№ 399
гр. П., 19.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Андрей Ив. Николов
при участието на секретаря Величка Андреева
като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело №
20241230101246 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдебното производство е по Глава тринадесета от ГПК.
Ищецът Б. И. Н. , с адрес в гр. П., ж.к. „Ц. С.“, бл. 44, ет. 2, ап. 6, ЕГН
**********, е предявил срещу ответника „В. К.“ АД, със седалище и адрес на
управление в гр. С., бул. „Дж. Н.“ № 28, ет. 2, офис 73Г, ЕИК ***, искове, както
следва:
- по чл. 22 ЗПК – за обявяване на недействителността на договор за
потребителски заем, сключен между тях, и
- в условията на евентуалност, по чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД – за
прогласяване на нищожността на две клаузи от същия договор.
Ищецът пояснява, че на 26.12.2023 г. между него (като заемополучател) и
ответника (като заемодател) е бил сключен Договор за потребителски паричен заем с
№ 5991028, за сумата от 2 300 лв. Твърди, че договорът е недействителен, тъй като
противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 11 и т. 12 във вр. с чл. 22 ЗПК. Изтъква, че
съгласно чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от тази сделка, той дължи на заемодателя и такса за
експресно разглеждане на документите за отпускането на заема, възлизаща на 1 446,60
лв., както и неустойка при непредоставяне на обезпечение, равняваща се на 964,50 лв.
Смята, че ако договорът не бъде приет за недействителен по чл. 22 ЗПК, то тогава
нищожни са визираните две уговорки, тъй като те влизат в колизия с добрите нрави
(заради характеристиките им, описани в обстоятелствената част на исковата молба),
1
заобикалят императивни разпоредби на ЗПК и противоречат на повелителни норми на
ЗЗП (също посочени в исковата молба). Претендира съдебни разноски.
Ответникът намира ищцовите претенции за неоснователни и настоява за
отхвърлянето им. Излага доводи, че както заемният договор, така и клаузите,
уреждащи таксата за експресно разглеждане на документи и неустойката, са валидни.
Съдът приема следното:
1. По съществото на спора (изводи от фактическа и от правна страна):
С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, са отделени за
ненуждаещи се от доказване признатите от страните обстоятелства за сключването на
процесната сделка помежду им, включително и по отношение на клаузите, до които се
отнасят евентуалните искове.
От съдържанието на договора, копие от който е приобщено към
доказателствения материал, се изясняват и базисните параметри на заемното
правоотношение, а именно:
- главница – 2 300 лв.;
- годишен процент на разходите – 49,36 %;
- годишен лихвен процент – 40,32 %;
- обща стойност на плащанията, обхващаща главницата, договорната лихва
и таксата за експресно разглеждане на документите – 4 340,40 лв., от което следва, че
величината на самата възнаградителна лихва е 593,80 лв.;
- погасяване – чрез 30 равни двуседмични вноски от по 144,68 лв.,
разписани по падеж в погасителен план, инкорпориран в договора;
- изчисляване на годишния процент на разходите по заема, при
допусканията, че: „договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от
страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат
начислявани разходи за събиране, лихва за забава и неустойки за неизпълнение на
някое от задълженията по настоящия договор“.
Анализираният договор разкрива признаците на такъв за потребителски кредит
по смисъла на чл. 9 ЗПК (обнародван в бр. 18/10 г. на ДВ, в сила от 12.05.2010 г.).
Ищецът е физическо лице, за което няма данни при встъпването в облигационното
отношение да е действало при упражняването на професионална или търговска
дейност, а ответникът е търговско дружество, част от чиято базова дейност е
кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити (заеми).
Следователно, при сключването на договора, ответникът е действал в качеството на
„кредитор“, според легалната дефиниция, дадена в чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ищецът е имал
качеството на „потребител“, съобразно легалното определение на чл. 9, ал. 3 от с. з.
Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за
потребителски кредит е нужно да включва годишния процент на разходите по кредита
2
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина,
определен в Приложение № 1 към закона. Става въпрос за ясна императивна
разпоредба, която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма
за действителност на договора за потребителски кредит.
В коментирания аспект допълнително трябва да се отчете, че годишният
процент на разходите по потребителския кредит изразява общите разходи по него за
потребителя – настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК). Изчисляването му пък се извършва по
специалната формула, която също е разписана в Приложение № 1 към закона (чл. 19,
ал. 2 ЗПК).
Систематичното и телеологическото (смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от с. з. водят до извода, че посочването в договора за
потребителски кредит само на цифровото изражение на годишния процент на
разходите не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на тези
разпоредби. Целта на нормативния текст на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да
се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които ще
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. Затова е нужно в потребителската кредитна
сделка да бъдат ясно упоменати и компонентите, съставящи годишния процент на
разходите, както и математическият алгоритъм (методиката), по който (която) тези
компоненти формират самия годишен процент на разходите (вж. в този смисъл
Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/17 г. на Окръжен съд – гр. Пловдив,
Решение № 229/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 229/18 г. на Окръжен съд – гр. Кюстендил,
Решение № 198/07.11.2019 г. по в. гр. д. № 256/19 г. на Окръжен съд – гр. Разград,
Решение № 260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. № 110/21 г. на Окръжен съд – гр.
Пазарджик, както и Определение № 811/01.04.2024 г. по т. д. № 670/23 г., І т. о. на
ВКС).
В този контекст се налага констатацията, че договорът за потребителски кредит,
оспорван от ищеца, наистина не съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в
него отсъства ясно и конкретно визиране как всъщност е бил е бил формиран
годишният процент на разходите, щом като не е уточнен конкретният начин, по който е
била получена крайната му величина. Вместо това са изложени общи формулировки,
които имат изцяло бланкетен характер.
Както беше отбелязано, отклоненията от императива на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
имат за последица недействителността на потребителския кредитен договор (чл. 22
ЗПК).
3
В обобщение на казаното дотук трябва да се подчертае, че първият главен иск за
недействителността на процесния договор, на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, е основателен, поради което не подлежат на разглеждане по същество
останалите такива, които са ориентирани към идентичен процесуален резултат, но на
други основания – за недействителност на същата заемна сделка, съгласно чл. 22 във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК.
Аналогично е положението и с евентуалните претенции по чл. 26, ал. 1, предл. 1
– 3 ЗЗД, свързани с нищожността на клаузите за таксата за експресно разглеждане на
документи по заема и за неустойката по него.
2. По съдебните разноски:
Изходът от спора предоставя право на съдебни разноски само на ищеца (чл. 78,
ал. 1 ГПК).
Съдебно-деловодните разходи, които му се полагат, включват заплатената
държавна такса по делото – 120,20 лв.
Ищецът е получил безплатна правна помощ (по чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗАдв.)
в производството пред настоящата инстанция. На адвоката, който я е предоставил – А.
К. З. от Адвокатска колегия – гр. Б., с адрес на кантората в гр. П., пл. „Евт. Е.“ № 2, ет.
1, с личен адвокатски № ***, трябва да бъде присъдено възнаграждение (по чл. 38, ал.
2 ЗАдв.). То е нужно да се фиксира на сумата от 500 лв., като определянето му е
извършено от настоящия съдебен състав на базата на действителната фактическа и
правна сложност на делото и при зачитане на принципните постановки, приети в
Решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС. Според тълкуването, дадено в
този акт на общностния съд, съдилищата от държавите-членки на Европейския съюз не
са длъжни да прилагат ограничение от националното законодателство за минимален
размер на адвокатските възнаграждения, ако този размер не кореспондира с
действителната фактическа и правна сложност на конкретното дело. Преценката на
съда в една така ситуация трябва да се концентрира върху характеристиките на
защитата, възложена по съответното дело, неговия предмет, извършените процесуални
действия в хода на производството, събраните доказателства, броя на проведените
съдебни заседания, като също така не следва да се забравя, че все пак се касае за
строго квалифициран труд, полаган от лице с юридическа правоспособност, което
носи завишена отговорност за дейността си. Пренасянето на тези критерии в полето на
разглежданата хипотеза показва, че горепосоченото адвокатско възнаграждение
кореспондира напълно с проблемите, които сегашното дело поставя от фактическа и от
правна страна. В хода на съдебното производство е изготвена подробна искова молба,
която обаче в крайна сметка е ориентирана към доводи за недействителност на
оспорвания договор и на атакуваните две клаузи от него. Проведено е само едно
открито заседание, в което процесуален представител на ищеца е взел лично участие.
4
Събрани са единствено писмени доказателства, в неголям обем, но е представена и
подробна писмена защита. Спорният предмет не е на висока материална стойност, а и
разгледаната правна проблематика е с невисок интензитет на сложност, включително
по нея има трайно установена съдебна практика.
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. П., Гражданско
отделение, Трети състав
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 22 ЗПК, за недействителен Договор за
потребителски паричен заем с № 5991028/26.12.2023 г., сключен между Б. И. Н., с
адрес в гр. П., ж.к. „Ц. С.“, бл. 44, ет. 2, ап. 6, ЕГН ********** (като заемополучател) и
„В. К.“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „Дж. Н.“ № 28, ет. 2,
офис 73Г, ЕИК *** (като заемодател), поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „В. К.“ АД, със седалище и адрес на
управление в гр. С., бул. „Дж. Н.“ № 28, ет. 2, офис 73Г, ЕИК ***, да заплати на Б. И.
Н., с адрес в гр. П., ж.к. „Ц. С.“, бл. 44, ет. 2, ап. 6, ЕГН **********, сумата от 120,20
лв., представляваща съдебни разноски, дължими за производството по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., „В. К.“ АД, със седалище и адрес
на управление в гр. С., бул. „Дж. Н.“ № 28, ет. 2, офис 73Г, ЕИК ***, да заплати на
адвокат А. К. З. от Адвокатска колегия – гр. Б., с адрес на кантората в гр. П., пл. „Евт.
Е.“ № 2, ет. 1, с личен адвокатски № ***, сумата от 500 лв., представляваща
възнаграждение за безплатната правна помощ, оказана на ищцовата страна по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд – гр. Б., в
2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба, която се подава
чрез Районен съд – гр. П..
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
5