№ 1776
гр. София, 08.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Н.Н.Ч.
при участието на секретаря ЛИЛИЯ П. ПЕТКОВА
като разгледа докладваното от Н.Н.Ч. Гражданско дело № 20211110147319
по описа за 2021 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове по чл. 26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД за признаване за установено, че клаузите на чл. 3, ал. 1, т. 1 от
договор за кредит от 12.08.2016 г. и договор за кредит от 14.08.2018 г. са
нищожни, като противоречащи на добрите нрави и по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
за връщане на сума, след допуснато изменение по реда на чл. 214 ГПК, в общ
размер на 11 678,41 лв., като платена без основание, ведно със законната
лихва, считано от подаване на исковата молба - 13.08.2021 г. до
окончателното изплащане.
Ищецът твърди да е бил в облигационни отношения с ответника по два
договора за кредит – договор за бизнес линия от 12.08.2016 г. и договор за
бизнес линия от 14.08.2018 г. Твърди, че съгласно уговореното в чл. 3, ал. 1, т.
1 от двата договора ищецът заплащал такса „ангажимент“ за ползване на
кредитите, представляваща 6 % от усвоената главница за всеки 14 дневен
период от ползване на кредита, но не по – малко от 30 лв., като изплатил на
ответното дружество 7 590 лв. по първия договор и 2 632 лв. по втория, или
общо 10 222 лв. Тази такса по същността си представлявала възнаграждение
по кредита, което не било ясно при сключването му и което било
нееквивалентно на размера на главницата. Ето защо счита така уговорената в
чл. 3, ал. 1, т. 1 такса по двата договора за нищожна, като противоречаща на
добрите нрави, а начислените и изплатени въз основа на нея суми в общ
размер на 10 222 лв., като платени без основание.
Ответникът оспорва исковете по основание и размер. Счита, че от една
страна от съдържанието на клаузите на процесните договори ясно се извлича
характера на уговорената такса, като възнаграждение по кредита, а от друга
ищецът, който е търговец и следва да полага грижата на добър търговец в
1
търговските си отношения, не може да се позовава на неразбиране на
уговорките в процесните договори, още повече, че е изпълнявал стриктно и в
срок задълженията си по тях. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и взе предвид доводите на страните, намира за установено
следното:
Видно от доказателствата по делото страните са сключили два договора за
кредит, в изпълнение на които ищецът е предоставил на ответника парични
заеми под формата на кредитна линия – договор за бизнес линия от 12.08.2016
г. за сумата от 2 500 лв. и договор за бизнес линия от 14.08.2018 г. за сумата
от 2 400 лв. Не е спорно по делото, а и видно от представените разходни
ордери, сумите по уговорените заеми са били реално отпуснати от ищеца и
изцяло усвоени от ответника до достигане на съответния кредитен лимит.
Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 от договорите кредитополучателят следва да
заплаща на кредитора такса ангажимент за ползване на кредита в размер на
6% от усвоената главница за всеки 14-дневен период от ползването на
кредита, но не по-малко от 30 лв. Таксата се начислява на всеки първи ден от
всеки 14-дневен период върху усвоената, но непогасена главница към този
ден. Кредитополучателят заплаща таксата в срок до 14 дни от датата на
нейното начисляване. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 2 от договора минималната
погасителна вноска е в размер на таксата по т. 1, падежът на първата вноска е
на 26.08.2016 г., а всяка следваща е дължима на 14-ия ден след падежа на
предишната.
Уговорена по този начин, клаузата на чл. 3 от договора не урежда
задължение за заплащане на цена за услуга. Така наречената „такса
ангажимент“ е уговорена като дължима върху усвоената главница сума за
ползване на кредита, размерът не зависи от реалните разходи, които биха се
направили, поради което посочената такса по същността си представлява
предварително уговорено задължение на кредитополучателя за заплащане на
възнаграждение по договора. Видно от изготвената счетоводна експертиза, по
договор за бизнес линия № .. от 12.08.2016 г. усвоената главница е в размер на
2 500 лв., върху която е начислена и заплатена от ответника възнаградителна
лихва по чл. 3 от договора в размер на 7 453,88 лв., а по договор за бизнес
линия № .. от 14.08.2018 г. и анекс от 25.03.2020 г. усвоената сума е в размер
на 2 542 лв., върху която е начислена лихва в размер на 5 572,40 лв. Тоест,
дължимото възнаграждение в рамките на уговорените срокове за ползване на
заемните суми надвишава двукратния размер на усвоените главници по
кредита.
Съгласно Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г.,
II г. о. няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва (чл. 240, ал. 2
ЗЗД ) или неустойка за забавено изпълнение на парични задължения чл. 92
ЗЗД над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е
ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. По действащото българско
2
право максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или
компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави.
При преценка дали уговореният размер на договорната лихва противоречи
на добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и справедлив
размер на възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои
парични средства за ползване от потребителя, с оглед въведените критерии в
ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, следва да
се отчете характера на договора, неговата цел, задължението на кредитора да
предостави договорената сума в уговорения срок и възможността
потребителя да я върне разсрочено и на вноски, макар и с лихва. Когато
едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то
насрещната престация – заплащане на възнаградителна лихва следва да се
съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за
който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е
обезпечен. Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради
накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай
към момента на сключване на договора.
Настоящият случай касае необезпечени заеми, отпуснати за сравнително
дълъг период от време, при това от небанкова финансова институция и
поради това същите са високорискови за кредитора. В този смисъл рискът
следва да бъде отчетен чрез заплащане на по – високо възнаграждение по
кредита. Въпреки това предоставените на ищеца суми по кредитите не са на
голяма стойност от гледна точна на самата финансова институция, която
извършва дейност по предоставяне на парични заеми по занятие и доколкото
възнаградителната лихва представлява цена за предоставеното ползване на
кредита, съдът намира, че величината от 156,43% на годишна база
противоречи на добрите нрави, тъй като е несравнима с разходите, които
прави ответникът и с размера на добросъвестно очакваната от търговската
сделка печалба. Фактът, че кредитополучателят е търговско дружество и би
следвало да е наясно с поетите рискове, не може да обоснове извод, че
оспорената клауза е съвместима с добрите търговски нрави. Уговарянето в
договора на подобна печалба на кредитора значително надхвърля присъщата
функция на възнаградителната лихва, а именно да служи като възнаграждение
за кредитора за това, че е предоставил заем и води до неоснователното му
обогатяване.
Възнаградителната лихва, наименувана в случая „такса ангажимент“, не
отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за
кредит, като съобразно размера на предоставената сума, срока за който е
предоставена и размера на възнаградителната лихва, съдът приема, че се
касае до нищожни клаузи, сключени при нееквивалентност на престациите,
поради което искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД следва да бъде
3
уважен.
Съгласно заключението на вещото лице размерът на платената от ищеца
сума по процесните договори, представляваща такса ангажимент, е на обща
стойност 11 678,41 лв. Предвид установената нищожност на клаузите,
плащането е лишено от основание или искът по чл. 55, ал.1 ЗЗД за връщане
на сумите 7453,88 лв. и 4224,53 лв. също е основателен. На ищеца следва да
се присъди законна лихва върху главницата от датата на предявяване на иска
– 13.08.2021 г. до окончателното й изплащане.
На ищеца следва да се присъдят разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в
общ размер на 2 197,35 лв., от които държавна такса 567 лв., депозит за
експертиза 300 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 1 330,35 лв.,
намалено от съда на основание чл. 78, ал. 5 ГПК съобразно релевираното в
отговора възражение за прекомерност и с оглед фактическата и правна
сложност на делото, броя на предявените искове и минималните размери по
Наредбата.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявени от „..“ ЕООД, ЕИК .. срещу „Ф.Ф.“ АД,
ЕИК .. искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД нищожността на
уговорените в ч. 3, ал. 1, т. 1 от договор № .. от 12.08.2016 г. и договор № .. от
14.08.2018 г. клаузи за дължимост на такса ангажимент поради
нееквивалентност на престациите и противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА „Ф.Ф.“ АД, ЕИК .. да заплати на „..“ ЕООД, ЕИК .. на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 11 678,41 лв., като платена без
основание, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба
- 13.08.2021 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал.
1 ГПК сумата 2 197,35 лв. разноски по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4