№ 115
гр. Тетевен, 13.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. И.
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20254330100246 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по повод предявен иск И. Т. П., ЕГН
********** от гр. Ябланица, област Ловеч, ххххххххххххх чрез адв. Е. И. от АК – Пловдив,
срещу „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, кв. Мотописта, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7,
представлявано винаги от двама управители: Светослав Николаев Николов, Наталия
Миткова Лозанова и Ярослав Кжищоф Чулак с цена на първия главен иск: 12515.02 лева и
цена на втори главен иск: 50.00 лева.
Предявен е иск за прогласяване Нищожност на Договор за кредит № *********** от
10.05.2022 г. с „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* като противоречащ на ЗЗД,
ЗЗП, ЗПК, както и осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума.
Излага се в исковата молба, че съгласно договор за потребителски кредит, ищецът е
следвало да върне сумата по кредита в размер на 5000 лева при ГПР 48.98 %, годишен
лихвен процент 41.00 %, със срок на кредита от 36 погасителни вноски върху главницата от
5000 лв., с обща стойност на всички плащания в размер на 8765.02 лева. Постигната била
договореност в раздел 6, за заплащане на пакет от допълнителни услуги или за срока на
договора е следвало ищцата П. да върне сумата от 12515.02 лева.
Сочи, че процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради
което са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В тази връзка уговорката, която предвижда
потребителят да заплати възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги,
кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради
което същата се явява нищожна поради противоречие с императивни законови разпоредби.
Ищецът счита, че с оглед систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4,
чл. 21, ал.1 от ЗПК се налага извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ
потребителски кредит, да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на
потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер
разходи, включително и когато такива плащания са договорени отделно, но икономическото
им основание не може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставена на
1
потребителя. Уговарянето на цената на пакета с необоснованите предимства, събирана по
начин идентичен с лихвата, несъмнено налага квалифицирането на допълнителните услуги
по потребителския договор като средство за заобикаляне на забрани.
Сочи, че по отношение на услугата по пакет от допълнителни услуги „Фаст“, в
размер на 1750.00 лева, и „Флекси“, в размер на 2000.00 лева е видно, че предварително са
разгледани варианти, при които при финансови затруднения на длъжника същият ще може да
преструктурира задълженията си по предварително уговорена с кредитора схема за
плащания. По същество се касаело за управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК, но не и за допълнителна услуга, свързана с договора за потребителски кредит по
смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Още повече, че размерът на претендираната цена за
предоставената „в полза на кредитополучателя“ услуга е несъизмеримо по-голям от лихвата
за забава, която би се дължала при забава на плащане на отделна погасителна вноска.
Счита, че кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер на 100 %
от предоставената главница срещу минимални облекчения за кредитополучателя, което,
освен на цитираните ограничения в ЗПК, противоречи и на изискването за добросъвестност
и води до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя,
респ. до нищожност на клаузата поради неравноправност. Приема, че сумата търсена на
базата на това споразумение е недължима, поради недействителност на клаузите, с които е
уговорена, при наличие на предпоставките на чл. 21 ал. 1 от ЗПК вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал.
2 от ЗПК.
На следващо място в исковата молба се сочи, че е налице заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни
услуги се нарушава изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. на ПМС № 426/14г. В
договора са уредени условията, при които се предоставят допълнителните услуги под
формата на пакет от допълнителни услуги, като правата по пакета от допълнителни услуги
не стават автоматично с изпълнение на изискванията за това, а е предоставено на изцяло в
провомощията на заемодателя, като за целта това е обективирано в договора за кредит.
Счита, че реално няма допълнително предоставени услуги, а чрез нарушаване на добрите
нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се
калкулира допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва.
Приема за нищожни като противоречащи на добрите нрави и като неравноправни по
смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗПК клаузите на раздел VI от договора за заем, в които е
посочено, че годишният процент на разходите е в размер на 48.98 %, а действителният ГПР
е в различен размер от посочения, с което потребителят е бил въведен в заблуждение
относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема. Същевременно
по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Не е
установен механизмът, по който е изчислен този процент и по - конкретно какви други
разходи, освен възнаградителната лихва са включени в него.
Моли съда да прогласи нищожността на Договор за кредит № *********** от
10.05.2022 г., сключен между ищцата и „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********
както и осъди ответното дружество да възстанови на ищцата П. неоснователно заплатените
от нея суми, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба –
27.02.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от ответника „Профи
Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, в който изразява становище за неоснователност и
2
недоказаност на иска. Обстоятелствата с които се обосновава претендираното право са
изложените данни за възникнали облигационни правоотношения между страните на
основание сключен договор за потребителски кредит от дата 10.05.2022 г. и твърденията на
ищеца за това, че процесната клауза от договора е недействитЕ., поради накърняване на
добрите нрави, поради заобикаляне на Закона по съображения изложени в ИМ. Ответникът
оспорва претендираното право и предявения иск от ищеца. Прави възражение за
прекомерност на претендираните съдебни разноски. Претендира сторените съдебни
разноски.
С писмена молба вх. № 3045/28.04.2025 г., в първо по делото съдебно заседание,
ищцовата страна по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК е поискала измяна размера на
претендираните осъдителни искове, като размерът на осъдителния иск да бъде изменен, като
същият бъде увеличен от 50.00 лв. на 1019.83 лв. С протоколно определение от 29.04.2025 г.
съдът е допуснал така направеното искане за промяна, в частта касаеща претендираният
размер на ищцовата претенция.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК за установено от фактическа страна
следното:
Приложен е договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт кредит №
*********** от 10.05.2022 г., сключен между страните в производството, като е отразена
сума по кредит в размер на 5000.00 лева и срок на кредита 36 месеца. За ГПР е посочен
48.98 %, годишен лихвен процент 41.00 %, лихвен процент на ден 0.11 %.
Като общо задължение по договора е отразена сума в размер на 12515.02 лева. В
договора е предвидено заплащане на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги, както следва: За услуга „Фаст“ в размер на 1750.00 лева и за услуга „Флекси“ в
размер на 2000.00 лева. В приложените Общи условия на ответника към договор за
потребителски кредит са описани цитираните допълнителни услуги.
От заключението на назначената и приета като неоспорена от страните Съдебно-
счетоводната експертиза се установява, че размерът на годишния процент на разходите по
кредита е 49,65 %, като същият не включва допълнителния пакет услуги. В ГПР е коректен и
включва разходите за годишна договорна лихва в размер на 41.00 %. По отношение на
извършените плащания от страна на ищците, то експертът, в своето заключение сочи,
плащанията от страна на длъжника са в общ размер на 6019.83 лева. при включване на
допълнително закупеният пакет „Фаст“ и „Флекси“, то тогава ГПР се увеличава с 55.42 % и
достига ниво от 104.40 %. Предоставено е и извлечение от счетоводните документи на
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД по процесния договор за потребителски кредит
Профи кредит Стандарт кредит № *********** от 10.05.2022 г., в изпълнение на издаденото
на ВЛ Съдебно удостоверение се удостоверява същата стойност на заплащане от страна на
потребителя.
При така изложената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
Предявеният установителен иск е допустим, доколкото е ноторно известно, че
исковете за прогласяване нищожност на сделките не е ограничено с никакъв срок. Право на
ищеца е да избере дали да предяви иск за установяване на нищожност на договорни клаузи,
като получи сила на пресъдено нещо по този спор или да се позове на нищожността на
основанието за престацията само като мотив. В подобна хипотеза съдът дължи разглеждане
на довода за нищожност в мотивите си, за да обоснове извода си относно заявения петитум.
Принципът на двойна реституция, уреден в разпоредбата на чл. 34 от ЗЗД не е обусловен от
начина, по който ще бъде призната нищожността на конкретен договор - дали в мотивите на
решение по осъдителен иск за връщане на даденото по нищожен договор или с решение по
установителен иск за прогласяване на нищожността. Нещо повече, в случаите на нищожност
поради неравноправни клаузи съдът дължи служебно произнасяне при констатиране на
3
такава нищожност, дори и да не е сезиран с такова оплакване, в мотивите на своето решение
- в този смисъл Решение № 198/2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на IV г. о. на ВКС ,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК.
Ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД град София е финансова институция по
чл. 3 от ЗКИ и по силата на разпоредбата е лице, различно от кредитна институция /банка/ и
инвестиционен посредник, една от основните дейности на което може да бъде отпускане на
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Отпускането на кредити е банкова дейност, съставлява основния
предмет на дейност на банките по силата на чл. 2 ал. 1 от ЗКИ и за да упражнява тази
дейност, финансовата институция следва да е получила лиценз за извършване на банкова
дейност от БНБ. Обстоятелството, че финансовата институция извършва банкова дейност в
областта на потребителското кредитиране обаче не я прави банка, поради което сключеният
между финансовата институция и ищеца договор за кредит няма характера на договор за
банков кредит по чл. 430 от ТЗ, а съставлява договор за заем по чл. 240 от ЗЗД. В този
смисъл е налице задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, а именно
решение № 99/01.02.2013 г. по т.д. № 610/2011 г., I т.о., ТК.
От друга страна, ищцата по спора е физическо лице, на което по силата на процесния
договор е предоставен паричен заем, който не е предназначен за извършването на търговска
или професионална дейност, поради което същата има качеството на потребители по
смисъла н а § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/. Ответникът - финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 от Закона за
кредитните институции, е търговец съгласно § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. С оглед качеството на
кредитополучателя, същият може да се ползва от разпоредбите в защита на потребителите
по ЗЗП, относно неравноправност и нищожност на клаузи по договора.
Решаващият състав, съобразявайки и константната съдебна практика /в т.ч. по
спорните въпроси, намерила изражение в разглежданите заповедни производства от РС-
Тетевен/, споделя изцяло доводите на ищеца за нищожност на оспорените клаузи на
сключения между страните на дата 10.05.2022 г. договор за потребителски кредит,
предвиждащ заплащане на възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги,
посочени в договора като допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1750.00 лева и
допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2000.00 лева.
Възнаграждението, което се е задължил да заплати потребителят за предоставения му
пакет от допълнителни услуги се явява прекомерно и не отговаря на изискванията на закона.
На първо място, предоставените за тази цена услуги не са изчерпателно изброени в договора
за потребителски кредит, каквото е изискването на императивните разпоредби на закона,
посочени са прекадено общо, като следва да се има предвид, че в чл. 10а, ал. 4 ЗПК е
предвидено, че „видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони,
трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит“. В настоящия
случай в договора за потребителски кредит не са посочени видът, размерът и действието, за
което се събират съответните такси за допълнителните услуги. Следва да се има предвид, че
принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да
заплати такса за реалното ползване на опредЕ. услуга, а не хипотетично ползване на такава.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че клаузите на договора, в частта за
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, посочени по-горе, са
неравноправни по смисъла на чл. 143 и следв. от ЗЗП. Цитираните клаузи на договора са в
противоречие със закона и добрите нрави, тъй като по същество се цели заобикаляне на
ограничението на чл. 33 от ЗПК - оскъпява се прекомерно кредита /заема/ и това води до
неоснователно обогатяване. По този въпрос е формирана непротиворечива практика на
съдилищата, в т.ч. и по решаване заповедни производство от РС-Тетевен /в.ж. Определение
от 12.07.2018 г. по ч.гр.дело № 269/2018 г. по описа на ОС-Ловеч; Определение № 286 от
4
19.04.2023 г. по в.ч.гр. дело № 119/2023 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч и други/.
Изброените допълнителни услуги не водят до някаква икономическа полза за
ответника, която да е еквивалентна на уговорената цена. На практика е уговорено
заплащането на възнаграждение за една възможност - възможността за предоставянето на
услугите, в този смисъл възнаграждението не е цената на услугите, а е дължимо за
възможността на длъжника да поиска промяна в договора му за кредит във всеки един
момент от живота на договора, а не за реално предоставени такива. Не са ангажирани и
доказателства по делото, на ответника да е предоставена някоя от сочените услуги. В случая
и възнаграждението, което следва да се заплати за пакета от допълнителни услуги е в размер
приблизителен на половината от размера на главницата по договора. Или касае се до близки
по размер суми, което води до извода, че уговореното възнаграждение е прекомерно и е в
противоречие с принципите на справедливост. На практика, заплаща се сума в размер близка
до половината от размера на кредита, но без насрещно задължение на кредитодателя да
отпусне допълнителна сума за кредит или еквивалентна престация. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК е
предвидена възможност за заплащане на разходи по кредита за допълнителни услуги,
свързани с кредита, но в случая не е налице тази хипотеза. Допълнителни услуги според чл.
10а, ал. 1 от ЗПК са такива услуги, които са свързани с договора за потребителски кредит, но
нямат пряко отношение към насрещните престации на страните, например, издаването на
различни референции, удостоверения и служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера
на текущото задължение и др. Дейностите, предмет на споразумението за допълнителни
услуги, са във връзка с изпълнение на задълженията на страните по договора и за тях не се
дължи заплащане от кредитополучателя на основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Освен това,
съгласно чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит, а
в случая е определено общо възнаграждение за всички посочени допълнителни услуги, като
от сключеното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги може да бъде
изведена единствено стойността на възнаграждение за първата услуга, но не и на останалите
такива. Както се посочи по-горе в мотивите, разпоредбите, уреждащи заплащането на цената
на допълнителните услуги, се явяват и неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 3 от
ЗПК, тъй като за да се възползва длъжникът от всички допълнителни услуги по сключеното
споразумение се изисква одобрение от кредитора, което означава, че той следва да плати
предварително за възможност, която е изцяло зависи от волята на кредитора. С тези клаузи
се въвежда задължение на едната страна по договора да заплати за нещо, което има по
силата на самия закон - правото на страните да променят срока на падежа на договора, както
и свободата им да отложат една или повече погасителни вноски, което води до значителна
неравноправност на същите.
Предвид изложеното и настоящата инстанция намира, че с клаузите, с които е
уговорено заплащане на възнаграждение за допълнителния пакет услуги се явяват нищожни.
В конкретния случай, споразумението за допълнителни услуги е нищожно по смисъла на чл.
23, вр. чл.22 от ЗПК. Съображенията за това са следните. От приложения договор за
потребителски кредит и погасителния план, е видно, че възнаграждението за допълнителни
услуги е включено в общия размер на месечната вноска по кредита и се равнява на размера
на кредита, поради което следва да бъде включен в ГПР. В този смисъл е и решение от
31.03.2024 година на СЕС по дело № С-714/22 г., съгласно което чл. 3 б.ж от Директива
2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 28.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите
за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане
на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а
оттам и на понятието ГПР по смисъла на посочения чл. 3 б.“и“, когато закупуването на
5
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит. Освен това чл. 10, §2 б.“ж“ и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че когато в ДПК не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл.3 б.“ж“ от
тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита
освободен от лихви и разноски, така, че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. Решение № 77 от 18.04.2025 г. по В.Гр.дело № 576/2024 г. по описа на Окръжен
съд – Ловеч.
Съдът намира, че договорът за потребителски кредит, отговаря на изискванията на
чл. 10, ал. 1 от ЗПК, доколкото същият е съставен в писмена форма, на хартиен носител, по
ясен и разбираем начин, като видно всички елементи на договора се представени с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт. Съдът намира също, че са спазени изискванията и на чл. 11
от ЗПК, доколкото в договора ясно е посочен общия размер на кредита, както и дължимата
сума по него, посочени са стойности на ГЛП - 41.00 % и ГПР - 49.98 %, в рамките на
допустимите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК граници, включително представен е и погасителен план,
подписан от заемополучателя, с посочен брой на дължимите вноски, общ размер на всяка
вноска, падеж, съответно посочено е каква част от вноската се отнася за главница и лихва.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че процесният договор е съобразен с
изискванията на ЗПК, за потребителя в достатъчна степен се внася яснота относно всички
параметри на правоотношението и какво дължи по него, поради което и същият се явява
действителен.
По отношение размера на посочения ГПР съдът в допълнение сочи следното: В
договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/ съобразно изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посоченият процент ГПР не надвишава допустимия размер по чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Според ал. 1 на същата разпоредба, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя изразени като годишен процент от
общия размер на кредита като дефиниция на „общ разход по кредита за потребителя“ се
съдържа в § 1, т. 1 от ЗПК. Това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Тълкуването на разпоредбите налага да се приеме, че не са налице основания
възнаграждението за допълнителен пакет от услуги да се разглежда като разход за
кредитополучателя, който е пряко свързан с договора за потребителски кредит, и размерът
му не следва да се включва в общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.
19, ал. 1 от ЗПК.
Видно от текста на споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги, същото съставлява отделно съглашение между страните и в текста изрично е
посочено, че сключването му не е условие за подписване на договора за потребителски
кредит. Следователно уговорките по това допълнително споразумение подлежат на
самостоятелна преценка за действителност, което води до извод, че липсва нарушение на
императивни законови разпоредби относно определяне на годишния процент на разходите и
договорът не е недействителен на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 от ЗПК.
Затова, що се отнася до някои разбирания, че ако се съобрази разхода за възнаграждението
по допълнителни услуги, то ГПР би надвишил прага по чл. 1, ал. 4 от ЗПК, настоящия
6
съдебен състав счита, че след като дадена клауза е нищожна, както тук уговорките за
допълнителен пакет услуги, то тя няма място сред елементите на ГПР, че да се търси какъв
би бил размера на ГПР и надвишава ли императивния максимум.
Освен това, начинът на формиране на ГПР е посочен в чл. 5 от ОУ към договора и
същият отчита елементите по приложение № 1 към ЗПК. Изрично е записано, че
първоначалните изчисления се правят като се приеме, че лихвата и другите разходи са
неизменни спрямо техния първоначален размер и се прилагат за целия срок на договора.
Следователно и потребителят дължи връщане както на предоставената в заем
главница, така и уговорената възнаградителна лихва.
С оглед изложеното по отношение неоснователността на иска за прогласяване
нищожност на целия договор за потребителски кредит, в т.ч. и алтернатовни на клаузите за
ГЛП и ГПР, съдът не споделя доводите на ищеца, че нищожността на клаузата за закупен
пакет от допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ влече нищожност на договора изцяло.
Според правилото на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП нищожността на клаузи в потребителските
договори не води до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези
клаузи. Посоченото правило представлява националната правна норма, определяща
изискванията по чл. 6, пар. 1 на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори за създаване на уредба, съгласно която
неравноправните клаузи следва да не са обвързващи за потребителя и съответно, че
договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се
изпълняваи без неравноправните клаузи.
Макар кредиторът да е финансова институция и договорът за кредит да е възмезден,
не може да се счита, че същият е изцяло нищожен, при нищожност на клаузата за пакет от
допълнителни услуги.
Аргумент, че прогласяването на отделна договорна клауза за недействителна не влече
нищожност на целия договор, се извежда и от чл. 23 ЗПК, според който при прогласяване на
договора за недействителен се връща само чистата стойност на кредита. Логическото
тълкуване на разпоредбата налага извод, че действието на договора се запазва, потребителят
дължи изпълнение, но следва да върне само стойността на заетата сума.
Ето защо, съдът счита, че нищожността на опредЕ. договорна клауза не влече
нищожност на договора изцяло. В тази насока е и Решение № 111 от 14.06.2024 г. по
в.гр.дело № 193/2024 г. по описа на ОС – Ловеч.
По отношение на предявения е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД във вр. с
чл. 24 от ЗПК в размер на 1019.83 лева, представляваща недължимо платени суми, при
начална липса на основание от сключен договор между страните № *********** от
10.05.2022 г., съдът взема предвид факта, че по установените като нищожни клаузи „Фаст“ и
„Флекси“ уговорената престация е в общ размер на 3750.00 лв., реално изплатената е в
размер на 389.80 лв., което напълно кореспондира със заключението по допусната и
неоспорена от страните ССЕ и от представената справка от дружеството кредитор.
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД урежда връщане на даденото при
отпадане на основанието. Съгласно задължителната и трайно установена практика,
обективирана в ППВС № 1/1979 г., поради което следва да бъде осъден ответника да заплати
на ищеца сумата в размер на 389.80 лева, представляваща недължимо платена сума по
нищожни клаузи по договор за паричен кредит № *********** от 10.05.2022 г., сключен
между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба
27.02.2025 г. в съда до окончателното изплащане на вземането, като до пълния претендиран
размер от 1019.83 лева, искът следва да бъде отхвърлен като недоказан.
По разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответното дружество
7
ще следва да бъде осъдено да заплати дължимите разноски, изразяващи се в дължима
Държавна такса в размер на 550.60 лева, тъй като ищецът е бил освободен от заплащането й
/500.60 лв. по първия иск, 50.00 лв. по втория иск/ и сумата от 200 лева разноски за
изготвена Съдебно счетоводна експертиза по делото.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е представлявана от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за
правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани
доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност
(ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък
върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази
задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на опредЕ.та минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие
в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д.
№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024
г. на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид конкретната фактическа и правна
сложност на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без
явяване на адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на адв. Е. И.-М.
следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер от 600 лева без ДДС по
двата иска общо или 300 лева без ДДС за всеки предявен иск, с оглед уважената част от
исковите претенции, което е в границите за съответния вид дейност. С оглед изложеното и
предвид представените доказателства за регистрация по ЗДДС от страна на адв. Е. И.-М., то
следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение с дължимия се ДДС, което в случая ще
рече общ размер на адвокатското възнаграждение, в размер на 720 лева с ДДС за двата
предявени иска. Като ориентир за определяне на адвокатското възнаграждение съдът следва
да взема предвид размерите, определени в Наредба № 1/2004 г. на ВАС за Възнагражденията
8
за адвокатска работа, /съгласно Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по ч.т.д. № 1908/2022
г., на ВКС II т.о, Определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на ВКС, I т.о.,
Определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч.т.д. № 961/2023 г. на ВКС, I т.о. и др. на ВКС/, но
тъй като последната е приета от съсловна организация, което съгласно цитираното решение
на СЕС, национална правна уредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, затова и съдебният състав не следва да се съобразява
с определеното в нея, а същата следва да служи единствено като ориентир, при определяне
на размер на адвокатското възнаграждение. Предвид разпоредбата на чл. 633 от ГПК
решението на Съда на Европейските общности е задължително за всички съдилища и
учреждения в Република България, затова и настоящия съдебен състав се е съобразил с
цитираното решение на СЕС, в подкрепа на което са и Определение № 50015 от 16.02.2024
г., постановено по т.д. № 1908/2023 г., Определение № 211/10.05.2024 г., постановено по
ч.т.д. № 1378/2023 г., Определение № 174/26.04.2021 г., постановено по ч.гр.д. № 560/2021 г.
на ІІІ ГО на ВКС. В този смисъл, при определяне на размера на адвокатско възнаграждение,
осъществено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. е и последователната практика на
Въззивната инстанция, обективирана в Определение № 324 от 16.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело
№ 221/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 352 от 23.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело
№ 254/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 450 от 24.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело
№ 219/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 416 от 12.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело
№ 255/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Решение № 223 от 04.07.2024 г. по В.Гр.Д. №
440/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 993/27.11.2024 г. по В.Ч.Гр.Дело №
742/2024 г. ОС - Ловеч и др.
Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл.
10а от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗД клаузата, съдържаща се в Раздел VI „Параметри“ от
Договор за потребителски кредит № *********** от 10.05.2022 г., сключен между И. Т. П.,
ЕГН ********** от гр. Ябланица, област Ловеч, ххххххххххххх и „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, кв.
Мотописта, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, представлявано винаги от двама
управители: Светослав Николаев Николов, Наталия Миткова Лозанова, Ярослав Кжищоф
Чулак, която предвижда заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга
„Фаст“ в размер на 1750.00 лева.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл.
10а от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗД клаузата, съдържаща се в Раздел VI „Параметри“ от
Договор за потребителски кредит № *********** от 10.05.2022 г., сключен между И. Т. П.,
ЕГН ********** от гр. Ябланица, област Ловеч, ххххххххххххх и „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, кв.
Мотописта, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, представлявано винаги от двама
управители: Светослав Николаев Николов, Наталия Миткова Лозанова, Ярослав Кжищоф
Чулак, която предвижда заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга
„Флекси“ в размер на 2000.00 лева.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан, установителен иск, в частта за
прогласяване нищожност на клаузите на Договор за потребителски кредит Профи кредит
Стандарт № *********** от 10.05.2022 г., сключен между „Профи кредит България“ ЕООД
гр. София ЕИК ********* и И. Т. П., ЕГН ********** от гр. Ябланица, област Ловеч,
9
ххххххххххххх, предвиждащ Годишен лихвен процент от 41.00% и Годишен процент на
разходите от 49.98 %.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, кв. Мотописта, бул.
„България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, представлявано винаги от двама управители:
Светослав Николаев Николов, Наталия Миткова Лозанова, Ярослав Кжищоф Чулак, да
заплати на И. Т. П., ЕГН ********** от гр. Ябланица, област Ловеч, ххххххххххххх сума в
размер на 389.80 лева, представляваща недължимо платена сума по Раздел VI „Параметри“
от договор за потребителски кредит № *********** от 10.05.2022 г., сключен между
страните, за предоставяне на услугата „Фаст“ и услугата „Флекси“ ведно със законната лихва
от датата на депозиране на исковата молба в съда 27.02.2025 г. до окончателното изплащане
на вземането, като ОТХВЪРЛЯ за разликата от присъдения размер на иска, до
претендираният такъв, в размер от 1019.83 лева, като НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
кв. Мотописта, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, представлявано винаги от двама
управители: Светослав Николаев Николов, Наталия Миткова Лозанова, Ярослав Кжищоф
Чулак да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, представлявано от адв. Е. И. -
М. от ПАК сумата от 720 лева с ДДС - възнаграждение за адвокатска помощ и съдействие,
оказани на И. П. по гр.д. № 426/2025 г. по описа на РС – Тетевен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, кв. Мотописта, бул.
„България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, представлявано винаги от двама управители:
Светослав Николаев Николов, Наталия Миткова Лозанова, Ярослав Кжищоф Чулак да
заплати на Районен съд – Тетевен сума в размер на 750.60 лева разноски по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Ловеч, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
10