№ 1171
гр. П. 29.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П. XXVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Мария Анг. Ненова
при участието на секретаря Стоянка Миладинова
като разгледа докладваното от Мария Анг. Ненова Гражданско дело №
20255220101251 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 422 от ГПК.
Ищецът „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и
адрес: гр. София, п.к. 1404, район Триадица, бул. „България” № 81В,
представляван от управителите П.В. и Х.М. чрез пълномощника си
юрисконсулт Б. Т. твърди, че между „Сити Кеш“ ООД и С. Р. Г., ЕГН
********** от гр. П. ул. „*********** е сключен договор за потребителски
кредит № 386976/08.01.2020 г., с който кредиторът е предоставил на
длъжника в заем сумата от 200 лева, а длъжникът се е задължил да я върне на
4 вноски, от които една по 69 лева и три по 79 лева в срок до 10.05.2020 г., при
фиксиран ГЛП в размер на 40,05 % и ГПР в размер на 48,44 %. Твърди, че
длъжникът не е изпълнил в срок задълженията си по договора, поради което
ищецът, в качеството на цесионер по силата на договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 13.01.2022 г., се е снабдил със заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 509/2025 г. по описа на
Районен съд – Пазарджик. Против заповедта за изпълнение е постъпило
възражение от длъжника, поради което предявява иск за установяване на
вземанията по заповедта, както следва: главница в размер на 200 лева,
договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 13,51 лева за
периода от 08.01.2020 г. до 10.05.2020 г., лихва за забава върху главницата в
размер на 71,93 лева за период от 10.05.2020 г. до 29.01.2025 г., ведно с лихва
за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателно изплащане на вземанията.
1
Претендира разноските в исковото и заповедното производство.
Ангажира писмени доказателства.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответницата С. Р. Г. чрез пълномощника
си адвокат А. А. оспорва исковата молба като неоснователна. Не оспорва
сключването на процесния договор за потребителски кредит и получаването
на заемната сума, но твърди пълно погасяване на чистата стойност на кредита.
Твърди недействителност на договора за потребителски кредит поради
неточно посочване на ГПР заради скритото възнаграждение, означено като
„неустойка“. Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски, в т.ч.
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Ангажира доказателства.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и прецени поотделно и в
съвкупност доказателствата по делото, намира за установено следното:
Между третото неучастващо в делото лице „Сити Кеш“ ООД и С. Р. Г. е
сключен договор за потребителски кредит № 386976/08.01.2020 г., по силата
на който „Сити Кеш“ ООД е предоставил на С. Р. Г. паричен заем в размер
на 200 лева, при фиксиран ГЛП - 40,05 %, ГПР - 48,44 %, а тя от своя страна
се е задължила да върне сума в общ размер на 220,19 лева на 4 месечни
погасителни вноски, както и в тридневен срок от усвояване на заемната
сума да предостави на „Сити Кеш“ ООД поне едно
от посочените обезпечения: поръчител или банкова гаранция, като в противен
случай дължи неустойка в размер на 95,81 лева, платима разсрочено съгласно
погасителния план. Така общият размер на дължимите суми по договора
възлиза на 306 лева.
С договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022 г. „Сити
Кеш” ООД е прехвърлил на „АПС Бета България“ ЕООД вземанията
по договора за потребителски кредит, сключен със С. Р. Г..
Към исковата молба е приложено уведомление за извършеното
прехвърляне на вземанията и пълномощно, с което „Сити Кеш” ООД
упълномощава „АПС Бета България“ ЕООД да уведомява длъжниците
за настъпилото прехвърляне на вземанията.
За вземанията по договора за потребителски кредит „АПС Бета
България“ ЕООД се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
против С. Р. Г. по ч.гр.д. № 509/2025 г. по описа на Районен съд - Пазарджик.
Против заповедта за изпълнение е подадено възражение по чл. 414 от
ГПК, поради което е предявен иск за установяване на вземанията.
Съгласно приетото по делото, без възражения от страните, заключение
на съдебно-икономическата експертиза по процесния договор за
потребителски кредит е платена сума в общ размер на 154 лева, с която са
погасени: 6,68 лева лихва, 62,32 лева неустойка и 85 лева такси. Ако в
погасителната вноска се включи дължимата неустойка за непредоставяне н
обезпечение, ГПР по договора за потребителски кредит би бил в размер на
2
693,50 %.
При така установените правнорелевантни факти съдът намира следното
от правна страна:
Производството е по реда на чл. 422 от ГПК.
Налице са процесуалните предпоставки за съществуване и надлежно
упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, тъй като
в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, в срока
по чл. 414, ал. 2 от ГПК против същата е подадено възражение от длъжника, а
исковата молба е предявена в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Предмет на делото са кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 9 от ЗПК във връзка с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД за съществуване на вземания за главница, договорна лихва и лихва за
забава, дължими по договор за потребителски кредит.
В тежест на ищеца е да установи по делото при условията на пълно и
главно доказване съществуването на валидно облигационно правоотношение
по договор за потребителски кредит, предоставянето на отпуснатата в заем
сума на ответницата и валидното прехвърляне на вземанията по договора за
потребителски кредит с договор за цесия.
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, спрямо който са
приложими особените изисквания за действителност по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК и общите правила за
валидност на договорите съгласно чл. 26-33 от ЗЗД. На основание чл. 7, ал. 3
от ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в
договорите, сключени с потребител, а съгласно ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на
ВКС – за нищожността на процесните договори, ако същата произтича пряко
от сделката или от събраните по делото доказателства.
Едно от съществените изисквания за съдържанието на договора за
потребителски кредит, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, е в договора да бъде
посочен размерът на ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочването
на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото
дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и
му позволява да прецени икономическите последици от сключване на
договора. Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК общите разходи по кредита на
потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
3
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
Съгласно практиката на СЕС – Решение от 21.03.2024 г. по дело С-
714/2022 и Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/2023, посочването на ГПР,
който не отразява точно всички разходи по кредита, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по договора за
потребителски кредит, също както непосочването на ГПР. По тези
съображения съдът приема, че чл. 10, § 2, б. „ж“ и чл. 23 от Директива
2008/48/ЕО, инкорпорирана във вътрешното законодателство съгласно § 2 от
ДР на ЗПК, трябва да се тълкува в смисъл, че когото в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3,
б. „ж“ от тази директива разходи, посочени разпоредби допускат този договор
да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.
В случая в договора за потребителски кредит е посочен размер на ГПР,
но от заключението на съдебно-икономическата експертиза, ценено от съда
като компетентно, обективно и обосновано, се установява, че в него не е
включена дължимата от потребителя неустойка за непредоставяне на
обезпечение. Тази неустойка не само, че обезпечава едно непарично
задължение, от чието неизпълнение не произтича пряка вреда за кредитора, но
и още при сключване на договора е било предварително ясно, че потребителят
трудно би могъл да осигури исканото обезпечение с оглед поставянето на
твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение и завишените изисквания,
на които трябва да отговаря поръчителят, и е почти сигурно, че ще дължи
неустойка. Затова говори и фактът, че размерът на неустойката е изчислен
предварително и включен в погасителния план. По този начин на практика
уговорената неустойка представлява скрита възнаградителна лихва, чието
плащане е гарантирано за кредитора. Следователно неустойката няма
присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, а
действителната й цел е да породи допълнително парично задължение за
потребителя. Заплащането на неустойката представлява разход за потребителя
по смисъла § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, който е свързан с кредита, увеличава цената
му и е бил предварително известен на кредитора, поради което е трябвало да
бъде включен в размера на ГПР. Ако същата беше включена в ГПР, неговият
размер съгласно заключението на съдебно-икономическата експертиза би бил
693,50 %, който надхвърля неимоверно много максимално допустимия размер
съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Следователно посоченият в договора размер на
ГПР не отразява точно всички разходи по кредита и не отговаря на
действително приложимия от кредитната институция ГПР. Невярното
посочване на размера на ГПР е равносилно на непосочване на ГПР в договора
за потребителски кредит, което съгласно чл. 22 от ЗПК води до неговата
4
недействителност.
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит бъде
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност
на кредита е предоставената в заем сума, в случая 200 лева. От тази
сума следва да се приспадне сумата от 154 лева, която е платена по кредита
съгласно заключението на съдебно-икономическата експертиза.
Следователно по обявения за недействителен договор за потребителски
кредит потребителят дължи сумата от 46 лева, представляваща остатък от
чистата сума по кредита. По отношение на това вземане сключеният между
първоначалния кредитор „Сити Кеш“ ЕООД и цесионера „АПС Бета
България“ ЕООД договор за прехвърляне на вземания е породил действие, тъй
като вземането за чистата сума е валидно и изискуемо, а длъжникът е
уведомен за извършеното прехвърляне на вземането с връчване на препис от
исковата молба и приложенията към нея. Поради това съществуването на
вземането за остатъка от чистата стойност на кредита следва да бъде
признато в полза на ищеца-цесионер по предявения от него установителен
иск, а за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 200 лева искът
като неоснователен следва да бъде отхвърлен.
Искането за присъждане на законната лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до
окончателното плащане е неоснователно и следва да бъде отхвърлено. В
тази насока е практиката на СЕС, обективирана в Решение от 15.06.2023 г. по
дело № С-520/2021 на СЕС, в което съдът приема, че при недействителност на
договор за потребителски кредит чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива
93/13/ЕИО, инкорпорирана във вътрешното законодателство съгласно § 13а, т.
9 от ЗЗП, не допускат съдебна практика по тълкуване на националното право,
според която кредитната институция има право да иска от потребителя
обезщетение, надхвърлящо връщането на паричните средства, предоставени
за изпълнение на този договор, както и плащането на законна лихва за забава,
считано от поканата за плащане. За да достигне до този извод съдът се е
позовал на принципа, че никой не може да се позовава на собственото си
противоправно поведение, както и на възпиращия ефект, който обявяването
на договора за недействителен упражнява върху продавачите или
доставчиците, който би бил заплашен от премахване, ако се приеме, че
кредитната институция би имала право да иска от потребителя, обезщетение,
надхвърлящо връщането на предоставени за изпълнение на договора.
Останалите претендирани от ищеца вземания - договорна лихва и лихва
за забава, са недължими на основание чл. 23 от ЗПК, доколкото договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, поради което тези искове
претенции също следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се
5
присъдят разноски, съразмерно на уважената част от исковете, както следва:
в исковото производство - държавна такса в размер на 20,14 лева и
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по правилата на чл. 37,
ал. 1 от ЗПрП във връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП в размер на 16,12 лева,
изчислено върху минималния размер от 100 лева (в приложимата редакция на
ДВ, бр. 74/2021 г.), както и в заповедното производство - държавна такса в
размер на 3 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 6 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на пълномощника
на ответницата следва да се присъди адвокатско възнаграждение за
осъществената безплатна адвокатска помощ, определено по реда на чл. 38, ал.
2 от ЗАдв. При определяне на размера на адвокатското възнаграждение съдът,
без да е обвързан от определен минимален размер на възнагражденията,
изхожда от критериите за разумност и пропорционалност, като намира
баланса между правото на адвоката да получи възнаграждение, съответстващо
на положения труд, и интереса на насрещната страна адвокатското
възнаграждение да не е прекомерно и несъразмерно на фактическата и правна
сложност на делото. Това от своя страна означава да се отчетат конкретни
фактори, като вида, броя и цената на предявените искове, броя на проведените
съдебни заседания, вида и обема и на събраните в производството
доказателства, положения от адвоката труд и други. В случая съдът отчете, че
делото не се отличава с фактическа и правна сложност, проведено е само едно
съдебно заседание, не е събран голям обем доказателства и като съобрази
размерите на адвокатски възнаграждения, регламентирани в Наредба №
1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, които могат да служат като
обективен ориентир при преценка на справедливото възнаграждение на
адвоката, намира, че адвокатското възнаграждение следва да се определи в
размер на 335,54 лева за исковото производство и 167,77 лева за заповедното
производство, съразмерно на отхвърлената част от исковата претенция, която
сума ответникът следва да заплати в полза на пълномощника на ищеца.
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ищецът следва да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт възнаграждение за вещо лице за отхвърлената
част от исковите претенции в размер на 251,65 лева.
Остатъкът от заплатеното възнаграждение на вещото лице остава за
сметка на бюджета на съда по аргумент от противното от чл. 78, ал. 6 от ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 235, ал. 2 от ГПК съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че С.
Р. Г., ЕГН ********** от гр. П. ул. *********** дължи на „АПС Бета
България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.
София, п.к. 1404, район Триадица, бул. „България” № 81В, представляван от
управителите П.В. и Х.М. сумата от 46 лева, представляваща остатък от
6
чистата сума по договор за потребителски кредит № 386976/08.01.2020 г., за
която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.
№ 509/2025 г. по описа на Районен съд – П. като ОТХВЪРЛЯ иска за главница
за разликата над 46 лева до пълния предявен размер от 200 лева, както
и исковете за договорна възнаградителна лихва в размер на 13,51 лева за
периода от 08.01.2020 г. до 10.05.2020 г., лихва за забава в размер на 71,93 лева
за период от 10.05.2020 г. до 29.01.2025 г. и лихва за забава върху главницата
от датата на подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до окончателно изплащане на вземанията.
ОСЪЖДА С. Р. Г., ЕГН ********** от гр. П. ул. *********** да заплати
на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, п.к. 1404, район Триадица, бул. „България” №
81В, представляван от управителите П.В. и Х.М. разноски в исковото
производство за държавна такса в размер на 20,14 лева
и юрисконсултско възнаграждение в размер на 16,12 лева, както и
разноски в заповедното производство за държавна такса в размер на 3 лева
и юрисконсултско възнаграждение в размер на 6 лева.
ОСЪЖДА „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление: гр. София, п.к. 1404, район Триадица, бул. „България” №
81В , представляван от управителите П.В. и Х.М. да заплати на
адвокат А. А. А. от Адвокатска колегия - П. служебен №**********,
служебен адрес: гр. П. ул. ******** адвокатско възнаграждение за исковото
производство в размер на 335,54 лева и адвокатско възнаграждение за
заповедното производство в размер на 167,77 лева.
ОСЪЖДА „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление: гр. София, п.к. 1404, район Триадица, бул. „България” №
81В, представляван от управителите П.В. и Х.М. да заплати по сметка на
Районен съд - Пазарджик възнаграждение за вещо лице в размер на 251,65
лева.
Решението може да се обжалва от страните пред Окръжен съд –
Пазарджик в двуседмичен срок от съобщаването.
Препис от решението да се връчи на страните чрез пълномощниците
им.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
7