Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 12.07.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, втори въззивен състав, в публичното заседание, проведено на деветнадесети
май две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ВАНЯ
ИВАНОВА
при
секретаря Теодора Вутева, като разгледа докладваното от съдия В. Иванова гр.
дело № 186 по описа за
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 260158 от 18.08.2020 г.,
постановено по гр. д. № 1038/2018 г. на Районен съд – Костинброд, Б.Т.Г. е
осъдена да предаде на Н.Т.К. владението на 1/6 идеална част от едноетажна
масивна жилищна сграда и тавански помещения от 54 кв.м., построената лятна
кухня с площ 28 кв.м., и на 1/3 идеална част от дворно място, върху което са
построени сградите, с площ 730 кв.м., съставляващо парцел ІХ- 482 в кв. 46 по
плана на с. П.. С решението Б.Т.Г. е осъдена да заплати на Н.Т.К. сумата 3700
лв., представляваща обезщетение за ползване за периода от 01.03.2013 г. до
04.12.2018 г. на притежаваните от Н.Т.К. 1/6 идеална част от гореописаните
сгради и 1/3 идеална част от дворното място, в което са построени, ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане, както и сумата 274,42 лв., представляваща лихва за
забава за периода от 13.03.2018 г. до 04.12.2018 г.
Решението е обжалвано от ответницата
Б.Т.Г. като постановено в нарушение на материалния закон и на
съдопроизводствените правила, с искане същото да бъде отменено и постановено
друго, с което се отхвърли предявения иск.
В жалбата се развиват оплаквания срещу изводите на районния съд,
обусловили уважаване на предявения иск за заплащане на обезщетение за
лишаването на ищцата от ползване на процесния имот. Сочи се, че съдът е основал
изводите си само въз основа на показанията на видения от ищцата свидетел, като
не е обсъдил направеното с отговора на исковата молба оспорване на твърдението,
че ищцата е била лишена от ползване на имота. Излага се и довод, че тези
свидетелски показания не доказват твърдението на ищцата, че е била лишена от
достъп до процесния имот. Жалбоподателката сочи, че съдът е приключил съдебното
дирене, без да й даде последна възможност да доведе допуснатите й свидетели, с
които тя е следвало да докаже, че ищцата е имала достъп до процесния имот. Поддържа, че от значение за дължимостта на
претендираната сума е събирането на доказателства и относно твърдението за увеличаването
на стойността на имота от страна жалбоподателката, който въпрос е от значение
за основателността на иска за заплащане на обезщетение и неговия размер.
Оветницата по въззивната жалба
оспорва същата и настоява за потвърждаване на обжалваното решение.
За да се произнесе, въззивният съд
взе предвид следното:
В исковата молба ищцата Н. Т. К.
твърди, че с ответницата Б.Т.Г. са съсобственици по наследство на едноетажна
жилищна сграда със застроена площ 54 кв.м., находяща се в с. П., ул. „Р.” № 5,
както и на лятна кухня от 28 кв.м., заедно с дворното място, върху което
сградите са построени, с пространство от 730 кв.м., съставляващо парцел ІХ –
482 от кв. 46 по плана на селото. Твърди, че делът й в съсобствеността на тези
имоти е 1/6 ид. част от сградите и 1/3 ид. ч. от земята, а делът на ответницата
е 5/6 ид. части от сградите и 2/3 ид. части от земята. Ищцата твърди, че
01.03.201 г. до момента на предявяване на иска имотите са ползват единствено от
ответницата, с което последната я е лишила от възможността да го ползва
съобразно дела си. Ищцата твърди, че е отправила до ответницата нотариална
покана, получена от последната на 13.03.2018 г., с искане да й предостави
възможност да ползва имота или да й заплати обезщетение за ползата, от която е
лишена поради едноличното ползване на имота от ответницата, но до момента последната
не й предоставила възможност да си служи с общия имот.
Отправени са
следните искания: 1. за осъждане на ответницата да заплати на ищцата сумата от
6800 лв. /по 100 лв. месечно за периода от 01.03.2013 г. до датата на подаване
на исковата молба на 04.12.2018 г./, представляваща припадащата се на ищцата част от ползите, от които е
лишена съобразно дела й в общия имот, и сумата 504,37 лв., представляваща лихва
за забава върху главницата от 13.03.2018 г. /датата на получаване на поканата
от ответника/ 04.12.2018 г. /датата на завеждане на исковата молба/, ведно със
законната лихва върху главницата от завеждане на исковата молба до
окончателното й изплащане; 2. за осъждане на ответницата да предаде на ищцата
владението върху 1/6 ид. част от сградите и 1/3 ид. част от земята от
съсобствения недвижим имот, описан в обстоятелствената част на исковата молба.
В срока по чл. 131 от ГПК ответницата
е представила писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на
иска. Ответницата твърди, че с ищцата са съсобственици на описания в исковата
молба недвижим имот при посочените от ищцата квоти. Ответницата твърди, че от
Софийски окръжен съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и възраженията в жалбата, намира от фактическа
и правна страна следното:
Предявени са обективно съединени искове
с правно основание чл. 108 от ЗС и чл. 31, ал. 2 от ЗС – за предаване на
владението върху собствените на ищцата идеални части от процесния недвижим
имот, съставляващ дворно място, ведно с построените в него жилищна сграда и
лятна кухня, и за заплащане на обезщетение за лишаването на ищцата от ползване
на собствените й идеални части от имотите за периода от 01.03.2013 г. до 13.03.2018 г.
Обжалваното решение е валидно и
допустимо. С него съдът е разгледал и се е произнесъл и по двата обективно
съединени искове, квалифицирани по чл. 108 от ЗС и по чл. 31, ал. 2 от ЗС,
които правни квалификации съответстват на изложените в исковата молба фактически
твърдения и отправения петитум.
Жалбоподателят
обжалва постановеното решение изцяло, което следва от съдържанието на въззивната
жалба и изявлението на пълномощника му в съдебно заседание. В жалбата, обаче,
не са изложени никакви конкретни оплаквания срещу решението в частта му, с
която е уважен иска по чл. 108 от ЗС. Наведените в жалбата възражения се
отнасят до фактическите и правни изводи на районния съд, обусловили уважаване
на иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС, както и възражения за допуснати процесуални
нарушения именно във връзка със събиране на доказателства относно тази
претенция. Така при липса на конкретни оплаквания срещу фактическите и/или
правни изводи на първоинстанционния съд досежно иска по чл. 108 от ЗС, в
която част въззивната жалба е бланкетна, с оглед очертания в чл. 269 от ГПК обхват на
въззивната проверка и доколкото не е налице нарушение от
първоинстанционния съд на императивна материалноправна норма, което
да е обуловило решаващия му извод, решението в тази му част следва да бъде
потвърдено.
Независимо от горното и за
пълнота следва да се посочи, че и при цялостна проверка на правилността на
обжалваното решение в частта му по иска с правно основание чл. 108 от ЗС
/каквато въззивният съд принципно не дължи предвид ограничението по чл. 269 от ГПК/, не се налага извод, различен от този, направен от районния съд за
основателност на тази претенция. Така предявеният ревандикационен иск е основан
на твърдение, че страните са съсобственици на процесните имоти при посочени в
исковата молба квоти за всеки от имотите, както и на твърдение, че ответницата
ползва еднолично целите имоти. Тези твърдения не са оспорени от ответницата –
същата изрично е признала в отговора на исковата молба, че с ищцата са
съсобственици на тези имоти при посочените квоти, като е заявила, че само тя
упражнява фактическата власт върху тях. Не се налице фактически твърдения от
ответницата, обуславящи наличието на правно основание, на което тя владее тези
имоти, и такова не се установява от доказателствата по делото. При това
положение са били налице предпоставките за уважаване на предявената
ревандикационна претенция относно собствените на ищцата идеални части от
процесните съсобствени с ответницата недвижими имоти. Към момента има
образувано т.д. № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС за постановяване на тълкувателно
решение по въпроса дали по предявен по реда на чл. 108 от ЗС иск от
съсобственик на недвижим имот съдът следва да осъди другия съсобственик да
предаде владението върху идеална част от имота, по което все още няма
постановено решение. Настоящият състав съобразява преобладаващата съдебна
практика, която приема, че съсобственик може да търси защита чрез иска по чл.
108 от ЗС и по отношение на друг съсобственик, който го завладее без да има
основание, за предаване на владението върху съответната идеална част, тъй като
основанието да се владее имотът е обусловено от обема на притежаваното право.
С оглед на всичко гореизложено,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която е уважен
предявения иск по чл. 108 от ЗС.
Настоящият състав намира за
неоснователен предявения иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС по следните
съображения:
Съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗС, всеки съсобственик може да си служи с общата
вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на останалите
съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се ползва
еднолично от някой от съсобствениците, лишавайки останалите от тази възможност,
същият им дължи обезщетение за ползата, от която са лишени от деня на писменото
поискване /чл. 31, ал. 2 от ЗС/. Задължението за заплащане на
обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на
писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик.
Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за
заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено
формата, но не и съдържанието. От момента на получаването му съсобственикът
дължи обезщетение.
Ищецът по иска по
чл. 31, ал. 2 от ЗС следва да докаже , че
имотът е съсобствен с ответника, че е отправил писмена покана за заплащане на
обезщетение, че ответникът ползва имота или част от него, по-голяма на
съответстващата на правата му в съсобствеността към момента на отправяне на
поканата, както и размера на ползата, която е пропуснал след поканата. При
направено от ответника възражение, че е предоставил достъп до имота на ищеца,
респективно, че не е създавал пречки за ползването му от останалите
съсобственици, в тежест на ищеца е да докаже, че ответникът го е лишил от
възможност да ползва имота, т.е. възпрепятствал е или е ограничил възможността
му да ползва имота съобразно правата му. Ако не са създадени пречки за
ползването на имота, обезщетение не се дължи, независимо, че другият
съсобственик реално не е ползвал вещта в претендирания период. В този смисъл са
и дадените с ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения относно
понятието „лично ползване” по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС – всяко поведение
на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да
ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански
плодове.
В
случая ищцата претендира заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС за
периода от 01.03.2013 г. до 04.12.2018 г./датата на подаване на исковата
молба/. Установено е безспорно, че в процесния период страните са съсобственици
на имота, за който се претендира обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС.
Ответницата не оспорва, че в този период единствено тя е ползвала целия
процесен имот /жилищната сграда, лятна кухня и дворното място/. Ищцата твърди в
исковата молба и се установява от приетите писмени доказателства, че на
09.03.2018 г. е отправила до ответницата писмена покана за заплащане на
обезщетение за лишаването й от ползване на имота, която покана е получена на
ответницата на 13.03.2018 г. Няма твърдения, нито доказателства по делото за
отправена от ищцата покана в по-ранен момент. С оглед на това, за периода преди
13.03.2018 г., когато е получена отправената от ищцата покана, ответницата не
дължи заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС поради липсата на писмено
поискване. За периода след получаването на писмената покана на 13.03.2018
г. до крайния момент на исковия
период /04.12.2018 г./ не са налице
доказателства за поведение на ползващата целия имот ответница, което да
възпрепятства или ограничава ищцата да ползва имота съобразно неговото
предназначение според правата й в съсобствеността. Доказването на факта на
лишаването от ползване на съсобствения имот е в тежест на ищцата, която твърди,
че е ползването й е било възпрепятствано, при направеното от ответницата
възражение, че е предоставила достъп до имота и не е създавала пречки за
ползването му от другия съсобственик според правата му в съсобствеността. От
показанията на водената от ищцата свидетелка Д. П. не се установява да е бил
възпрепятстван или ограничен достъпа на ищцата до процесния имот в периода след
13.03.2018 г. Непосредствените възприятия на тази свидетелка относно ползването
на процесния имот датират от
По
изложените съображения обжалваното решение следва да бъде потвърдено в частта
му, с която е уважен предявения ревандикационен иск с предмет притежаваните от
ищцата идеални части от съсобствените с ответницата недвижими имоти. Решението
следва да бъде отменено в частта му, с която ответницата е осъдена да заплати
на ищцата на основание чл. 3, ал. 2 от ЗС обезщетение за лишаването й от
ползване на частта й от съсобствените имоти.
С оглед
частичното уважаване на въззивната жалба по отношение на един от обективно
съединените искове, ответницата по жалба следва да бъде осъдена да заплати на
жалбоподателката половината от направените разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 250 лв. При частичното отхвърляне на въззивната
жалба жалбоподателката дължи разноски за оказана на ответницата по жалба от
адв. К. Н. безплатна права помощ в размер от 314,70 лв., определен съобразно
чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за миниталнита размери на
адвокатските възнаграждения.
Воден от горното, Софийски окръжен
съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260158
от 18.08.2020 г., постановено по гр. д. № 1038/2018 г. на Районен съд –
Костинброд, В ЧАСТТА, с която Б.Т.Г. е осъдена да предаде на Н.Т.К. владението
на 1/6 идеална част от едноетажна масивна жилищна сграда и тавански помещения
от 54 кв.м. и построената лятна кухня с площ 28 кв.м., както и на 1/3 идеална
част от дворно място, върху което са построени сградите, с площ 730 кв.м., съставляващо
парцел ІХ- 482 в кв. 46 по плана на с. П., обл. Софийска.
ОТМЕНЯ решение № 260158 от 18.08.2020 г.,
постановено по гр. д. № 1038/2018 г. на Районен съд – Костинброд, В ЧАСТТА, с
която Б.Т.Г. е осъдена да заплати на Н.Т.К. сумата 3700 лв., представляваща
обезщетение за ползване за периода от 01.03.2013 г. до 04.12.2018 г. на
притежаваните от Н.Т.К. 1/6 идеална част от гореописаните сгради и 1/3 идеална
част от дворното място, в което са построени, ведно със законната лихва върху
сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане,
както и сумата 274,42 лв. лихва за забава за периода от 13.03.2018 г. до
04.12.2018 г., И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.Т.К. срещу Б.Т.Г. иск с
правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на обезщетение за лишаването
на ищцата от ползване на собствените й идеални части от недвижим имот, находящ
се в с. П., ул. „Р.” № 5, а именно едноетажна масивна жилищна сграда със
застроена площ от 54 кв.м. и лятна кухня с площ от 28 кв.м., заедно с дворното
място, върху което са построени, съставляващо парцел ІХ-482 в кв. 46 по плана
на с. П., в размер на 100 лв. месечно за периода от 01.03.2013
г. до 13.03.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от
13.03.2018 г. до 04.12.2018 г. и законната лихва върху главницата, считано от
подаването на исковата молба до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Н.Т.К. да заплати на Б.Т.Г. сумата 250 лв. за
разноски по делото.
ОСЪЖДА Б.Т.Г. да заплати на адв. К.З.Н., с адрес ***,
сумата 314,70 лв. за възнаграждение за безплатна правна защита пред
въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от
връчването на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.