018г. и за
разликата над сумата 28. 73 лв. до пълния предявен размер от 57. 46 лв. –
вземане за незаплатена услуга дялово разпределение за периода 01.05.2016г. –
м.04.2018г., както и исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата 97. 08 лв. – обезщетение
за забава за периода 15.09.2017г. – 04.10.2018г. върху главницата за стойност
на доставена топлинна енергия и за сумата 7. 85 лв. – лихва за забава за
периода 15.09.2017г. – 04.10.2018г. върху главницата за цена на услугата за
дялово разпределение.
Въззивникът – ищец обжалва решението в частта за отхвърляне
на исковете, с оплаквания за неправилност, поради неправилно приложение на
материалния закон. Сочи, че СРС неправилно е приел, че ответницата има
задължения само за ½ част от претендираните суми, поради наличие на
двама носители на вещното право на ползване досежно процесния топлоснабден имот.
Сочи, че другият носител на вещното право на ползване върху имота е починал
преди образуване на заповедното производство. Поддържа, че съгласно Общите условия от 2014г.,
клиентите дължат заплащане на дължимите суми в 30 - дневен срок от публикуване
на общите фактури на интернет страницата на продавача за съответния отоплителен
сезон. Твърди, че има издадени констативни протоколи по реда на чл. 593 ГПК,
удостоверяващи, че общите фактури са публикувани на съответните дати. Моли съда
да отмени решението в обжалваната част и да уважи исковете до пълните предявени
размери, като му присъди разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата – ответник оспорва жалбата по подробно
изложени в депозиран писмен отговор съображения. Моли съда да потвърди
решението в обжалваната част като правилно, с присъждане на разноски.
Третото лице - помагач не заявява становище по въззивната
жалба.
Решението в частта за уважаване на исковете е влязло в
сила, като необжалвано.
При докладване на делото по реда на чл. 267 ГПК
въззивният съд е приел, че е сезиран с жалба срещу решението само в отхвърлителната
част на исковете за лихви, тъй като решението по чл. 250 ГПК, с което е постановен
отхвърлителния диспозитив относно исковете за главница и лихва за незаплатена
топлинна енергия, не е било обжалвано с отделна жалба. Независимо от това,
съдът констатира, че постановеното допълнително решение има характер на решение
за допускане на очевидна фактическа грешка и е постановено по реда на чл. 247 ГПК, независимо от грешната квалификация в него по чл. 250 ГПК, тъй като с него
СРС не е формирал за първи път воля досежно отхвърлителната част на исковете за
главница и лихва за топлинна енергия, а само е отразил в диспозитива вече
формираната в основното решение воля. Трайна е съдебната практика, че при
допускане на поправка по реда на чл. 247 ГПК, поправеното решение и решението за поправката представляват едно
цяло, считано от постановяване на основното решение. Предвид изложеното, с
оглед релевираните в жалбата доводи срещу неправилността на решението в
отхвърлителната част на всички искове, е налице надлежно сезиране на въззивния
съд досежно цялата отхвърлителна част на първоинстанционното решение.
Софийски
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо в атакуваната част.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд
намира следното:
СРС е сезиран с искове с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на парични
вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 66049/2018г.
на СРС, 74 с-в.
С оглед влязлото
в сила решение в частта за уважаване на исковете за главница и лихва, предмет
на въззивното производство е единствено размера на претендираните главници за
топлинна енергия и дялово разпределение над присъдените до пълните предявени
размери, с оглед начина на изчисляване на дължимите суми, както и дължимостта
на лихви за забава върху двете главници.
СРС
е уважил частично исковете за главница за незаплатена топлинна енергия и за
услугата дялово разпределение, като е приел, че по делото е проведено пълно и
главно доказване от страна на ищеца на наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по продажба на топлинна енергия, но за ½
от процесните вземания, тъй като ответницата и съпругът й Георги Николов се
легитимират като носители на вещното право на ползване върху процесния
топлоснабден имот, съгласно представения нот.акт № 188/97г. Приел е, че при
двама носители на вещното право на ползване – съпрузи и липса на позоваване на
солидарност от ищеца, отговорността на ответницата и другия носител на вещното
право на ползване следва да бъде ангажирана разделно, по равно, с оглед липсата
на твърдения за наличие на солидарност.
Съгласно
чл. 153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Съгласно задължителните указания,
дадени в ТР № 2/2018г. по т.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, собствениците/ползвателите
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на ЗЕ независимо кой е фактическият ползвател на имота, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди.
Предвид изложеното, оплакването в жалбата за неправилност на
изводите на първоинстанционния съд досежно обема на отговорността на
ответницата, е неоснователно и недоказано. Противно на твърденията на
жалбоподателя, по делото не са ангажирани доказателства за смъртта на съпруга
на ответницата, който си е запазил правото на ползване на върху имота заедно с
нея. Предвид изложеното, при наличие на двама носители на вещното право на
ползване и липса на твърдения и доказателства от ищеца, че е налице сключен
договор за доставка на топлинна енергия само с ответницата, следва, че отговорността
следва да бъде ангажирана разделно, при равни квоти.
По
отношение размера на присъдените главници за топлинна енергия и услугата дялово
разпределение, СРС е кредитирал заключението на приетата СТЕ, съгласно което
общо дължимата сума за топлинна енергия имота за процесния период и е в размер
на сумата 2613. 30 лв., а за дялово разпределение – 57. 46 лв. и е уважил
исковете за ½ от посочените суми. Предвид
изложеното и липса на конкретни доводи в жалбата досежно общо определените
размери, решението е правилно в посочената част.
По
отношение на исковете за мораторни лихви:
СРС е
отхвърлил иска за мораторна лихва върху главницата за незаплатена топлинна
енергия за периода 15.09.2017г. – 04.10.2018г.
като е приел, че съгласно приложимите ОУ от 2014г., длъжникът изпада в
забава само при неизпълнение на задължението за плащане на топлинна енергия в
30 - дневен срок от датата на публикуването на фактурата за целия отчетен
период, а по делото не са налице доказателства за такова публикуване, респ. за
настъпила забава на длъжника.
Съгласно чл. 33, ал.1 от ОУ от 2014г., в сила от м. март 2014г., клиентите
са длъжни да заплащат месечните суми за топлинна енергия в 30 - дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на топлопреносното
предприятие. Публикуването има характер на покана, относима към настъпване на
забавата на длъжника, но по делото не са ангажирани доказателства за
публикуването на сумите по смисъла на визираната клауза. Предвид изложеното, въззивният
съд споделя изводите на СРС относно липсата на доказана забава при действието
на ОУ от 2014г.
Съобразно приложимите норми на чл.
33, ал. 2 и 3 вр. ал. 5 от Общите условия от 2016г., публикувани м. юли, в сила
от 11.08.2016г. /по арг. от чл. 150, ал. 2 ЗЕ/, месечната дължима сума за
доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се
извършва по смисъла на чл. 71 от Наредбата за топлоснабдяването, се формира въз
основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача, като клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 45 - дневен срок след изтичане на периода,
за който се отнасят. След отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния
период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки /чл. 32, ал. 3 ОУ/, като клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурите в 45 - дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят /чл. 33, ал. 1 ОУ/. В
разпоредбите на чл. 33, ал. 4 и 5 от ОУ от 2016г. е предвидено, че продавачът
начислява лихва за забава само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и 3, ако не са
заплатени в срока по ал. 2, от деня на забавата до момента на заплащане на
дължимата сума за топлинна енергия. Предвид изложеното, задължението за плащане
на дължимата топлинна енергия при действието на ОУ от 2016г. е срочно и
забавата на клиента настъпва след изтичане на съответния 45 - дневен срок,
считано от издаване на общата фактура. Предвид изложеното, настоящият съдебен
състав счита, че е налице доказана забава съгласно ОУ от 2016г. по отношение на
незаплатената фактура № 81834473/м.07.2017г. на обща стойност 799. 41 лв.,
съгласно заключението на ССчЕ. Вещото лице дава констатации, че размерът на
лихвата досежно посочената главница за процесния период на иска е в размер на сумата
85. 73лв., поради което искът срещу ответницата е основателен и доказан за
половината стойност, а именно за сумата 42. 86 лв. Искът за разликата до пълния
предявен размер е недоказан, тъй като касае начислена мораторна лихва върху
главница по обща фактура от м.07.2018г., която е извън процесния период на иска
за главницата за незаплатена топлинна енергия.
По
отношение на вземането за лихва върху главницата за стойността на услугата
дялово разпределение, не се твърди и доказва да е настъпила забава по смисъла
на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Вземането не е срочно, поради което Общите условия са
неприложими, а за изпадане на длъжника в забава следва да е изпратена и връчена
покана. Такава в случая не е налице, поради което следва да се приеме, че не е
налице настъпила забава и искът правилно е отхвърлен от СРС.
Предвид гореизложеното, жалбата е частично
основателна и решението следва да бъде отменено в частта за отхвърляне на иска
за мораторна лихва върху главницата за незаплатена топлинна енергия до размера
на сумата 42. 86 лв. – лихва за забава за периода 15.09.2017г. – 04.10.2018г. и
вместо него постановено друго за уважаване на иска до посочения размер, а в
останалата обжалвана част решението следва бъде потвърдено. Решението следва да
бъде отменено и в частта, с която е осъдено ищцовото дружество да заплати
разноски на ответницата за разликата над сумата 705. 54 лв. до пълния присъден
размер от 723. 13 лв.
При
така изложеното, с оглед изхода на спора, на въззивника – ищец следва да бъдат
присъдени на основание чл. 78, ал.1 ГПК разноски
в размер на общо сумата 2. 23 лв. за въззивната инстанция /държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение съответно на уважената част на жалбата/, както и
сумата 1. 63 лв. – допълнително разноски за заповедното производство.
Допълнително разноски за първоинстанционното производство не следва да се
присъждат на въззивника –ищец, тъй като присъдените са над дължимия размер,
съобразно уважената част на жалбата.
На въззиваемата – ответник следва да
бъдат присъдени претендираните и доказани разноски за адвокатско възнаграждение
за настоящата инстанция, които възлизат на сумата 400 лв., съобразно
представения договор за правна защита и съдействие. Възражението на въззивника
за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно, с оглед
фактическата и правна сложност на делото и същото следва да бъде намалено до минималния
размер от 331 лв., с оглед обжалвания
материален интерес, по арг. от чл. 7, ал.2, т. 2 НМРАВ. С оглед изложеното,
съобразно отхвърлената част на жалбата, на въззиваемата следва да бъдат
присъдени разноски за настоящата инстанци в размер на сумата 321. 15 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 14.12.2019г. по гр. дело № 26799/2019г. на Софийски районен
съд, 74 състав, допълнено с решение от 18.02.2020г. по същото дело, В ЧАСТТА, с
която е отхвърлен предявения от „Т.С.”
ЕАД В.Г.Н. иск с правно чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД до размера на сумата 42. 86 лв. – лихва за забава за периода 15.09.2017г.
– 04.10.2018г. върху главницата за стойност на доставена топлинна енергия,
както в частта, с която е осъден ищеца „Т.С.” ЕАД да заплати на В.Г.Н.
разноски за разликата над сумата 705. 54 лв. до пълния присъден размер от 723.
13 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че В.Г.Н., ЕГН **********
дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, на
основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 42. 86 лв. – лихва
за забава за периода 15.09.2017г. – 04.10.2018г. върху главницата за стойност
на доставена топлинна енергия.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 14.12.2019г.
по гр. дело № 26799/2019г. на Софийски районен съд, 74 състав, допълнено с
решение от 18.02.2020г. по същото дело, в останалата обжалвана част за
отхвърляне на исковете.
ОСЪЖДА В.Г.Н., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата 2. 23 лв. – разноски за въззивната инстанция, както и
сумата 1. 63 лв. – допълнително разноски за заповедното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****** да
заплати на В.Г.Н., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 321.
15 лв. – разноски за въззивното производство.
Решението в частта за уважаване на
исковете е влязло в сила, като необжалвано.
Решението е постановено при
участие на третото лице „Т.с.” ЕООД
– помагач на въззивника-ищец „Т.С.”
ЕАД.
Решението не подлежи на
касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.