Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…………. Гр.София,07.07.2021 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав,
в открито съдебно заседание, проведено
на двадесет и първи ноември две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена Александрова
ЧЛЕНОВЕ:
Елена Иванова
Златка Чолева
при участието на
секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева
гр.дело № 14395 по описа за 2018 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 209548 от 08.09.2017г., постановено по гр.дело № 18569/2016г. по
описа на СРС, 26 състав, е признато за
установено на основание чл.124 от ГПК,
че К.И.Л., И.К.Л. и М.К.Х. не дължат на „Т.С.“ ЕАД, като погасени по давност : сумата
от 810,82лв. , представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода
м.11.2009г.- м.02.2016г. за недвижим имот- апартамент № 95, находящ се в
гр.София, ж.к.****** с аб.№ 085713 , както и сумата от 285,53лв., /при
допусната очевидна фактическа грешка относно размера, който погрешно е посочен
в по-голям размер от 290,53лв./ - лихва за забава върху главницата, начислена
за периода 31.12.2009г.- 01.04.2016г. С решението са отхвърлени предявените от К.И.Л.,
И.К.Л. и М.К.Х. искове по чл.124, ал.1 от ГПК срещу „Т.С.“ ЕАД, както следва: 1/
искът за главницата – стойност на топлинната енергия за разликата над уважения
размер /признат за недължим/ от 810, 82лв. - до пълния предявен размер от
1 012,96лв. и искът за мораторна
лихва върху тази главница за разликата над уважения размер /признат за недължим/
от 285,53лв., /при допусната очевидна фактическа грешка относно действителния
размер, който погрешно е посочен в диспозитива погрешно е посочен като 290,53лв./
- до пълния предявен размер от 361,88лв.
С решението са уважени изцяло предявените от К.И.Л., И.К.Л. и М.К.Х. срещу „Т.С.“
ЕАД отрицателните установителни искове
по чл.124,ал.1 от ГПК - за главницата-стойност на услугата за дялово
разпределение от 86,40лв. и за лихвата върху тази главница от 34,19лв. за
периода м.05.2008г. до 01.04.2016г.,
/при допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на обжалваното решение,
произтичаща от липсата на отразяване на уважаването на исковете за тези суми. С решението К.И.Л. , И.К.Л. и М.К.Х. са
осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД разноски по делото в размер на 32,28лв. , а „Т.С.“
ЕАД е осъдена да заплати на И.К.Л. и М.К.Х.-
на всеки поотделно сумата от по 4,71лв.
и на И.К.Л.- сумата от 32,28лв.
Решението
се обжалва от двете страни по делото.
Въззивниците-ищци
К.И.Л. , И.К.Л. и М.К.Х. атакуват първоинстанционното решение в частта, с която
са отхвърлени предявените от тях отрицателни установителни искове за разликите
над уважените размери - до пълните предявени размери, както следва: искът за
главницата - в частта на отхвърлянето му за разликата над 810,82лв.- до пълния
предявен размер от 1 012,05лв. и искът за мораторна лихва върху тази
главница – в частта на отхвърлянето му за разликата над 285,53лв., /при
допусната очевидна фактическа грешка относно действителния размер, който
погрешно е посочен като 290,53лв./ - до пълния предявен размер от 361,88лв
Поддържат
липсата на убедителни доказателства, които да установяват дължимостта на
сумите. Възразяват, че двамата от тях- И.К.Л. и М.К.Х. притежават само
т.нар.“гола собственост“ върху процесния топлоснабден имот, като живеят
постоянно на друг адрес и поради това- нямат качеството на „потребители на
топлинна енергия“. В тази връзка, въззивниците-ищци намират за неправилен
извода на първата инстанция, с който е прието, че от тяхна страна /на ищците/
не се спори, че са „потребители на топлинна енергия“, поради което страните по
делото са обвързани от облигационно правоотношение. Напротив, поддържат, че
наличието на облигационна връзка е изрично оспорено от тяхна страна. Възразяват, че от ответника не е доказана
доставката на точно определена по количество и качество топлинна енергия /ТЕ/.
Възразяват, че представените от ответника съобщения към фактури не доказват
доставката на ТЕ , а като такова доказателство не може да бъде ценено и
извлечението от сметките на ответника.
С изложените доводи въззивниците-ищци мотивират искането си за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната от тях част и вместо него-
постановяване на друго, с което предявените от тях отрицателни установителни
искове да бъдат уважени в пълните им предявени размери. Претендират присъждане
на направените по делото разноски.
Въззивникът-ответник
„Т.С.“ ЕАД обжалва първоинстанционното решение в частта, с която са уважени
предявените срещу него отрицателни установителни искове, както следва: искът за главницата от 810,82лв.,
представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода м.11.2009г.-
м.02.2016г. за недвижим имот- апартамент № 95, находящ се в гр.София, ж.к.******
с аб.№ 085713 , както и искът за сумата
от 285,53лв. /при допусната очевидна
фактическа грешка в диспозитива на обжалваното решение относно размера на
сумата, погрешно посочен като 290,53лв./
- лихва за забава начислена за периода 31.12.2009г.- 01.04.2016г. върху
главницата за ТЕ, за които е признато , че са недължими от ищците.
Въззивникът-ответник поддържа доводи за незаконосъобразност и неправилност на
решението на СРС в атакуваната от него част. Твърди, че от ангажираните от него
доказателства по делото безспорно се установява, че ищците имат качеството на
потребители на ТЕ. Счита, че за посоченото качество, обуславящо възникването на
облигационна връзка между ищците и него, е ирелевантен фактът дали ищците
реално са ползвали ТЕ. Възразява, че от ищците не е доказано върху процесния
имот да е учредено право на ползване в полза на трето лице, което да е било
консуматор на ТЕ. Ето защо,
въззивникът-ответник заявява искане за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната от него част и вместо него- постановяване на друго, с което
предявените отрицателни установителни искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Заявява искане за присъждане на направените по делото разноски и евентуално възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, заплатено от въззивниците-ищци.
По
въззивната жалба на ответника е подаден в срока по чл.263,ал.1 от ГПК писмен
отговор от насрещните страни по нея –
ищците К.И.Л. , И.К.Л. и М.К.Х., с който
жалбата на ответника е оспорена като неоснователна и е заявено искане за
потвърждаване на първоинстанционното решение
в частта, атакувана от ответника.
По
жалбата на ищците не е подаден писмен отговор от насрещната страна-ответника „Т.С.“
ЕАД в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. В хода на въззивното производство от
ответника са депозирани писмени молби, с които ответникът заявява искане за
отхвърляне на жалбата на ищците.
Съдът е сезиран и с частна жалба,
подадена от К.И.Л. , И.К.Л. и М.К.Х. срещу определението на СРС под № 38803 от
19.07.2018г., с което е оставено без уважение искането на частните
жалбоподатели-ищци по чл.248 от ГПК– за изменение на първоинстанционното
решение в частта за разноските, които те са осъдени да заплатят на ответника „Т.С.“
ЕАД.
По частната жалба не е подаден в
законоустановения срок писмен отговор от насрещната страна по нея-ответникът „Т.С.“
ЕАД.
Софийски градски съд, като взе предвид
становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото
доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:
При извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК,
настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в
рамките на доводите, заявени с въззивните жалби, от които е ограничен, съгласно
нормата на чл.269, предл.2 от ГПК.
При извършената от въззивния съд
служебна проверка бе установено, че в диспозитива
на обжалваното решение са допуснати следните очевидни фактически грешки от
първата инстанция, които не се отразяват на допустимостта на обжалваното
решение, тъй като подлежат на отстраняване от компетентния първоинстанционен
съд по реда на чл.247 от ГПК – до момента на изпълнение на решението. А именно: Относно размера на лихвата за
забава върху главницата за ТЕ, за която е признато, че не се дължи от ищците. Погрешно
в диспозитива на обжалваното решение е
посочен размер от 290,53лв., вместо верният размер от 285,53лв. Втората
очевидна фактическа грешка е свързана с
липсата на диспозитив за уважаване на отрицателните установителни искове за
главницата- стойност на услугата за дялово разпределение от 86,40лв. и лихвата върху тази главница от 34,19лв. В тази връзка с първата посочена по-горе очевидна фактическа грешка следва са
се посочи, че в мотивите на обжалваното решение СРС изрично е приел, че от
доказателствата по делото се установява, че дължимата от ищците мораторна лихва
върху главницата- стойност на ТЕ , е в размер от 76,35лв. и за тази сума,
отрицателният установителен иск е неоснователен. За разликата над доказаната
дължима сума от 76,35лв. - до размера на сумата от 361,88лв., /т.е. за сумата от 285,53лв. = 361,88лв.
– 76,35лв./ съдът е приел, че отрицателният установителен иск е основателен,
тъй като посочената сума от 285,53лв. не се дължи от ищците като погасена по
давност. В противоречие с така формираната от първата инстанция воля в мотивите
на обжалваното решение в диспозитива на същото отрицателният установителен иск
за лихвата върху главницата- стойност на ТЕ е уважен за размер от 290,53лв.,
вместо за верния размер от 285,53лв. , приет за недължим в мотивите на
решението. На следващо място, в мотивите на обжалваното решение
първоинстанционният съд изрично е формирал воля, с която е приел, че са изцяло
основателни отрицателните установителни искове за главницата от 86,40лв.- цена
на услугата за дялово разпределение и сумата от 34,19лв.- лихва върху тази
главница. В противоречие с така формираната от съда воля в мотивите на
обжалваното решение в диспозитива на
същото не е отразено със съответният диспозитив уважаването на отрицателните
установителни искове за главницата-цена на услугата за дялово разпределение от
86,40лв. и за лихвата върху тази главница от 34,19лв., чрез признаването им за
недължими. Както , обаче, бе посочено
по-горе в мотивите на настоящото решение, тези две допуснати от първата
инстанция очевидни фактически грешки подлежат на изправяне от нея по реда на
чл.247 от ГПК и не се отразяват на допустимостта на обжалваното решение.
По допустимостта и основателността на
предявените искове настоящият съдебен състав приема следното:
Ищците поддържат, че не дължат исковите
суми. Обосновават правния интерес от предявяване на отрицателните установителни
искове с факта, че ответникът „Т.С.“ ЕАД
в уведомления и съобщения към фактури сочи първия от тях /К.И.Л./ като титуляр
на партидата за процесния топлоснабден имот и получател на фактурираните стоки
и услуги и доколкото фактурата представлява извънсъдебна покана за плащане, ищците
твърдят, че за него е налице правен
интерес от търсената защита с предявените отрицателни установителни искове. По
отношение на останалите двама ищци – И.К.Л. и М.К.Х., обстоятелствата, на които
се основава правния интерес от търсената искова защита са уточнени с молба от
14.02.2019г., депозирана - в изпълнение указания на въззивния съд, дадени по
реда на чл.129,ал.4 , вр. с ал.2 от ГПК. С молбата от 14.02.2019г. е уточнено, че доколкото ищците И.Л. и М.Х., заедно с първия ищец /К.Л./
са съсобственици на процесния
топлоснабден имот, те се явяват клиенти на топлинна енергия по смисъла на чл.153,ал.1
от ЗЕ и макар с фактурите исковите суми да се претендират от ответника само от
ищеца К.Л., то горепосоченото им качество на клиенти на ТЕ, като съсобственици
на процесния имот, обосновава интереса и за ищците И.Л. и М.Х. от отричане
дължимостта на процесните суми : сумата от 1 012,05лв.- претендирана от
ответника като цена на доставена ТЕ за периода м.11.2009г.- м.02.2016г., сумата
от 361,88лв.- лихва за забава върху тази главница за периода 31.12.2009г.-
01.04.2016г., сумата от 86,40лв.-
главница, претендирана от ответника като стойност на услугата за дялово
разпределение за периода м.05.2008г. до 01.04.2016г. и сумата от 34,19лв.-
лихва върху последната главница за
периода 01.05.2008г. до 01.04.2016г., /последният период уточнен във
въззивното производство с молба от 14.02.2019г./. С молбата-уточнение,
депозирана във въззивното производство недължимостта на процесните суми е
отречена от ищците единствено с твърденията, че е недоказано количество и
качество на доставената ТЕ, включително и поради липсата на доказателства
за приемане и въвеждане в експлоатация
на абонатната станция в сградата, в която се намира процесният имот, а за част
от исковите суми- поради погасяване по давност на вземанията на ответника за
тях, като тези факти са заявени и с исковата молба. С оглед изложените факти в исковата молба и
молбата-уточнение към 14.02.2010г., настоящият съдебен състав приема, че за
ищците е налице правен интерес от търсената съдебна защита с предявените
отрицателни установителни искове.
Настоящият
съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства се установява
частичната основателност на предявените отрицателни установителни искове. В
тази връзка, на първо място настоящата инстанция намира за законосъобразен извода на първата инстанция ,с който е прието, че
между страните по делото в рамките на исковия период е съществувало
облигационно правоотношение, попадащо в приложното поле на чл.149 и чл.150 от
ЗЕ. От представения по делото нот.акт № 147/1974г. и удостоверение за
наследници № РСТ-16-УГ01-16-86/ 31.03.2016г. е видно, че ищците съсобственици
на процесния имот при квоти: 4/6 ид.ч. –
за ищеца К.Л., /придобити на самостоятелно основание по договора за продажба,
сключен с горепосочения нот.акт и на основание наследяване от Л.Л./ и по 1/6 ид.ч. /поотделно/ - за ищците И.Л. и
М.Х., /придобити по наследяване от Л.Л./. Притежанието на съсобствеността се
признава и изрично от ищците. Ето защо, съдът приема, че ищците имат качеството
на „потребители на ТЕ“ за битови нужди, съгласно легалната дефиниция на
пар.1,т.42 от ЗЕ /отм., но приложим за частта от исковия период – 01.11.2009г.
до 17.07.2012г./ и съответно- качеството на клиенти на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на чл.150,ал.1 от ЗЕ и пар.1,т.2“а“ от ЗЕ, /приложими
към останалата част от исковия период 17.07.2012г. – м.02.2016г./, като съсобственици
на процесния топлоснабден имот. Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от
ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие - на клиентите на топлинна енергия за битови нужди,
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР. Следователно между страните за
процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни Общи условия за продажба, каквито са Общите
условия, публикувани във вестник „Дневник“, броя от 14.01.2008г. и тези от
12.03.2014г., публикувани във в-к 24 часа“ – броя от 10.02.2014г. и в-к „ 19
минути“. В случая съдът съобразява и
разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която предоставя възможност за клиентите,
които не са съгласни с предвидените в Общите условия /ОУ/ разпоредби, в срок от
30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Ищците не твърдят и не установяват да са упражнили
правото си да възразят по горепосочения начин срещу Общите условия, поради
което съдът намира, че са ги приели. Договорното
правоотношение за продажба на топлинна енергия за битови нужди при общи условия
е възникнало между ищците, като потребители /клиенти на топлинната енергия /ТЕ/
и ответника, като топлопреносно предприятие, на основание чл.153 от ЗЕ, без да е било необходимо отделно
и изрично изявление на ищците- потребители за сключване на договора,
включително и досежно приемането на Общите условия, като в този смисъл са и
мотивите по т.1 на ТР № 2/17.05.2018г. по т.д.№ 2/2017г. Ето защо, ищците дължат
на ответника стойността на доставената
ТЕ за процесния топлоснабден имот, съобразно притежаваните от тях
идеални части от имота в рамките на общата сума- доказана като стойност на тази
ТЕ.
От
приетото по делото и неоспорено от ищците заключение на СТЕ се установява, че
през исковия период от време за
процесния имот е доставяна ТЕ за сградна инсталация и БГВ. От същото експертно
заключение се установява, че количеството доставена ТЕ за БГВ е установено на
база на реални отчети на водомера в
процесния имот, а ТЕ отдадена за сградна
инсталация е определена в съответствие с нормативно установената формула с приложимата към
исковия период от време Наредба № 16-344/2007г. /отм./ . Ето защо,
неоснователно е възражението на ищците, заявено с исковата молба и поддържано с
въззивната жалба – за недоказано реално доставено количество ТЕ за процесния
имот през исковия период от време. Доставеното количество ТЕ /за БГВ и сградна
инсталация/ за процесния имот за исковия период от време, съгласно неоспореното
заключение на СТЕ, е на стойност 1 012,96лв. Съдът кредитира заключението
на СТЕ, тъй като стойността на доставената ТЕ е определена от вещото лице при
спазване нормата на чл.155,ал.1т.2 от ЗЕ и на базата на проверените от експерта
индивидуални отчети, / подписани от ищцовата страна/ , относно показанията на
водомера за топла вода в имота на ищците и при спазване на нормативно
установената формула за определяне стойността на ТЕ, отдадена за сградна
инсталация /ТЕ за отопление за процесния имот не е доставяна/. Неоснователно е
възражението на ищците за недоказано качество на доставената ТЕ. Възражението не
е конкретизирано. На следващо място, ищците не твърдят и не установяват от тяхна страна
да са заявявани при условията на уговореното по
Общите условия и нормативната уредба
рекламации пред ответника във връзка с температурата в процесното жилище
и тази на топлата вода. Поради това, дори да се приеме, че възражението на
ищците относно качеството касае именно температурата, то се явява недоказано и неоснователно.
На
следващо място, от неоспореното заключение на СТЕ се установява, че в сградата, в която се намира процесният имот отоплителната инсталация е с
т.нар.“еднотръбна система“, която не съществува техническа възможност за
прилагане на системата за дялово разпределение. Ето защо и на основание
чл.61,ал.1,т.1 от Наредба № 16-334/2007г. за топлоснабдяването /отм./ в рамките
на процесния период от време разпределението на ТЕ е извършвано от ответника,
като доставчик на ТЕ. Поради което и стойността на услугата за разпределение на
ТЕ, която възлиза на сумата от 97,65лв. за исковия период, /съгласно
неоспореното заключение на ССЕ/ се дължи на ответника. Т.е. доказаният дължим
размер от 97,65лв. е по-голям от
исковата сума от 86,40лв., поради което
последната се явява дължима от ищците в
пълен размер. В тази връзка, напълно необоснован и неправилен е изводът на
първата инстанция, с който е прието, че по делото не са налице доказателства,
които да установяват дължимостта на сумата за разпределение на ТЕ за ответника,
тъй като този извод противоречи на доказателствата по делото /СТЕ и ССЕ/.
Основателно, обаче, е възражението на ищците за
погасяване по давност на част от вземанията
на ответника за цената на ТЕ за част от исковия период, респ.- на вземането за
стойността на услугата за разпределение на ТЕ за част от исковия период. И двете вземани
се погасяват с кратната тригодишна давност. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността
започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните
задължения /каквито са процесните за главница/, давността тече от деня на
падежа.
Съгласно клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ от 2008г., приложима към вземанията за главниците за
частта от исковия период м.11.2009г.- 31.01.2014г., купувачите на ТЕ дължат плащане на месечно
дължимата сума в 30 дн.срок от изтичане
на периода, за който се отнасят. Т.е. за
стойността на ТЕ за първия месец от исковия период- м.11.2009г., падежът за
плащане е настъпил на 30.12.2009г. и от следващия ден – 31.12.2009г. е започнала да тече тригодишната погасителна
давност, която е изтекла на 31.12.2012г. Съответно- за вземането за цената на услугата
за разпределение на ТЕ, 3 годишната давност за първия месец от исковия период
–м.05.2008г. е започнала да тече на 01.07.2008г. и изтекла на 01.07.2011г. Към
датата на предявяване на исковата молба- 04.04.2016г., /към който момент ищците
претендират установяване недължимост на част от вземанията на ответника, като
погасени по давност/ , погасителната 3 годишна давност е изтекла за главницата-
стойност на ТЕ за частта от исковия период м.11.2009г.-м.02.2013г. , която
възлиза на сумата от 764,53лв., определена по реда на чл.162 от ГПК и на базата
на заключението на СТЕ. Съответно, към
датата на предявяване на исковата молба погасено по давност е вземането на
ответника за главницата – стойност на услугата за разпределение на ТЕ за частта
от исковия период м.05.2008г.- м.02.2013г., която възлиза на сумата от 50,15лв.,
/определена по реда на чл.162 от ГПК и на база заключението на ССЕ/.
С оглед
гореизложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че предявените
отрицателни установителни искове за главниците се явяват основателни и като
такива следва да бъдат уважени за сумата от 764,53лв.- цена на ТЕ за периода
м.11.2009г. - м.02.2013г. и за сумата от 50,15лв. – стойност на услугата за
разпределение на ТЕ за периода м.05.2008г.- м.02.2013г., доколкото се установи,
че за тези суми, вземанията на ответника са погасени по давност, поради което и
тези суми не се дължат от ищците. За разликите над сумата от 764,53лв.- до
пълния предявен размер от 1 012,05лв.- стойност на ТЕ за периода
м.03.2013г.- м.02.2016г. и съответно- за разликата на над сумата от 50,15лв.- до
пълния предявен размер от 86,40лв.- стойност на услугата за разпределение на ТЕ
за периода м.03.2013г. до 01.04.2016г.,
отрицателните установителни искове са неоснователни и подлежат на
отхвърляне. Настоящият съдебен състав приема,
че неправилно от първоинстанционният съд с обжалваното решение /в обжалваната
от ответника част/ е прието, че в обхвата на давността попадат и вземанията на
ответника за главницата- стойност на ТЕ за м.03. и м.04.2013г. Както вече бе посочено по-горе в мотивите,
съгласно клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ от
2008г., падежът за плащане на
главницата- стойност на ТЕ и тази за дялово разпределение за м.03.2013г. е
настъпил на 30.04.2014г., а за вземанията за м.04.2013г. – съответно- на
30.05.2013г. Ето защо, 3 годишната давност за вземанията за м.03.2013г. е
започнала да тече от 01.05.2013г., а
за вземанията за м.04.2013г. давността е започнала да тече от 31.05.2013г., поради което за
вземанията и за двата месеца тази давност не изтекла към датата на предявяване
на ИМ /04.04.2016г./.
По отрицателните установителни
искове за лихви върху главниците:
Съдът приема, че от ищците се дължат единствено лихви върху главницата от
144,71лв.- стойност на ТЕ за частта от исковия период м.03.2013г.-
м.01.2014г., която лихва е натрупана за периода 04.04.2013г.- 01.04.2016г. и която лихва е в размер, определен по реда на
чл.162 от ГПК от 44,15лв. За тази сума
от 44,15лв. и за периода 04.04.2013г.-01.04.2016г. , отрицателният
установителен иск се явява неоснователен и като такъв – следва да бъде
отхвърлен. На основание клаузата на
чл.33,ал.1 от ОУ от 2008г., приложима
към вземанията за главницата от 144,71лв. за тази част от исковия период извън
давността - м.03.2013г.- м.01.2014г., купувачите на ТЕ дължат плащане на месечно
дължимата сума в 30 дн.срок от изтичане
на периода, за който се отнасят. За времето на забавата за плащане, ищците
дължат обезщетение в размер на законната лихва в горепосочения размер.
Настоящият съдебен състав приема, че
за разликата над доказаната като дължима сума от 44,15лв.- до пълния предявен
размер от 361,88лв. /или за сумата от 317,73лв./ и за периода 31.12.2009г.-
03.04.2013г. , отрицателният установителен иск се явява основателен, тъй като
част от вземането на ответника за лихви се явява погасено по давност, а част от
него- е недължимо по следните съображения: Съдът приема, че на основание
чл.111,б.“в“ от ЗЗД погасени по давност /с изтичане на кратката 3 годишна
давност към датата на предявяване на исковата молба/ са лихвите за забава,
натрупани върху главницата-стойност на ТЕ от 764,53лв. за частта от исковия
период 31.12.2009г.- 03.04.2013г., чийто размер съдът определя по реда на
чл.162 от ГПК – от 256,93лв. Останалата
част от лихвата от 60,80лв. , претендирана от ответника върху главницата– стойност на ТЕ за периода
м.02.2014г.-м.02.2016г., е недължима от ищците, поради нищожност
на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този период от време ОУ от
2014г. / в сила от 12.03.2014г./. С посочените договорни клаузи е регламентиран падежът за изпълнение на
задължението за плащане на стойността на ТЕ. Настоящият съдебен състав намира,
че клаузите на чл.33,ал.1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са нищожни, на основание
чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на потребителите, като неравноправни -
противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143,ал.1
от ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца –
търговец и тези на потребителя /купувач/ - ищец по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г. е установен падеж
за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по
чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за
изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след изготвянето
на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30 дн.срок след
публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Настоящият
съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа на задължението
за плащане, с притежаването на специално
техническо средство от страна на потребителя /компютър или смартфон /, което да
му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя
да обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до интернет, го
поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца.
Съдът приема, че потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по
размер икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и
отделно от тях – да направи и допълнителни
парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да може
да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с
тези вложения. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че клаузите на
чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г. противоречат на императивната норма на
чл.143,ал.1 от Закона за защита на потребителите и като последица от това, на
основание чл.146,ал.1, предл.1 от ЗЗП – са нищожни. Като последица от това, настоящият съдебен
състав приема, че вземанията на
ответника за дължимата стойност на ТЕ за
частта от процесния период м.02.2013г.- м.02.2016г., които попадат в
приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, ищците не са изпаднали в забава, тъй като
липсва договорен падеж, както и покана за плащане от страна на ответника,
съгласно изискването на чл.84,ал.2 от ЗЗД. По отношение на поканата- както вече бе
посочено по-горе в мотивите, съдът зачита липсата на доказателства за връчване
на ищците на поканата за плащане с изх.№ 1137/20.03.2015г. С оглед гореизложените мотиви, съдът приема,
че отрицателният установителен иск за лихвата в размер на 317,73лв. /=
256,93лв., погасена по давност + 60,80лв.- недължима/ и за периода
31.12.2009г.- 03.04.2013г., се явява основателен и като такъв- следва да бъде
уважен.
Съдът намира, че изцяло недължими са
лихвите за забава в размер на 34,19лв. върху главницата- стойност на услугата
за разпределение , доколкото по отношение на тях не се установява наличие на
договорен или нормативно установен падеж, като липсва и покана за плащане ,
която да е отправена от ответника и връчена на ищците.
С оглед изложените мотиви, съдът приема, че
отрицателните установителни искове за лихвите се явяват основателни , както
следва: претенцията за лихви върху главницата-стойност на ТЕ – за сумата от
317,73лв. и за периода 31.12.2009г.- 03.04.2013г. и изцяло за лихвата от
34,19лв. за периода 01.05.2008г.-01.04.2016г. върху главницата- стойност на
услугата за дялово разпределение.
Предвид
горните подробни съображения, настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в обжалваната от ответника част , с която
отрицателният установителен иск за главницата-стойност на ТЕ е уважен за
разликата над сумата от 764,53лв.- до размера на сумата от 810,82лв. и за
периода м.03.2013г.-м.02.2016г. и вместо него- постановено друго, с което искът
за посочената разлика и период да бъде отхвърлен. Съответно-
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта, обжалвана от ищците,
с която искът е отхвърлен за разликата над сумата от 810,82лв.- до пълния
предявен размер от 1012,96лв.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в обжалваната от
ответника част, с която е уважен искът за главницата – стойност на услугата за
разпределение за разликата над сумата от 50,15лв.- до пълния предявен и уважен размер
от 86,40лв.- стойност на услугата за разпределение на ТЕ за периода м.03.2013г.
до 01.04.2016г. /при допусната очевидна фактическа грешка, произтичаща от
липсата на диспозитив, с която е призната недължимостта на тази разлика за този
период/ и вместо него- постановено друго, с което искът за посочената разлика и
период следва да бъде отхвърлен. Съответно- в обжалваната от ответника част, с
която отрицателният установителен иск е уважен за сумата от 50,15лв.- стойност
на услугата за разпределение за периода м.05.2008г.- м.02.2013г.,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено ,/при допусната очевидна
фактическа грешка, произтичаща от липсата на диспозитив, с която е призната
недължимостта на тази сума за този период/ .
Първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в обжалваната от ищците част, с която е
отхвърлен отрицателният установителен иск за разликата над уважения размер от
285,53лв./при допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива, в който
погрешно размерът е посочен като 290,53лв./ - до размера на доказаната като недължима
лихва от 317,73лв. и за периода 31.12.2009г.-03.04.2013г. и вместо него-
постановено друго, с което искът за тази разлика и период да бъде уважен. В останалата обжалвана от ищците
отхвърлителна част- за разликата над сумата от 317,73лв.- до пълния предявен
размер от 361,88лв. /или за сумата от 44,15лв./ - лихва за забава за периода 04.04.2013г.- 01.04.2016г. , натрупана върху главницата- стойност на ТЕ
за частта от исковия период м.03.2013г.- м.01.2014г., първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено, като законосъобразно и правилно. Съответно, без уважение
следва да бъде оставена жалбата на ответника срещу първоинстанционното решение
в частта, с която е уважен отрицателният установителен иск за лихвата от
285,53лв. /при допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на
обжалваното решение относно размера- погрешно посочен като 290,53лв./,
натрупана върху главницата- стойност на ТЕ , както и в частта ,с която е уважен
изцяло отрицателният установителен иск за
сумата от 34,19лв.- лихва върху главницата- стойност на услугата за
разпределение. Решението на първата инстанция в частта на уважените отрицателни
установителни искове за лихвите от 285,53лв. и от 34,19лв. следва да бъде
потвърдено.
По
частната жалба на ищците срещу
определението по чл.248 от ГПК под № 38803 от 19.07.2018г.
Настоящият
съдебен състав намира определението за неправилно по следните съображения:
С
решението първоинстанционният съд е приел, че по отношение на уважените искове за
вземанията, погасени по давност, разноските следва да са за сметка на ищците,
/съразмерно на частта, за която исковете
са уважени за тези погасени по давност вземания/, тъй като ответникът с
поведението си не е станал повод за образуване на делото /ответникът е
предвидил ред , по който ищците са могли извънсъдебно да заявят възраженията си
за давност и задълженията им към ответника да бъдат отписани от последния/ . И
на второ място, с оглед обстоятелството, че ответникът е признал исковете
относно погасените по давност вземания. Ето защо с решението ищците са осъдени
да заплатят на ответника „Т.С.“ ЕАД разноски в размер на 367,72лв., съразмерно
на уважената част от отрицателните установителни искове, с които е призната
недължимостта на вземанията погасени по давност.
С
молба от 26.09.2017г. ищците са заявили искане по чл.248 от ГПК- за изменение
на решението в частта, с която те са
осъдени да заплатят разноски по делото на ответника , с възражението, че не са
налице предпоставките по чл.78,ал.2 от ГПК.С молбата е заявено твърдение, че
ответникът с поведението си е станал повод за образуване на делото - с изпращането на съобщенията за фактури, с
които претендира заплащане на процесните вземания, включително и погасените по
давност.
С
обжалваното определение от 19.07.2019г. първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на ищците по чл.248 от ГПК, като е мотивирал отказа за изменение на решението в частта за разноските с
доводите, изложени в решението, към които е препратил.
Настоящият съдебен състав , че изводът
на първата инстанция за наличието на предпоставките по чл.78,ал. от ГПК в
конкретния случай, е неправилен.
Съгласно нормите на чл. 78, ал. 1 и
ал.3 ГПК ищецът има право на разноски съразмерно с уважената част от
иска, а на ответника такива се дължат съразмерно с отхвърлената част от
иска. Разноските се понасят от ищеца,
независимо от изхода на делото, при наличието на следните две законови
предпоставки: ответникът да е признал иска и с поведението си да не е дал повод за завеждане
на делото-чл.78, ал.2 ГПК.
В
настоящия случай съдът приема, че се установява наличието само на първата от
посочените две законови предпоставки по чл.78, ал.2 от ГПК, а именно- признание
на иска от страна на ответника ,,Т.С.”ЕАД
с отговора на ИМ. Липсва обаче второто законово основание, а именно-
ответникът с поведението си да не е станал повод за завеждане на делото. От
представеното с исковата молба съобщение към фактура от29.02.2016г. /л.19 от
делото на СРС/, касаещо процесните вземания и изходящо от ответника , се установява, че ответното дружество
претендира от ищцовата страна плащане на процесните задължения, чиято дължимост
ищците отричат, като включително с представеното съобщение към фактурата
ответникът е манифестирал изрично пред ищците намерението си да търси съдебна
/искова/ защита на процесните вземания. Това извънпроцесуално поведение на
ответника и възникналия между страните правен спор обуславя и правния интерес
за ищците от търсената защита чрез установяване на действителното правно
положение между тях със сила на пресъдено нещо, поради което не може да се приеме,
че ответникът не е дал повод за завеждане на делото.
Обстоятелството, че ищците не са се
позовали извънсъдебно на изтекла погасителна давност пред ответника преди
подаване на исковата молба не обосновава приложението на правилото на чл.78,
ал.2 от ГПК. Целта
на погасителната давност е своевременното упражняване на субективните
граждански права. Чрез нея на кредитора се отнема възможността да иска
принудително осъществяване на своето право. Това става, след като длъжникът
упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или
правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е
упражнено в определен от закона срок от време. Позоваването на изтекла
погасителна давност се реализира чрез възражение или чрез иск в зависимост от
процесуалното качество на длъжника в исковия процес. Евентуално позоваване на
изтекла погасителна давност на длъжника пред ,,Т.С.”ЕАД, като негов съконтрахент, би
могло да се възприеме като предупреждение, че при предприети действия за
принудително изпълнение на субективното право задълженото лице ще се брани с
възражение за давност, но не и като същинско възражение за погасяване на
вземането на ищеца по давност. Т.е. извънсъдебното позоваване на изтекла
погасителна давност не би могло да доведе до никакви правни последици за
длъжника.
Законът
предоставя възможност на всяко лице, което има правен интерес да предяви иск за
защита на правата си. Именно това са сторили ищците, с оглед факта, че от тях е
било претендирано плащане. Нито в закона, нито в общите
условия, които обвързват страните, не е предвидено задължение за ищците да
сключат извънсъдебно споразумение във връзка с погасените по давност вземания
на ,,Т.С.”ЕАД.
От самия факт, че е необходимо подписване на споразумение между страните може
да се направи извод, че не се касае за просто „отписване” на погасените по
давност суми, а за уреждане на спора чрез взаимни отстъпки. Дали да направи
такива отстъпки е въпрос, предоставен на волята на ищците, но подобна възможност
не ги лишава от интерес спорът да бъде решен от съда със сила на пресъдено
нещо, а при благоприятен за тях изход им се дължат и сторените разноски
съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че незаконосъобразно
с обжалваното определение е прието, че
не е налице основание за изменение на пръвоинстанционното решение в частта, присъдени
на ответника, съразмерно на исковете за вземанията, признати като недължими
поради изтекла погасителна давност, доколкото тези разноски не се дължат на
ответника, както неправилно е прието с решението. Поради това , обжалваното
определение следва да бъде отменено.
По отговорността за разноските съдът се
произнася съобразно изхода на спора пред настоящата инстанция:
При горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК на ищците се дължат разноски за
първата инстанция, съразмерно с уважената част от исковете , както следва: на
ищеца К.Л.- сумата от 454,62лв.,/включваща държ.такса и адв.възнаграждение/, на
ищеца И.Л.- сумата от 265,19лв. /държ.такса и адв.възнаграждение/, поради което
допълнително следва да му се присъди сумата от 260,48лв. над присъдената с
обжалваното решение сума от 4,71лв. и на ищцата М.Х.- сумата от 265,19лв.,
поради което допълнително следва да й се присъди сумата от 260,48лв. над
присъдената с обжалваното решение сума от 4,71лв. Обжалваното решение следва да
бъде отменено в частта, с която на ищеца И.Л. втори път са присъдени разноски
по делото в размер на 32,28лв.
На ищците се дължат разноски за въззивното
производство , съразмерно на уважената част от тяхната жалба и съразмерно на
отхвърлената част от жалбата на ответника , както следва: на ищеца К.Л.- сумата
от 34,09лв. /държ.такса по въззивната жалба и държ.такса по частната жалба/, на
ищеца И.Л.- сумата от 11,36лв. /държ.такса по частната жалба/ и на ищцата М.Х.- сумата от 11,36лв.
/държ.такса по частната жалба/.
Съответно, на основание чл.78,ал.3 от ГПК ответникът има правото на разноски за първата
инстанция, съразмерно с отхвърлителната част от исковете от 121,14лв. /депозити
за СТЕ и ССЕ и юрисконсултско възнаграждение/, поради което за разликата над
тази сума – до пълния присъден размер от 367,72лв., първоинстанционното решение
следва да бъде отменено. За въззивното производство на ответника се дължат
разноски съразмерно на уважената част от неговата жалба и съразмерно на
отхвърлената част от жалбата на ищците от 36,34лв. /държ.такса и юрисконсултско
възнаграждение/.
Воден от горните мотиви Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
определението
под № 38803 от 19.07.2018г., с което е оставено без уважение искането по чл.248
от ГПК на ищците К.И.Л., И.К.Л. и М.К.Х. за изменение на решението под № 209548
от 08.09.2017г. по гр.дело № 18569/2016г. на СРС, 26 състав в частта, с която
ищците са осъдени да заплатят разноски по делото на ответника „Т.С.“ ЕАД.
ОТМЕНЯ
решение № 209548 от 08.09.2017г., постановено по гр.дело № 18569/2016г. по
описа на СРС, 26 състав, в частта, с
която е признато за установено на основание чл.124,ал.1 от ГПК, че К.И.Л., И.К.Л.
и М.К.Х. не дължат на „Т.С.“ ЕАД, като погасени по давност, както следва: 1/
разликата над сумата от 764,53лв.- до размера на сумата от 810,82лв. и за периода
м.03.2013г.-м.02.2016г.- цена на доставена топлинна енергия за недвижим имот-
апартамент № 95, находящ се в гр.София, ж.к.****** с аб.№ 085713; 2/ разликата
над сумата от 50,15лв.- до размера на сумата от 86,40лв. и за периода
м.03.2013г. до 01.04.2016г.- стойност на услугата за дялово разпределение /при
допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на обжалваното решение,
произтичаща от липсата на отразяване на уважаването на иска за тези сума и период/, както и в частта, с която е
отхвърлен предявеният от К.И.Л., И.К.Л. и М.К.Х. срещу „Т.С.“ ЕАД иск с правно
основание чл.124,ал.1 от ГПК- за разликата над сумата от 285,53лв., /при
допусната очевидна фактическа грешка относно размера, който погрешно е посочен
в по-голям размер от 290,53лв./ - до размера на сумата от 317,73лв. и за
периода 31.12.2009г.-03.04.2013г. – лихва
за забава върху главницата-стойност на топлинната енергия , в частта, с която К.И.Л. , И.К.Л. и М.К.Х.
са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД- разликата над дължимата сума от 121,14лв.- до
пълния присъден размер и в частта, с която „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на И.К.Л.
– сумата от 32,28лв.- разноски по делото, ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
, на основание чл.124,ал.1 от ГПК, че К.И.Л., И.К.Л. и М.К.Х. не дължат на „Т.С.“ ЕАД - разликата над
сумата от 285,53лв. - до размера на сумата от 317,73лв. и за периода
31.12.2009г.-03.04.2013г. – лихва за
забава върху главницата-стойност на топлинната енергия.
ОТХВЪРЛЯ предявените
от К.И.Л., И.К.Л. и М.К.Х. срещу „Т.С.“ ЕАД, искове с правно
основание чл.124,ал.1 от ГПК, както следва: 1/ за разликата над сумата от 764,53лв.-
до размера на сумата от 810,82лв. и за
периода м.03.2013г.-м.02.2016г. , представляваща цена на доставена топлинна
енергия за недвижим имот- апартамент № 95, находящ се в гр.София, ж.к.****** с
аб.№ 085713 и 2/ за разликата над сумата
от 50,15лв.- до размера на сумата от 86,40лв. и за периода м.03.2013г. до
01.04.2016г.- стойност на услугата за дялово разпределение.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 209548 от 08.09.2017г., постановено
по гр.дело № 18569/2016г. по описа на СРС, 26 състав, в
останалата обжалвана част, с която е признато за установено на основание чл.124 от ГПК, че К.И.Л., И.К.Л.
и М.К.Х. не дължат на „Т.С.“ ЕАД, както следва: 1/ сумата от 764,53лв. , представляваща
цена на доставена топлинна енергия за периода м.11.2009г.- м.02.2013г. за
недвижим имот- апартамент № 95, находящ се в гр.София, ж.к.****** с аб.№ 085713
; 2/ сумата от 285,53лв., /при допусната очевидна фактическа грешка относно
размера, който погрешно е посочен в по-голям размер от 290,53лв./ - лихва за
забава върху главницата, начислена за периода 31.12.2009г.- 03.04.2013г. ;
3/ сумата от 50,15лв.- стойност на
услугата за дялово разпределение за периода м.05.2008г.- м.02.2013г./при
допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на обжалваното решение,
произтичаща от липсата на отразяване на уважаването на иска за тази сума и
период/ и 4/ сумата от 34,19лв.- лихва
за забава върху главницата- стойност на услугата за дялово разпределение,
натрупана за периода 01.05.2008г. до
01.04.2016г., /при допусната очевидна
фактическа грешка в диспозитива на обжалваното решение, произтичаща от липсата
на отразяване на уважаването на иска за тази сума и период/, в частта, с която са отхвърлени
предявените от К.И.Л., И.К.Л. и М.К.Х. искове по чл.124, ал.1 от ГПК срещу „Т.С.“
ЕАД, както следва: 1/ искът за главницата – стойност на топлинната енергия за
разликата над сумата от 810, 82лв. - до пълния предявен размер от
1 012,96лв. и 2/ искът за мораторна лихва върху главницата-стойност
на топлинната енергия - за разликата над сумата от 317, 73лв.- до пълния предявен размер от 361,88лв.
/или за сумата от 44,15лв./ , натрупана
за периода 04.04.2013г.-01.04.2016г. , в частта, с която К.Л. , И.К.Л.
и М.К.Х. са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД - разноски по делото в размер на 121,14лв.
и в частта, с която „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на И.К.Л. и М.К.Х.- на всеки поотделно сумата
от по 4,71лв.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД да заплати на К.И.Л.- сумата от
454,62лв.- разноски по делото за първата инстанция, на И.К.Л.- сумата от
260,48лв.- допълнително дължими разноски за първата инстанция и на М.К.Х.-
сумата от 260,48лв.- допълнително дължими разноски за първата инстанция, на
основание чл.78,ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД да заплати на К.И.Л.-
сумата от 34,09лв.- разноски по делото за въззивната инстанция, на И.К.Л.-
сумата от 11,36лв.- разноски за въззивната инстанция и на М.К.Х. – сумата от
11,36лв.- разноски за въззивната инстанция, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА К.И.Л.,
И.К.Л. и М.К.Х. да заплатят на „Т.С.“ ЕАД –сумата от 36,34лв.- разноски за
въззивното производство, на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:/о.м./ ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
Особено
мнение на съдия А.Александрова по решението по гр.д.№ 14395/18 г., СГС, IV-В
с-в:
Не съм съгласна със
становището на мнозинството на съдебния състав в частта, с която е прието, че
клаузите на чл.33, ал.1 и 2 от ОУ от 2014 г. са нищожни.Съгласно разпоредбата на чл.143, ал.1 ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.Обвързването на срока за изпълнение на задължението за заплащане на
месечните дължими суми с датата на публикуването им на интернет страницата на
търговеца не поставя потребителя в неравностойно икономическо положение
и не го задължава да се снабдява с техническо средство за достъп до
интернет.При съвременните условия достъпът до интернет не е свързан непременно
с притежаването на специално техническо устройство, тъй като всеки потребител
може да направи справка за месечните дължими суми както на места със свободен
достъп до интернет услуги, така и и на местата за заплащане на дължимата
сума.Публикуването на сметка на интернет страницата на дружеството създава
допълнително удобство, а не вреда за потребителите, поради което не е нарушен и
принципа за добросъвестност.Това становище не променя крайния извод поради
липса на доказателства по делото дали и на коя дата ищецът е изпълнил
задължението на ищеца да публикува фактурите за дължимите суми в страницата си
в интернет.
СЪДИЯ:
А.Александрова