РЕШЕНИЕ
№ 554
гр. В., 03.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – В., III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Биляна Р. Скорчовска Петкова
при участието на секретаря Стефка Б. Радева
като разгледа докладваното от Биляна Р. Скорчовска Петкова Гражданско дело
№ 20251420101042 по описа за 2025 година
И. Г. Ч. с ЕГН:********** от гр.В. ж.к.Д.,** е предявила иск против „Н.”ООД с
ЕИК:** със седалище и адрес на управление:гр.С., район И., ул.Л.С. ** с управител И.
Н. Х.-,с който иска съдът да обяви за нищожен Договор за потребителски кредит №
**, сключен на 17.01.2024 г. между И. Ч. и „Н.“ ООД, ЕИК ** поради противоречие
със закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр.с чл.22 ЗПП. Претендира се и
присъждане на разноски както и присъждане на адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА на адвоката представляващ ищцата. Разпределена по
пера общата сума на договора е следната - 1 500 лв. главница, 348 лв. лихва по
договора и 1 200 лв. неустойка за непредоставяне на обезпечение.
Предявения иск е с правно основание чл. чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр.с чл.22 ЗПП,
като в исковата молба се излагат подробни доводи и съображения аргументиращи
исковата претенция и правния интерес от предявяването й.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответника е депозирал писмен отговор, с който заявява,
че исковата претенция е допустима, но неоснователна и недоказани по съображения
подробно изложени в отговора с искане за отхвърлянето й като такава.
Съдът приема следното:
Безспорно се установява от приетите писмени доказателства, че между страните е
сключен Договор за потребителски кредит № ** от 17.01.2024 год., по силата на който
ответното дружество предоставило на ищцата кредит в размер на 1 500,00 лева, който
1
същата следвало да върне, на 12 месечни вноски, всяка от които в размер на 254,00
лева. Определен е годишен процент на разходите (ГПР) - 48,77% и годишен лихвен
процент (ГЛП) - 40,39% . В чл. 4, ал. 3 от договора е уговорено, че в срок до края на
следващия ден от сключване на настоящия договор, кредитополучателят е длъжен да
предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в
общите условия по договора, като банковата гаранция или гаранцията, издадена от
небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 1840.00 лева и да
е със срок на валидност до 19.01.2025 год. Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора, в случай
че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита, съгласно
уговореното в чл. 4, ал. 3 от договора в установения срок и съгласно реда и условията
предвидени в общите условия по договора, той дължи неустойка на дружеството в
размер на 1200,00 лева. Предвидено е, че неустойката се начислява на месечна база,
считаното от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3 от договора (чл. 6, ал. 2 от договора), а
ако срокът, за който се начислява неустойката е по-кратък от срока между две
погасителни вноски, неустойката се начислява на ден и е в размер на 1/30 от месечната
неустойка (чл. 6, ал. 3 от договора). В чл. 6, ал. 4 от договора е уговорено, че
неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без осигурена гаранция.
Предвидено е, че ако кредитополучателят осигури надлежна гаранция по кредита,
макар и извън срока по чл. 4, ал. 3 от договора неустойката спира да се начислява, а
ако действието на гаранцията бъде прекратено, независимо по какви причини, считано
от деня, в който действието й е прекратено, неустойката отново се начислява. В чл. 6,
ал. 5 от договора е уговорено, че начислената неустойка се заплаща заедно със
следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.
По делото е изготвена и съдебно-счетоводна експертиза, съгласно заключението на
която годишният процент на разходите (ГПР) по кредита с включена неустойка е
335.55лв
По отношение на процесния договор за кредит приложение намират разпоредбите на
ЗПК, доколкото по своята същност облигационното правоотношение между страните
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е
същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1
ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК изисквания.
Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води
до недействителност на договора за потребителски кредит. Същата има характер на
изначална недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване
на договора и когато той бъде обявен за недействителен заемателят дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Настоящият съдебен състав приема обаче, че договорът за потребителски кредит не
2
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в каквато насока са и твърденията
на ищцата. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения начин. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на
разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се
вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В
случая уговорената в процесния договор неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение в еднодневен срок /чл. 6, вр. чл. 4, ал. 3 от
договора за потребителски кредит/ в размер на 1200,00 лева представлява разходи по
кредита, които следва да бъдат включени при изчисляването на годишния процент на 7
разходите - ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/19, в понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен
да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително
комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора. Съгласно
разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът разполага с възможността
да контролира неравноправния характер при определяне на годишния процент на
разходите, дори при законово установената граница. В случая сумата по договора за
кредит е в размер на 1500,00 лв., а неустойката за неизпълнение на едно акцесорно
договорно задължение възлиза на 1200,00 лева, т. е. надхвърляща размера на
главницата. Неустойката по чл. 6, вр. чл. 4, ал. 3 от договора не е отразена като разход
при формирането на оповестения ГПР от 48.77 %, въпреки, че е включено в общия
3
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Сумата на уговорената неустойка подлежи на
разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод,
че по този начин е установено скрито допълнително възнаграждение на кредитора,
което не е посочено при определяне на годишния процент на разходите. Ответникът-
кредитодател е обявил параметрите на общо оскъпяване на отпуснатия кредит по
начин, изключващ възможността за възприемане от страна на потребителя на
действително поетата финансова тежест, като е предложил отделно цени на кредита и
е оповестил годишен процент на разходите, без да включи в него значителния добавен
разход на начислената неустойка по договора. По повод преюдициално запитване от
страна Районен съд – С. е постановено Решение на СЕС по дело С-714/22 от 21.03.2024
г., в което на поставения въпрос „Следва ли чл. 3, буква „ж“ от Директива [2008/48] да
се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, уговорени към договор за
потребителски кредит, като тези за такси за възможност за отлагане и намаляване на
вноски, представляват част от ГПР по кредита?“ е даден отговор, че „разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и
дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му
за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява
техният 8 размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по
смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.“ В
настоящия случай съдът приема, че невключването на разходите за услугите „Фаст“ и
„Флекси“ в оповестения ГПР има за цел именно да прикрие действителните разходи
по кредита. Същевременно няма данни за индивидуално уговаряне на клаузите,
каквито не могат да се почерпят от самия договор, който е сключен при общи условия
и е очевидно типизиран. Следва да се посочи, че СЕС последователно поддържа в
практиката си /т. 90 от решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и т.
51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България/ и цитираните
там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за кредит е от
съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за възможността на
потребителите да вземат информирано решение относно различните оферти за
кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението по дело C-714/22 Профи
кредит България изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в договора
задължително трябва да се приравнява на липса на посочване на такъв със съответните
последици, които националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на
правата на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което
4
потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според понятието по-
горе). Предвид всичко гореизложено, следва да се приеме, че посоченият в договора
между страните годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв,
определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита, което
налага изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР. Очевидно
посоченият в договора ГПР не съответства на действителния ГПР и противоречи на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че
договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по
кредита и не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК води до неговата недействителност. Текстът на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се възприема буквално, а именно – при посочен, макар и
неправилно ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на
договора. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения.
Затова неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК (така и определение № 60451 от
03.06.2021 г. по гр. д. № 850/2021 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 2449 от
16.05.2023 г. по в. гр. д. № 87/2022 г. по описа на СГС, решение № 4067 от 20.07.2023 г.
по в. гр. д. № 9689/2022 г. по 9 описа на СГС, решение № 3609 от 04.07.2023 г. по в. гр.
д. № 8049/2022 г. по описа на СГС, решение № 3939 от 17.07.2023 г. по в. гр. д. №
12826/2022 г. по описа на СГС, решение № 3764 от 11.07.2023 г. по в. гр. д. №
10944/2022 г. по описа на СГС, решение № 3868 от 13.07.2023 г. по в. гр. д. № 62/2023
г. по описа на СГС, решение № 874 от 22.02.2023 г. по в. гр. д. № 13474/2022 г. по
описа на СГС и др.). Нищожните клаузи, съответно неспазването на изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на действителния ГПР, не могат да бъдат заменени по
смисъла на чл. 26, ал. 4 ЗЗД от императивни правила. Ако съдът изменя съдържанието
на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в потребителски договор,
това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в чл. 7 от
Директива 93/13/ЕИО, тъй като продавачите и доставчиците биха продължили да
използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да бъдат обявени за
недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от
националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и доставчици.
Поради гореизложеното съдът счита, че предявеният иск с правно основание по чл. 26,
ал. 1, предл. първо ЗЗД е основателен и доказан и следва да бъде уважен, като съдът
прогласи за нищожен договора за потребителски кредит, сключен между страните.
5
Предвид уважаването на главния иск, то не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното
условие за разглеждане на евентуалните искове, поради което съдът не дължи
произнасяне по тях. С предявяването на иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за
установяване недължимост на парични суми, ищецът отрича претендираното от
ответника материално право и в тежест на ответника е при условията на пълно и пряко
доказване да установи съществуването на това право, а именно съществуването на
вземания в негова полза.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. В настоящия случай, както вече беше изяснено, следва да се
приеме, че процесния договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При тези съображения подлежаща на връщане по силата на чл. 23
ЗПК е само чистата стойност на кредита, без да се дължат лихва или други разходи по
него. При този изход на спора право на разноски възниква за ищцата, която на
основание чл. 83, ал. 2 ГПК е освободена от заплащане на държавна такса и разноски,
поради което не е сторила такива.
Ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати дължимата държавна такса в
размер на 121.92лв и 450 лв. разноски за експертиза в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на Районен съд – В..
Видно от представения договор за правна защита и съдействие от 04.03.2025 г.,
упълномощеният от ищцата адвокат Л. Б. е предоставила безплатна адвокатска помощ
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Ето защо дължимото се адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ищцата следва да бъде заплатено на
адв. Б. от ответното дружество. Адвокатското възнаграждение, съдът определя в
минималния предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждението за
адвокатска работа. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв., съдът определя възнаграждението на
адвоката, предоставил безплатно адвокатска помощ и съдействие съгласно ал. 1, в
размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. и осъжда другата
страна да го заплати. В случая общия размер на възнаграждение по чл.7, ал.2,т.2 от
тази наредба е 604 лв.,но с оглед правната и фактическа сложност на делото и
еднотипността на този тип дела прилагайки и по аналогия и чл.48, ал.6 ГПК в полза на
процесуалния представител следва да се определи възнаграждение за
представителство в размер на 400,00 лева .
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
6
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК
НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит № **, сключен на 17.01.2024 г.
между И. Г. Ч. с ЕГН:********** от гр.В. ж.к.Д.,** и „Н.”ООД с ЕИК:** със седалище
и адрес на управление:гр.С., район И., ул.Л.С. ** с управител И. Н. Х..
ОСЪЖДА „Н." ООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. С., район "И.",
ул. "Л.С." ** , ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Районен съд – В. държавна такса в размер на 121.92лв и 450 лв. разноски за
експертиза.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА „Н." ООД, ЕИК **,
със седалище и адрес на управление: гр. С., район "И.", ул. "Л.С." **, ДА ЗАПЛАТИ на
адв. Л. К. Б., адрес на кантората: гр. С., ул. „Т.“ **, сумата от 400,00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Вр.окръжен съд в дву седмичен срок от
съобщението до страните за изготвянето му.
Съдия при Районен съд – В.: _______________________
7