№ 12592
гр. София, 27.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:РАЙОНЕН СЪДИЯ
при участието на секретаря В.Т.Е.
като разгледа докладваното от РАЙОНЕН СЪДИЯ Гражданско дело №
20221110107847 по описа за 2022 година
Производството е образувано е по искова молба, подадена от В. Ч., чрез адв. К. В.,
срещу „*************“ АД, с която са предявени кумулативно обективно съединени искове,
както следва: иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент
(ЕО) № 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 11.02.2004 г. относно създаване
на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и
отмяна или голямо закъснение на полети, и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 295/91, за
признаване за установено спрямо ответника съществуването на вземане на ищеца за сумата
в размер на 400 евро, представляваща обезщетение за вреди от отменен полет ***** от
*************** до ******, планиран по разписание за 02.09.2018 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до
окончателното изплащане на дължимата сума; и иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника съществуването на
вземане на ищеца за сумата в размер на 221,24 лева, представляваща мораторна лихва върху
претендираната главница за периода от 16.11.2018 г. до 29.08.2021 г.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за въздушен
превоз за редовен полет № ***** от *************** до ******, планиран по разписание за
02.09.2018 г. Полетът бил отменен, за което пътникът не получил надлежно уведомление не
по-малко от 7 дни преди началото на полета, а разбрал за отмяната едва след пристигането
си на летището в ***************. Опериращият въздушен превозвач не предложил
премаршрутиране до крайния пункт на пристигане съгласно изискванията на чл. 7, § 2 и чл.
5, § 2 от Регламент (ЕО) № 261/2004. Във връзка с отмяната на полета ищецът отправил
извънсъдебна претенция към ответното дружество за заплащане на дължимото обезщетение,
1
но плащане не последвало. За вземанията си ищецът депозирал заявление за издаване на
заповед за изпълнение, което било уважено и била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.11.2021 г. по ч. гр. д. № 51129 по описа за 2021 г.
на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав. Ответникът възразил в
срока по чл. 414 ГПК, което наложило предявяването на настоящите искове от ищеца. Ето
защо моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло предявените искове.
Претендира присъждане на разноските, направени в настоящото и в заповедното
производства.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника „*************“
АД за отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата чрез юрк.
М.Н.. Процесуалният представител оспорва предявените искове по основание и по размер.
На първо място твърди, че от приложените към исковата молба писмени доказателства не
можело да се направи извод, че между страните е възникнало валидно облигационно
отношение по договор за въздушен превоз по отношение на процесния полет. В условията
на евентуалност прави възражение за изтекла погасителна давност, като в случая била
приложима кратката 2-годишна давност, предвидена в чл. 135 ЗГВ. Ето защо моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли предявените искове.
В съдебно заседание ищецът В. Ч., редовно призован, не се явява лично, представлява
се от адв. К.. Процесуалният представител поддържа исковата молба. В хода на устните
състезания моли съда да постанови решение, с което да уважи исковата претенция като
доказана по основание и по размер. Претендира направените по делото разноски, за които
представя списък по чл. 80 ГПК. Представя писмена защита, в която излага подробни доводи
и съображения в подкрепа на направените искания.
В съдебно заседание ответникът „*************“ АД, редовно призован, не изпраща
представител.
Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на
страните, приема за установено следното.
Видно от представена по делото маршрутна квитанция по заявка № ********, издадена
в ******* на 08.08.2018 г., ищецът В. Ч. разполагал с резервация за полет № *****,
изпълняван от „*************“, по маршрут от *************** (летище *********) до
****** (летище ******), планиран по разписание за 02.09.2018 г., икономична класа, с час на
излитане 09:05 ч. (местно време) и час на кацане 12:50 ч. (местно време), с право на 1 брой
ръчен багаж до 5 кг. и 1 брой чекиран багаж до 20 кг.
Не са спорни по делото обстоятелствата, че разстоянието от *************** до
******, измерено по метода на дъгата на големия кръг, е над 1500 км., че процесният полет
№ ***** от *************** до ******, планиран по разписание за 02.09.2018 г., бил
отменен, за което ищецът не бил своевременно уведомен, както и че ответникът не е
предложил на ищеца премаршрутиране до крайната дестинация. Посочените обстоятелства
2
са отделени от съда като ненуждаещи се от доказване.
Видно от представен имейл, изпратен на електронната поща на ответното дружество на
16.11.2018 г., ищецът поискал от превозвача да му заплати дължимото обезщетение за
отменения без обективни причини полет в размер на 400 евро. В писмото била посочена
банкова сметка, по която следвало да бъде преведена дължимата сума.
По делото са представени и други писмени доказателства, неотносими към настоящия
спор.
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи.
По иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕО)
№ 261/2004:
Ответникът не е оспорил част от релевантните към основателността на посочения иск
факти – че разстоянието от *************** до ******, измерено по метода на дъгата на
големия кръг, е над 1500 км., че процесният полет № ***** от *************** до ******,
планиран по разписание за 02.09.2018 г., бил отменен, за което ищецът не бил своевременно
уведомен, както и че ответникът не е предложил на ищеца премаршрутиране до крайната
дестинация. Първото основно възражение на ответното дружество – превозвач е, че по
делото не били представени доказателства, от които да се установява по несъмнен начин
наличието на валидно възникнало облигационно отношение между страните по договор за
въздушен превоз с полет № ***** от *************** до ******, планиран по разписание
за 02.09.2018 г. Ответникът възразява, че същият не издавал маршрутни разписки, каквато е
представена от ищеца за установяване на посоченото обстоятелство. В тази връзка следва да
бъде посочено следното. Съгласно чл. 3, § 2, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 на
Европейския парламент и на Съвета от 11.02.2004 г. последният се прилага за пътници,
които имат потвърдена резервация за съответния полет. Регламентът не определя понятието
„потвърдена резервация“. Понятието „резервация“ обаче е дефинирано в чл. 2, б. „ж“ от
същия регламент, съгласно който „резервация“ означава фактът, че пътникът има билет или
друго доказателство, което показва, че резервацията е приета и регистрирана от въздушния
превозвач или туроператор. Затова в т. 41-42 от Решение на Съда (първи състав) от 21
декември 2021 година по съединени дела C-146/20, C-188/20, C-196/20 и C-270/20 (AD и др.
срещу Corendon Airlines и др.) е прието, че резервацията може да се състои от „друго
доказателство“, в което се посочва, че резервацията е приета и регистрирана или от
въздушния превозвач, или от туроператора. Следователно приета и регистрирана от
последния резервация има същата стойност като приетата и регистрирана от въздушния
превозвач резервация. Ето защо, ако пътникът, ползващ въздушен транспорт, разполага с
„друго доказателство“ по смисъла на чл. 2, б. „ж“ от Регламент (ЕО) № 261/2004, издадено
от туроператора, това друго доказателство е равносилно на „резервация“ по смисъла на
същата разпоредба. Така на първия преюдициален въпрос Съдът е отговорил по следния
начин: чл. 3, § 2, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че
пътникът разполага с „потвърдена резервация“ по смисъла на тази разпоредба, когато
3
туроператорът предава на този пътник, с когото е договорно обвързан, „друго
доказателство“ по смисъла на член 2, б. „ж“ от този регламент, което съдържа обещание за
превоза му с конкретен полет, индивидуализиран чрез посочени място и часове на излитане
и пристигане и номер на полет, дори ако туроператорът не е получил потвърждение от
съответния въздушен превозвач за часовете на излитане и пристигане на този полет.
При съобразяване на задължителното тълкуване на понятието „потвърдена резервация“
следва да бъде прието, че представената по делото маршрутна квитанция представлява
„друго доказателство“ по смисъла на чл. 2, б. „ж“ от Регламент (ЕО) № 261/2004, което
показва, че ищецът е имал потвърдена резервация за процесния полет. В посоченото
писмено доказателство се съдържа обещание за превоза на В. Ч. с полет № *****,
изпълняван от „*************“, по маршрут от *************** (летище *********) до
****** (летище ******), планиран по разписание за 02.09.2018 г., икономична класа, с час на
излитане 09:05 ч. (местно време) и час на кацане 12:50 ч. (местно време), с право на 1 брой
ръчен багаж до 5 кг. и 1 брой чекиран багаж до 20 кг. Липсата на поименна бордна карта,
издадена на ищеца, се обяснява с отмяната на процесния полет, за което пътникът е бил
уведомен при пристигането си на летище ********* (***************) – обстоятелство,
което не се оспорва от ответника. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че
от събраните по делото писмени доказателства се установява безспорно съществуването на
валидно договорно отношение между ищеца, в качеството му на пътник, и ответника, в
качеството му на превозвач, за извършване на въздушен превоз с полет № ***** от
*************** до ******, планиран по разписание за 02.09.2018 г. Направените в тази
насока възражения в отговора на исковата молба не може да бъдат приети.
Ответникът не твърди наличието на извънредни обстоятелства по смисъла на чл. 5, § 3
от Регламента, освобождаващи го от отговорност за отмяната на процесния полет, поради
което следва да бъде прието, че същият дължи на ищеца заплащане на обезщетение по чл. 7,
§ 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 в размер на 400 евро. Доколкото беше прието, че
искът на ищеца е основателен, следва да бъде разгледано възражението на ответника за
погасяване на процесното вземане по давност. В т. 24 – 26 от Решение на Съда (трети
състав) от 22 ноември 2012 година по дело C-139/11 (*************************) е
прието, че Регламент (ЕО) № 261/2004 не съдържа нито една разпоредба относно срока за
погасяване на исковете, предявени пред националните юрисдикции и имащи за предмет
изплащане на обезщетението, предвидено в членове 5 и 7 от този регламент. Съгласно
постоянната съдебна практика обаче при липсата на разпоредби на правото на Съюза в тази
област вътрешният правов ред на всяка държава членка трябва да установи процесуалните
правила относно съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата,
които страните в процеса черпят от правото на Съюза, като тези правила следва да са в
съответствие с принципите на равностойност и ефективност. От това следва, че срокът за
предявяване на исковете с предмет изплащане на предвиденото в членове 5 и 7 от Регламент
(ЕО) № 261/2004 обезщетение се определя от националното право на всяка държава членка,
при условие че предвидените в него правила зачитат принципите на равностойност и
4
ефективност.
В отговора на исковата молба се твърди, че вътрешното право, което определя
давностния срок за погасяване на вземанията за обезщетение за отменен полет, е
разпоредбата на чл. 135 ЗГВ. Съгласно цитираната разпоредба (в приложимата редакция)
правото на иск срещу превозвача по международните превозни договори се погасява в
двегодишен срок, а по вътрешните – в шестмесечен срок, считано от деня на пристигането
на въздухоплавателното средство в местоназначението, от деня, в който
въздухоплавателното средство е трябвало да пристигне, или от деня на прекратяване на
превоза. В последователната и непротиворечива съдебна практика се приема, че
разпоредбата на чл. 135 ЗГВ, предвиждаща специален давностен срок, е неприложима към
настоящия спор. Тя следва да се тълкува систематично с разпоредбите от главата, в която се
намира, а именно Глава ХІ „Констативни протоколи, рекламации, давност“, при което се
достига до извода, че посоченият двегодишен давностен срок е приложим единствено към
случаите, за които законът предвижда рекламационно производство, каквито са тези при
липси и повреди на багажи или товари, но не и когато се касае за обезщетение по Регламент
(ЕО) № 261/2004 при закъснели или отменени полети. Това следва и от разпоредбата на чл.
137 ЗГВ, според която сроковете по чл. 135 ЗГВ се спират със започване на рекламационното
производство. Доводи за обратното не могат да бъдат извличани нито от мотивите на
законодателя за последващо изменение на закона, нито от измененията и допълненията на
чл. 135 ЗГВ с ДВ, бр. 16/ 23.02.2021 г. Новите ал. 2 и ал. 3 на чл. 135 ЗГВ не са тълкувателни
норми и съответно нямат обратно действие. В относимата за спора редакция на закона
отговорността на въздушния превозвач по чл. 7 от Регламент (ЕО) № 261/2004 не попада в
приложното поле на чл. 135 ЗГВ, а приложение намират общите правила и в частност
разпоредбата на чл. 111, б. „б“ ЗЗД, която гласи, че с изтичането на тригодишна давност се
погасяват вземанията за обезщетения от неизпълнен договор (вж. Решение № 3972 от
19.07.2023 г. по в. гр. д. № 12538/2022 г. на Софийски градски съд, II-Д възз. състав, Решение
№ 3190 от 23.06.2023 г. по в. гр. д. № 2861/2022 г. на Софийски градски съд, IV-А възз.
състав, Решение № 1713 от 10.04.2023 г. по в. гр. д. № 6947/2022 г. на Софийски градски
съд, II-В възз. състав, Решение № 716 от 15.02.2023 г. по в. гр. д. № 7270/2022 г. на
Софийски градски съд, ІІІ-Б възз. състав, Решение № 219 от 18.01.2023 г. по в. гр. д. №
5774/2022 г. на Софийски градски съд, ІV-В възз. състав, Решение № 3547 от 1.12.2022 г. по
в. гр. д. № 9693/2022 г. на Софийски районен съд, ІІ-Б възз. състав и др.).
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността почва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. В настоящия случай това е денят, в който е бил отменен процесният
полет, а именно 02.09.2018 г., тъй като поради неизпълнението на поетите договорни
ангажименти от страна на въздушния превозвач за пътника е възникнало правото на парично
обезщетение. Тригодишният давностен срок би изтекъл на 02.09.2021 г., но ден преди това,
на 01.09.2021 г. ищецът е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК. Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск.
А съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от
5
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен
срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. Следователно, теклата до 01.09.2021 г. погасителна давност е
била прекъсната, поради което възражението за погасяване на процесното вземане по
давност се явява неоснователно.
С оглед изложеното предявеният иск по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 7, § 1, б. „б“ от
Регламент (ЕО) № 261/2004 се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен изцяло,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда до окончателното изплащане на дължимата сума.
По иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на
кредитора от забавата при изпълнение на парично задължение. Обезщетението в размер на
законната лихва е функционално обусловено от главния дълг, поради което същото се
присъжда върху признатата за основателна претенция за главницата. Съгласно чл. 86, ал. 1
ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен ден за
изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. В настоящия
случай задължението на ответното дружество за изплащане на обезщетение за отменен
полет няма отнапред определен падеж. Поради това на 16.11.2018 г. ищецът е изпратил
покана до превозвача за изплащане на дължимата сума. Следователно, началната дата, от
която следва да се изчислява лихвата за забава, е 16.11.2018 г., а крайната – тази, посочена от
ищеца – 29.08.2021 г. Доколкото искът за акцесорната претенция е предявен за посочения
период, за същия следва да бъде и уважен. Като взе предвид, че претенцията на ищеца за
обезщетение по чл. 4, § 3, вр. чл. 7, § 1, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 е приета от съда
за основателна за сумата в размер на 400 евро, то и предявеният иск за мораторна лихва е
установен в своето основание. Определен при условията на чл. 162 ГПК следващият се
размер на обезщетението за забава върху главницата от 400 евро възлиза на 221,24 лева.
Няма доказателства по делото за пълно или частично заплащане на претендираната
мораторна лихва от ответника. Ето защо искът с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен изцяло.
По отношение на разноските:
Процесуалният представител на ищеца е направил искане за присъждане на
направените по делото разноски, като е представил списък по чл. 80 ГПК. В заповедното
производство ищецът е извършил разноски в размер на 25 лева за внесена държавна такса и
300 лева за заплатено адвокатско възнаграждение. Посочените разноски са в минимален
размер. В исковото производство разноските са следните: 75 лева за довнесена държавна
такса и 400 лева за заплатено адвокатско възнаграждение. В отговора на исковата молба
процесуалният представител на ответника е направил възражение за прекомерност на така
заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5
ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
6
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко
от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗА. А чл. 36, ал. 2 ЗА препраща към
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. От друга страна, в най-новата съдебна практика на
Върховния касационен съд се приема, че след постановеното Решение на Съда (втори
състав) от 25 януари 2024 година по дело C-438/22 („***********“ ЕООД срещу
„****************“ АД) съдът не е обвързан императивно от фиксираните в Наредба № 1
от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. С оглед
задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС, определените
в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери не са задължителни при определяне
размера на хонорара за правна услуга, включително в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., при
заварени правоотношения между клиент и адвокат поради тяхната нищожност като
нарушаващи забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС (вж. Определение № 563 от 11.03.2024 г. по ч.
т. д. № 188/2024 г., II т. о., ВКС, Определение № 1079 от 11.03.2024 г. по гр. д. № 4232/2022
г., ІІІ г. о., ВКС). Възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване на вида на
спора, материалния интерес, вида и количеството на действително извършена работа и най-
вече – фактическата и правна сложност на делото (вж. Определение № 50025 от 18.03.2024
г. по т. д. № 1559/2022 г., ІІ т. о., ВКС,Определение № 1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. №
4123/2023 г., ІV г. о., ВКС). Съдът съобрази обстоятелството, че процесуалният представител
на ищеца е изготвил искова молба и е взел участие в проведеното открито съдебно
заседание, на което не бяха ангажирани допълнителни доказателства, както и
обстоятелството, че делото е с малка правна и фактическа сложност. При тези съображения
и при зачитане на цитираната по-горе съдебна практика съдът намира, че заплатеното от
ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева не е прекомерно и не следва да бъде
редуцирано.
С оглед изложеното, предвид изхода на настоящия спор и приетото в т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, ответникът
„*************“ АД следва да бъде осъден да заплати на ищеца В. Ч. сумата в общ размер
на 800 лева, представляваща направените в заповедното и в исковото производства разноски
за внесена държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, съдът:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че съществуват следните вземания на В. Ч.,
гражданин на *************, роден на ********** г., със съдебен адрес гр.
************************, срещу „*************” АД, ЕИК **********, представлявано
от изпълнителния директор Б.Ц.М., със седалище и адрес на управление гр.
*****************, ***********, както следва: по иска с правно основание чл. 415, ал. 1
ГПК, вр. чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския парламент и на
7
Съвета от 11.02.2004 г. относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на
пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети, и за
отмяна на Регламент (ЕИО) № 295/91, за сумата 400 (четиристотин) евро, представляваща
обезщетение за вреди от отменен полет ***** от *************** до ******, планиран по
разписание за 02.09.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение в съда – 01.09.2021 г. до окончателното изплащане на
дължимата сума; и по иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата 221,24 (двеста двадесет и един лева и 24 ст.) лева, представляваща мораторна лихва
върху претендираната главница за периода от 16.11.2018 г. до 29.08.2021 г., които вземания
са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.11.2021 г.,
издадена по ч. гр. д. № 51129 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд, Второ
гражданско отделение, 60 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „*************” АД, ЕИК **********,
представлявано от изпълнителния директор Б.Ц.М., със седалище и адрес на управление гр.
*****************, ***********, да заплати на В. Ч., гражданин на *************, роден
на ********** г., със съдебен адрес гр. ************************, сумата 800
(осемстотин) лева, представляваща направените в заповедното и в исковото производства
разноски за внесена държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от решението.
Заверен препис от решението да се приложи по ч. гр. д. № 51129 по описа за 2021 г. на
Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8