Решение по дело №85/2020 на Окръжен съд - Ловеч

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№

 

гр. Ловеч, 12.05.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            Окръжен съд - Ловеч, гражданско отделение, в публично съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ТАТЯНА МИТЕВА

                             ЧЛЕНОВЕ:   ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

                                                   КРИСТИАН ГЮРЧЕВ-мл.съдия

 

            при участието на секретаря Веселина Василева, като разгледа докладваното от младши съдия Кристиан Гюрчев в.гр.д. № 85 по описа за 2020 г. на Окръжен съд – Ловеч, за да се произнесе, взе предвид следното:

            Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 573 от 29.11.2019 г., постановено по гр. д. № 962 по описа за 2019 г. на Районен съд – Ловеч, съдът на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 187, ал. 6 от ЗМВР е осъдил Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ да заплати на И.В. сумата в размер на 1 555,17 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода 20.05.2016 г. до 31.03.2019 г., ведно със законната лихва от 20.05.2019 г. до изплащане на вземането, като отхвърлил иска за разликата до пълния претендиран размер от 1 865,28 лв. Със същия съдебен акт съдът се произнесъл и по отговорността за разноските, осъждайки страните да заплатят на насрещната сторените такива, съобразно уважената и отхвърлената част на иска, като осъдил Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ да заплати на И.В. сумата в размер на 249,00 лв. – сторени разноски съобразно уважената част на иска, а И.В. да заплати на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ сумата в размер на 17 лв., както и осъдил Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ да заплати на РС Ловеч държавна такса в размер на 62,21 лв. и 124,50 лв. - сторени разноски.

Първоинстанционният съд е мотивирал частичното уважаване на исковата претенция, като приел, че в процесната хипотеза следва да намери приложение разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата и часовете положен труд от въззиваемия за времето от 22:00 до 06:00 часа над нормалната продължителност от седем часа дневно следва да се преобразуват при коефициент 0,143.

Настоящото въззивно производство е образувано по въззивна жалба на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“, с която се обжалва горепосочения съдебен акт като неправилен и незаконосъобразен в частта, в която съдът уважил претенцията на В.. В тази насока се твърди, че първоинстанционният съд не е съобразил нормата на чл. 179, ал. 4 от ЗМВР относно приложимостта на законовите и подзаконовите актове по отношение на държавните служители в МВР. Твърди, че спрямо последните не се прилага НСОРЗ, както и че липсата на норма в Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г., която да урежда трансформацията на нощен в дневен труд, не може да се разглежда като празнота в нормативната уредба. На следващо място релевира, че първоинстанционният съд не е направил разграничение между допълнително възнаграждение за положен извънреден труд и допълнително възнаграждение за нощен труд, поради което са неправилни и крайните му изводи. Сочи, че от доказателствата по делото не се установява да е полаган труд от служителя в повече от установеното за него работно време и такъв труд да не му е заплатен. Моли съдебният акт да се отмени в обжалваната част, като претенцията се отхвърли и по отношение на уважената ѝ част. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият И.В. не се е възползвал от правото си да подаде отговор на въззивната жалба.

В съдебно заседание представителят на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ юрисконсулт Н. изразява становище, че поддържа изложеното в жалбата. Моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск в уважената част. Претендира направените разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемият се представлява от адв. В.В., който излага съображения за правилност на обжалваното решение, доразвити в представените писмени бележки. Моли за неговото потвърждаване и за присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски.

От допуснатите по гр. дело № 962 по описа за 2019 г. на Районен съд – Ловеч доказателства, като съобрази становищата на страните и в изпълнение на задължението си по чл. 235 от ГПК, съдът приема следното:

С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният състав счита, че решението на Районен съд-Ловеч е валидно, тъй като не страда от пороци, водещи до неговата нищожност, и е допустимо в обжалваната част. Видно от изложеното във въззивната жалба, съдебният акт се обжалва частично, поради което съдът е ограничен в проверката си за правилността му съобразно наведените във въззивната жалба оплаквания (чл. 269, изр. второ от ГПК). След разглеждане на спора по същество и след анализ на казуса от фактическа и правна страна, настоящата инстанция счита, че същото е НЕПРАВИЛНО.

По същество:

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от И.В. против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ иск за заплащане на сумата в размер на 1865,28 лв., претендирана като неизплатено трудово възнаграждение за положен извънреден труд от 234 часа, получени след трансформирането на положените от него нощни часове за периода 20.05.2016 г.-31.03.2019 г. в дневни при коефициент 0,143, ведно със законната лихва, считано от дата на предявяване на иска до окончателно изплащане на сумата.

Ищецът обосновава основателността на претенцията си с обстоятелството, че през процесния период е работил като служител на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ на смени от по 12 часа всяка, при сумирано изчисляване на работното време. Акцентира, че в ЗМВР и съответните му подзаконови актове липсва изрична норма, уреждаща преобразуването на нощния в дневен труд, поради което за процесния случай субсидиарно приложение следва да намери НСОРЗ.

В законоустановения срок е постъпил отговор от ответника  Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“, в който се излагат подробни мотиви за неоснователността на претенцията.  

Като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка и като съобрази становищата на страните, настоящият съдебен състав приема за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори, че между страните в периода 20.05.2016 г.-31.03.2019 г. е съществувало служебно правоотношение, по силата на което въззиваемият е заемал длъжност „водач на специален автомобил“ в Районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“, като това се подкрепя и от ангажираните по делото заповед за назначаване и актове за встъпване в длъжност и длъжностна характеристика.

Между страните не е налице спор и че през процесния период въззиваемият е работил на смени при сумирано отчитане на работното време.

От заключението на съдебно-счетоводна експертиза, което и настоящата инстанция кредитира като обективно и обосновано, се установява, че през процесния период въззиваемият е работил при въззивника на длъжност „старши пожарникар“ на смени от по 24 часа всяка, от осем часа сутринта на единия ден до осем часа на следващия ден. Всяка смяна включва осем часа нощен труд, полаган в периода от 22:00 до 6:00 часа. Работното време на въззиваемия е отчитано сумирано, като за периода май – септември 2016 г. и юли 2018 г. до март 2019 г. вкл. отчетът е бил ежемесечен, а в периода четвъртото тримесечие на 2016 г., цялата 2017 г. и първото и второто тримесечие на 2018 г. отчетът е извършван на тримесечие. За периода въззиваемият е обработил часовете по норматив /месечно и на тримесечие/, като за отработените часове над нормативно установеното работно време му е начислявано и изплащано възнаграждение за извънреден труд /изводът на вещото лице, че на въззиваемият е изплащано в периода възнаграждение за извънреден труд, се подкрепя и от представените по делото разпечатки на платежни бележки/. Извънредният труд е изчисляван на база месечните ставки, с увеличение от 50 % в границите между 5,91 лв. в началото на периода и 8,04 лв. в края на периода. Общо положените часове нощен труд за периода са 1 636 часа, като те не са преобразувани в дневни. Вещото лице е посочило, че при приравняване на нощните часове в дневни, изчислени при коефициент 1,143, същите следва да се преизчислят на 2355 часа. Така разликата между положените и приравнените нощни часове е 300 часа, като за 66 часа на въззиваемия е заплатено възнаграждение за извънреден труд, тоест 234 часа. Вещото лице е констатирало, че през процесния период не е правено преобразуване на нощен към дневен труд при отчитане от работодателя на сумарното работно време, съответно на въззиваемия не е начислявано възнаграждение в заплатата и не му е заплатено такова. Положените часове нощен труд са начислени и изплатени от работодателя по 0,25 лв. за всеки отработен нощен час. Вещото лице е посочило, че паричната равностойност на така преизчислените часове извънреден труд след преобразуване на нощния труд към дневен е 1555.17 лева.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд в рамките на своите правомощия, като взе предвид установените факти и като подложи същите на преценка съобразно разпоредбите на съответно релевантните нормативни актове, приема следното от правна страна:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, като за уважаване на претенцията ищецът в условията на пълно и главно доказване трябва да докаже следните правнорелевантни факти: 1. валидно служебно правоотношение по ЗМВР за периода 20.05.2016 г.-31.03.2019 г.; 2. че през процесния период е изпълнявал служебните си задължения над предвиденото в ЗМВР работно време; и 3. че не е получил дължимото му възнаграждение за това.

По делото по безспорен начин се установи, че в периода 20.05.2016 г.-31.03.2019 г. между страните в настоящото производство е било налице валидно служебно правоотношение, по силата на което И.В. е заемал длъжност като държавен служител в структурата на МВР по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, а именно „водач на специален автомобил“ в Районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“. В рамките на това правоотношение той е работил на смени с продължителност от 24 часа, при сумирано отчитане на работното време на едномесечни и тримесечни периоди. С оглед продължителността на дежурство /24 часа – от осем часа на единия ден до 8 часа на другия ден/ всяко от тях е включвало и полагането на нощен труд с продължителност от осем часа.

Спорът между страните се ограничава само до въпроса дали при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служителите на МВР са приложими разпоредбите на КТ и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата/ или следва да се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.

Видно от разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от ЗМВР статутът на държавните служители в МВР се урежда с отделен нормативен акт - ЗМВР. Съгласно чл. 187, ал. 1 от ЗМВР нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е осем часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. В чл. 187, ал. 3 от ЗМВР е предвидена възможност за държавните служители в МВР да се установи и работно време на смени с продължителност от 8, 12 и 24 часа, като работното време се изчислява сумирано за тримесечен период. Съгласно същият текст при работа на смени полагането на труд може да се извърши във времето между 22:00 и 06:00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. През процесния период редът за организацията и разпределянето на работното време, неговото отчитане, компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките на служителите на МВР се уреждат последователно от Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г., отменена с Решение № 8585 от 11.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 5450/2016 г., обн. в ДВ бр. 59 от 29.07.2016 г., и Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г. /обн., ДВ, бр. 60 от 02.08.2016 г., в сила от 02.08.2016 г./. В посочените два нормативни акт е предвидена разпоредба идентична на чл. 187, ал. 3, изр. последно от ЗМВР, а именно, че за служителите в МВР е налице възможност за полагане на труд през нощта в периода между 22:00 и 06:00 часа, като ограничават продължителността на положения труд до 8 часа за всеки 24 часа.

Съгласно чл. 176 от ЗМВР брутното месечно възнаграждение на служителите на МВР се състои от месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения. В чл. 178 от ЗМВР т. 1-5 изрично са упоменати хипотезите за начисляване на допълнително възнаграждение, като в т. 3 е предвидено такова в случай на положен от служителите на МВР извънреден труд. Следва да се посочи, че ЗМВР прави изрично разграничение между извънреден и нощен труд, както и следващите им се възнаграждения и редът за изплащането им. Така възнагражението за извънреден труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение, а възнаграждението за нощен труд се определя с издадените на основание чл. 179, ал. 2 от ЗМВР подзаконови нормативни актове – 0,25 лева през процесния период.

С оглед на гореизложеното настоящата инстанция не приема възприетата от първоинстанционният съд теза, че в процесната хипотеза е налице правна празнина, която следва да бъде преодоляна чрез правораздаване по аналогия и субсидиарно прилагане на КТ и съответните му подзаконови актове и по-конкретно /НОСРЗ/. ЗМВР и съответние му подзаконови актове се явяват специални спрямо КТ и Закона за държавния служител и съответните им подзаконови актове касателно правата и задълженията на служителите, работещи в системата на МВР. Посоченото е изводимо както от чл. 142, ал. 2 от ЗМВР, с който законодателят е разделил служителите на МВР на три групи, чл. 142, ал. 4 от ЗМВР, в който приложението на ЗДСл. е ограничено само по отношение на служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, и чл. 188, ал. 2 от ЗМВР, където субсидиарното приложение на КТ е ограничено само до специалната закрила по КТ и липсва обща препращаща норма, така и от характера на обществените отношения, които урежда ЗМВР, а именно специфичните функции по охрана на реда и общественото спокойствие. С оглед на това законодателят е приел, че нормална продължителност за държавните служители в МВР е осем часа, независимо дали същите изпълняват функциите си през деня или за времето от 22:00 до 06:00 часа. В противовес на посоченото, видно от чл. 136, ал. 1 и чл. 140, ал. 1 от КТ, КТ прави изрично разграничение между нормалната продължителност на дневния и нощния труд, като приема, че нормалната продължителност на дневения труд е до 40 часа на седмична база или до осем часа на дневна база, а за времето от 22:00 до 06:00 часа до 35 часа или съответно до седем часа на дневна база. Така съотношението на нормалната продължителност на дневното работно време към нормалната продължителност на полагания през нощта труд според ЗМВР е 1:1, а според КТ 8:7. Последното обосновава и нуждата при правоотношение, възникнало по КТ, и упражняван нощен труд над нормативно предвиденото ограничение от седем часа, същият да се преизчисли по реда на чл. 9, ал. 2 от НОСРЗ, а именно чрез коефициент 1,143. По отношение на служителите на МВР съотношението е 1, поради което и липсва нужда от извършване на подобна трансформация. В тази насока е обяснима и липсата на сходна на чл. 9, ал. 2 от НОСРЗ норма в подзаконовата нормативна база към ЗМВР, а именно действалите през процесния период Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. Ред за преизчисляване на положения от работещите служители на МВР нощен труд към дневен със съответен коефициент – 0,143 е предвиждал чл. 31, ал. 2 от Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (отм.), но посочената наредба е неотносима, доколкото същата е била отменена с Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. Липсата на подобна норма в последващите я подзаконови нормативни актове не може да се разглежда като празнота, а като решение на изпълнителния орган и същото не може да бъде преодоляно по реда на чл. 46, ал. 2 от ЗНА, а само по нормативен път с каквато власт съдът не разполага. Изложеното намира потвърждение и в практиката на ВКС, като в Решение № 55 от 07.04.2015 г., по гр.д. № 5169/2014 г., ІІІ г.о. и Решение № 197 от 07.10.2019 г., по гр.д. № 786/2019 г., IV г.о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, върховният съд е постановил, че при работа на смени/дежурства/ работното време на държавните служители в МВР се отчита по специален ред, което прави недопустимо аналогичното приложение на законите за държавните служители в гражданските ведомства, включително конвертиране на часовете труд, положен през нощта, в дневни часове.

По делото не се установи въззиваемият да е положил извънреден труд извън нормативно определените осем часа дневно за претендирания от него период. Отделно, дори да се допусне превръщане на часовете нощен труд в дневен с коефициент 1,143, това не води до полагането на извънреден труд, тъй като извънредният труд е труд, полаган извън нормалната продължителност на работното време – в процесния случай осем часа. Видно от приетото като доказателство по делото заключение на съдебно-икономическата експертиза на въззивника е било начислено и изплатено допълнително трудово възнаграждение в размер на 0,25 лева за всеки час нощен труд, тоест не е налице дължимо, но незаплатено допълнително възнаграждение по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ЗМВР. С оглед на изложеното искът се явява неоснователен, а решението, с което е частично уважен – неправилно, поради което същото следва да бъде отменено в уважената част и вместо него постановено друго, с което частично уваженият иск за сумата от 1555,17 лв., представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд от 234 часа за периода от 20.05.2016 г. до 31.03.2019 г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащането, бъде отхвърлен като неоснователен.

            По разноските:

            С оглед основателността на въззивната жалба, неоснователността на иска и осъщественото процесуално представителство на въззивника от юрисконсулт, претендираното от последния пред двете инстанции възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК се явява основателно. Съобразявайки разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37 от ЗАдв. във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ за защита по дела с определен материален интерес от Закона за правната помощ и предвид материалния интерес и конкретната фактическа и правна сложност на случая, настоящата инстанция счита, че същото следва да се уважи в минимален размер – 100 лв. за всяка инстанция или общо 200 лв. за двете инстанции, както и сумата в размер на 31,11 лв.-държавна такса за водене на делото пред въззивната инстанция.

Дължимата държавна такса за разглеждане на делото пред първата инстанция и разноските за вещо лице следва да останат за сметка на бюджета на съда, доколкото ищецът е държавен служител в МВР, а образуваното гражданско дело е свързано с неговото служебно правоотношение (ТР 6-12-ОСГТК, т. 23).

Така мотивиран, Окръжен съд - Ловеч на основание чл. 272 от ГПК

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 573 от 29.11.2019 г., постановено по гр. д. № 962 по описа за 2019 г. на Районен съд – Ловеч в частта с която съдът уважил предявеният от И.Ю.В., с ЕГН **********, с адрес: *** против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ с адрес: гр. ***** иск по чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР за сумата в размер на 1410,92 лв., представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 20.05.2016 г. до 31.03.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на вземането включително и в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от И.Ю.В., с ЕГН **********, с адрес: *** против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ с адрес: гр. ***** иск по чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР за сумата в размер на 1410,92 лв., представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 20.05.2016 г. до 31.03.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на вземането.

ОСЪЖДА И.Ю.В., с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ с адрес: гр. ****, сумата в размер на 200 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК за двете инстанции, и сумата в размер на 31,11 лв., представляваща държавна такса за водене на делото пред въззивната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

                                                                                   

ПРЕДСЕДАТЕЛ:………………………          ЧЛЕНОВЕ:  1……………………..                                                                                                                     

                                                                                               

                                                                                                 2……………………..