Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 20.02.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично
съдебно заседание на шести февруари през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 8713 по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
С решение от 12.04.2018 г., постановено по гр.дело № 39010/2017 год. по описа на СРС, І
Г.О., 33 с-в, е осъдено „ Ф.Б.“-ЕООД, гр.София, / с предишно наименование П.Ф.Б.ООД/,
ЕИК *******, с адрес: гр.София, ж.к.“ Люлин 7“, бул.“*******, да заплати на Т.С.М.,
ЕГН **********,***6, сума в размер на 28,90 лв., представляващи неплатен
остатък от възнаграждение по граждански договор от 08.04.2015 г., за периода
01.05.2017 г.- 10.05.2017 г., ведно със законната лихва от депозиране на
исковата молба на 15.06.2017 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен
иска до пълния предявен размер от 150 лв. С решението на съда са отхвърлени
исковете на Т.С.М., ЕГН **********,***6, против „ Ф.Б.“-ЕООД, гр.София, / с
предишно наименование П.Ф.Б.ООД/, ЕИК *******, с адрес: гр.София, ж.к.“ Люлин
7“, бул.“*******, за заплащане на сума в размер на 459,09 лв., представляващи
дължими от ответника по граждански договор от 08.04.2015 г., здравни осигуровки
за периода м.04.2015 год.- м.05.2017 г., сума в размер на 1600 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди- загуби и пропуснати ползи,
вследствие на неправомерно прекратяване на граждански договор от 08.04.2015 г.
и сума в размер на 2000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди за болки и страдания от заболяване, както и
разпространяване на неверни слухове, което уронило доброто й име, ведно със
законната лихва от депозиране на исковата молба на 15.06.2017 г. до
окончателното изплащане. С решението на съда е осъдено „ Ф.Б.“-ЕООД, гр.София,/
с предишно наименование П.Ф.Б.ООД/, ЕИК *******, с адрес: гр.София, ж.к.“ Люлин
7“, бул.“*******, да заплати на Т.С.М., ЕГН **********,***6, сума в размер на
2,53 лв., представляваща разноски по делото.
Срещу постановеното от СРС, 33 с-в
решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна
жалба от ищцата Т.С.М., с която се обжалва решението на съда, в частта в която
са отхвърлени предявените обективно съединени осъдителни искове. Въззивникът-
ищец, моли съда да постанови решение, с
което да отмени решението в обжалваната му част и да уважи предявените искове.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна – ответник „ Ф.Б.“-ЕООД, гр.София, / с предишно наименование „П.Ф.Б.“
ООД/, чрез пълномощника си адв.М.Кожухарова оспорва жалбата, по съображения
подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, като неоснователна а
първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както
е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в
решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на
валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая атакуваното решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен
извод за неоснователност на предявените от ищцата Т.С.М. срещу ответника „ Ф.Б.“-ЕООД,
гр.София, / с предишно наименование П.Ф.Б.ООД/, обективно съединени осъдителни
искове с правно основание чл.79, ал.1 от
ЗЗД, в частта, в която същите са отхвърлени за сумите посочени в диспозитива на
решението на СРС, 33 с-в, в обжалваната му част. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ищцата не са изложени каквито
и да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателката се е задоволила
единствено да посочи общо, че обжалва решението на СРС, без обаче да излага
каквито и да било конкретни оплаквания.
За
разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия
ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се
изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на
първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но
въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за
правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и
чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
акт.
Въпреки,
че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да
съдържа "указание в какво се състои порочността на решението",
липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба
нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и
последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната
жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея
жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок
жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи
неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на
императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят
може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би
обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване
на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013
г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата на въззивника- ищец във връзка с незаконосъобразността на
обжалваното решение, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за
които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се
установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по
останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание
чл. 272 ГПК.
По изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в
обжалваната част.
С оглед изхода на спора на
въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата инстанция. При липса на направено искане за
присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата
страна- ответник по
делото.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 12.04.2018 г., постановено по гр.дело № 39010/2017 год. по описа на СРС, І
Г.О., 33 с-в, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.