№ 18001
гр. С. 02.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Гражданско
дело № 20231110115914 по описа за 2023 година
Предявени са обективно кумулативно съединени установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 143,
ал. 1 вр. чл. 146 ЗЗП, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
30.08.2019 г. сключил с „И€А.М“ АД договор за паричен заем № за сума в размер на
6000 лева, платима на месечни вноски. В чл. 4 от договора за заем било посочено, че
страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с гарант – две физически лица,
които следвало да отговарят на определени условия. Твърди, че на същата дата –
30.08.2019 г., сключил с ответника договор за предоставяне на гаранция №, по силата
на който „Ф.Б.“ ЕООД поело задължението да обезпечи пред „И€А.М“ АД
задълженията на ищеца, като обезпечението се изразявало в наличие на парични
средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя. Въз основа
на сключения договор за поръчителство, ищецът се задължил да заплати на ответното
дружество сума, която била разсрочена на изплащане заедно с месечната вноска по
договора за заем. Поддържа, че съгласно договора за поръчителство, ищецът следвало
да предоставя дължимите парични суми на „И€А.М“ АД, което пък от своя страна,
съгласно договора, било упълномощено от „Ф.Б.“ ЕООД да събира в тяхна полза
сумите по процесния договор. Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство,
възнаграждението се дължало в полза на поръчителя-ответник, като „И€А.М“ АД
единствено било овластено да приеме плащането – фактически да получи паричните
средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя. Предвид
това, именно ответникът бил материално легитимиран да отговоря по процесната
претенция. Твърди, че погасил изцяло сумата по сключения договор заем, в това число
и задължението по договора за поръчителство. На следващо място, поддържа, че
договорът за предоставяне на гаранция № е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 22 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ето защо моли съда да уважи предявените искове,
като приеме, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на посочените
основания, както и осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 2327,82 лв. (след
изменение размера на предявения иск по реда на чл. 214 ГПК), представляваща
недължимо платена сума по нищожен договор за предоставяне на гаранция, ведно със
1
законната лихва от датата на исковата молба – 28.03.2023 г., до окончателното
изплащане на сумата. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Ф.Б.“ ЕООД, е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва исковете по подробно изложени съображения. Счита
установителния иск за недопустим. Оспорва възражението за нищожност на договора
за паричен заем между ищеца и „И€А.М“ АД. Твърди, че договорът за поръчителство
не може да бъде нищожен, тъй като дори да се установи, че договорът за заем е
недействителен, длъжникът все още дължи чистата стойност на заема, поради което
акцесорното поръчителство било действително. Сочи, че възнаграждението за
поръчителя е срещу престацията на последния да се задължи да обезпечава кредита на
ищеца. В отговора е инкорпорирана справка за платено възнаграждение по договорът
за поръчителство, като ответникът не оспорва, че в негова полза е заплатена гаранция в
размер на 2 327.82 лева, с която сума задълженията по договора са изцяло погасени.
Сочи, че нееквивалентността на престациите не води до нищожност на договора. Моли
за отхвърляне на предявените искове и претендира сторените в производството
разноски.
Третото лице – помагач “И€А.М“ АД на страната на ищеца изразява подробно
становище за неоснователност.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
От представения като доказателство по делото Договор за паричен заем № от
29.08.2019 г. се установява, че между ищеца Г. А. Н., в качеството му на заемател, и
„И€А.М“ АД, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за заем, по силата
на който „И€А.М“ АД предоставило на Г. Н. сумата в размер на 6000 лв., която ищецът
се задължил да върне на 22 седмични погасителни вноски, всяка от които в размер на
291,19 лв., при фиксиран годишен лихвен процент в размер 30,00% и годишен процент
на разходите от 33,51 %. В чл. 4, ал. 1 от договора е било уговорено, че заемателят се
задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на процесния договор да
предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) двама
поръчители, които да отговарят на следните условия: нетния размер на осигурителния
му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи на безсрочен трудов договор; да не е
заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника; да няма
задължения към други банкови и финансови институции; да няма неплатени
осигуровки за последните 2 години; 2) банкова гаранция с бенефициер – Заемодателя,
за сумата от 6000 лв. със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което
предоставя гаранционни сделки.
На следващо място, установява се по делото, че на 29.08.2019 г. между Г. Н., в
качеството му на потребител, и „Ф.Б.“ ЕООД, в качеството му на гарант, е бил
сключен договор за предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се
задължил да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет 2 Мениджмънт“ АД, с
наредител-потребителя, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички
последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен
заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума в
размер на 6000 лева; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за
плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането на разходи за
събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1
от договора за предоставяне на гаранция, за поемане на описаните по – горе
задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 2327,82 лв.,
платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 105,81 лв., като съгласно чл.
3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за
паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя по договора за паричен
заем. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „И€А.М“ АД е
овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за
2
плащане на възнаграждение по договора.
С доклада по делото, неоспорен от страните са приети за безспорни и
ненуждаещи се доказване следните факти и обстоятелства включени в предмета на
спорното право: че ищецът е заплатил по договор за гаранция № сумата в размер от
2327,82 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Предявени са от Г. Н. срещу „Ф.Б.“ ЕООД обективно кумулативно съединени
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 2 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26,
ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожност на
Договор за предоставяне на гаранция № 4430908 от 17.03.2022 г., сключен между
Н.Н.И и „Ф.Б.“ ЕООД, поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност,
поради заобикаляне на закона, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за осъждане на „Ф.Б.“ ЕООД да върне на ищеца сумата от 2327,82 лева
(след допуснато изменение по реда на чл. 214 ГПК), представляваща недължимо
платена сума по нищожен Договор за предоставяне на гаранция №, ведно със
законната лихва от датата на исковата молба – 28.03.2023 г., до окончателното
изплащане на сумата.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД: За да бъде уважен
предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно
обстоятелствата, от които произтича, че договорът е недействителен на заявеното
правно основание.
Сключеният между ищеца и “И€А.М“ АД договор е потребителски, поради
което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК),
като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената
форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Ищецът поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция бил нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК. В частност, преценката
относно действителността на процесните договор за потребителски кредит и договор
за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в съответствие с общите
правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са
сключени договорите. Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя
вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9
ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася
както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение №
1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК. В случая и от съвкупната преценка
на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесните договорни
съглашения отговарят изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ ("Договор за
потребителски кредит. Форма и съдържание"), чл. 9 - чл. 11 ЗПК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
3
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за
потребителски кредит е посочен процент на ГПР 33,51 %, т. е. формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл.
19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „Ф.Б.“ ЕООД, което се включва в
общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. 4
Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. От
служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че “И€А.М“ АД е
едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД, като двете дружества са с един
адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне
на поръчителство, “И€А.М“ АД е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя
извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя,
което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.
Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите
за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за
да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и
договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице -
гарант. Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за
гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.
16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите
средства, съответна на получените гаранции.
В частност общото задължение на ищеца е съответно на вписаните в
погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които
изрично е посочено и задължението за предоставяне на гаранция (седмичният размер
на вноската е начислен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и
ежемесечно дължимо възнаграждение за предоставяне на гаранция). Плащането на
възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на
оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин
на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При
отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход
действителният ГПР ще бъде значително завишен.
Въпреки, че всеки един от представените договори - този за кредит и този за
предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори, двата
договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от
уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение чрез сключване на
договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо
лице - гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият
договор за кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за
предоставяне на гаранция, ведно с основното задължение по кредита.
4
С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за
обезпечаване вземанията на “И€А.М“ АД по процесния договор за потребителски
кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по
кредита (така Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г.,
Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение
№ 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките СРС счита, че макар формално договорът за паричен заем да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22
ЗПК.
В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит
на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г.
по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. №
7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.). Следва да се отбележи, че
договорът, сключен между потребителя и “И€А.М“ АД, и договорът, сключен между
потребителя и „Ф.Б.“ ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си и като система
от правоотношения между страните, поради което последиците от недействителността
на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по отношение на
договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията (така
Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение
№ 264616 от 9.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г., Решение № 260628 от
21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният
договор за предоставяне на гаранция е изцяло нищожен.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на иска по чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 143,
ал. 1 вр. чл. 146 ЗЗП, предявен в условията на евентуалност, поради което не дължи
произнасяне по него.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД: За да бъде уважен
предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е
да докаже по делото пълно и главно, че е заплатил твърдяната сума по договора за
предоставяне на гаранция в общ размер на 2327,82 лв., че тя е постъпила в
патримониума на ответника, че това разминаване на блага от имуществото на ищеца в
имуществото на ответника за сумата без правно основание, т. е. без да е било налице
годен юридически факт. Както се изясни, безспорно по делото е, че сумата в размер на
2327,82 лв. е заплатена от ищеца по договора за гаранция в полза на ответното
дружество.
Следователно и предвид нищожността на договора за предоставяне на гаранция,
ищецът се легитимира като кредитор на вземане в размер на 2327,82 лв.,
представляващо платено при начална липса на основание, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба на 28.03.2023 г., до окончателното плащане,
поради което искът при квалификацията на чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД е доказан по
основание и до пълния предявен размер и следва да бъде уважен.
5
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца
възниква право на разноски. Същият е освободен от заплащането на държавна такса на
осн. чл. 83, ал. 2 ГПК в размер от 213,12 лева. На осн. чл. 78, ал. 6 ответното
дружество следва да заплати в полза на бюджета на съда по сметка на СРС сумата от
213,12 лева държавна такса.
Претендира се и адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2, т. 1
ЗАдв. в размер на общо 1280 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие.
Своевременно релевираното от процесуалния представител на ответника възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение е основателно. Съдът приема, че когато с една искова молба са
предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно
съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи
минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички
искове – в този смисъл е определение № 29 от 20.01.2020 г. по ч. т. д. № 2982/2019 г. по
описа на ВКС, II т. о., поради което минималното адвокатско възнаграждение,
изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 918,67 лв. с ДДС. В този смисъл и
при съобразяване цената на предявените искове (4655,64 лева), свързания им предмет,
липсата на фактическа и правна сложност на делото, срочното му разглеждане пред
първоинстанционния съд без участие на процесуални представители на страните,
настоящият съдебен състав приема, че в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.“ следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 918,67 лв. Съдът
приема, че този вид съдебни производства не следва да се превръщат в източник на
генериране на съдебни разноски, надхвърлящи многократно материалния интерес по
делата, като следва да се съблюдава разпоредбата на чл. 3 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за предоставяне на гаранция
№/29.08.2019г., сключен между Г. А. Н. и „Ф.Б.“ ЕООД, по предявения от Г. А. Н.,
ЕГН **********, с адрес: жк. „В.“, бл, вхет ап срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ... със
седалище и адрес на управление: гр. С. бул. „Д.Н.“ № 28, „С.ц.“, ..., оф., иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ... със седалище и адрес на управление: гр. С.
бул. „Д.Н.“ № 28, „С.ц.“, ..., оф., да заплати на Г. А. Н., ЕГН **********, с адрес: жк.
„В.“, бл, вхет ап сумата в размер на 2327,82 лева, представляваща недължимо платена
сума по нищожен Договор за предоставяне на гаранция №/29.08.2019 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба – 28.03.2023 г., до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ... със седалище и адрес на управление: гр. С.
бул. „Д.Н.“ № 28, „С.ц.“, ..., оф., на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на СРС сумата в размер на 213,12 лв. –
разноски за производство пред СРС.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ... със седалище и адрес на управление: гр. С.
бул. „Д.Н.“ № 28, „С.ц.“, ..., оф., да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.“, БУЛСТАТ 1..., с адрес: гр. С. кв. „М.л.“, бл вх ..., оф на основание чл. 38, ал. 2, вр.
с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 918,67 лв. с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена на Г. Н. безплатна правна помощ в производството
6
пред СРС.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-
помагач “И€А.М“ АД.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7