№ 191
гр. Ямбол, 19.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Яна В. Ангелова
Калина Ив. Стоянова
при участието на секретаря В. Д. Д.
като разгледа докладваното от Красимира В. Тагарева Въззивно гражданско
дело № 20252300500308 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Община ******, представлявана от С. С. –
кмет, чрез процесуалния представител адв.Ж.К. от АК–Ямбол, срещу Решение
№378/18.07.2025г. по гр.д.№3473/2024г. на Ямболски районен съд, с което е признато за
установено по отношение на въззивната Община ******, че ищецът В. Я. В. от с.******,
общ.******, обл.******* е собственик на недвижим имот: дворно място, находящо се в
с.*******, Община ******, съставляващо УПИ I-28 с площ от 1065 кв.м. в кв. 11 по плана на
с.*******, ведно с построената в него жилищна сграда, при граници: II-30, IХ-29, улица и
УПИ Х-28 с площ от 1320 кв.м. в кв.11 по плана на с.*******, при граници : улица, улица, I-
28, на основание придобивна давност, чрез упражнявано давностно владение от неговия
праводател, считано от 26.01.1959г. до подаването на исковата молба на 11.11.2024г., и
наследствено правоприемство, като общината е осъдена да заплати на В. В. сума за разноски
в размер на 2 626,50 лв.
Оплакването в жалбата е за неправилност на оспореното решение, поради
нарушения на процесуалния закон, довели до нарушение и на материалния закон.
Въззивникът твърди, че първоистанционният съд не е разгледал в съвкупност всички
събрани по делото доказателства, които са крайно противоречиви и не могат да обосноват
правилни констатации. Намира, че липсват доказателства, които да оборват общинската
собственост и заявява възражение, че неправилно съдът е формирал извод за липса на данни
общината да е владяла тези имоти. Според въззивника, неизяснен е останал въпросът как
първоинстанционният съд е постановил решение за недвижими имоти - два на брой, които
по никакъв начин не са били идентифицирани. Изтъква, че липсват категорични и
потвърдени данни за имотите, както за площта им, така и други отличителни белези за
същите. Направено е оплакване, че съдът не е обсъдил разминаването в представените
бележки за платени данъци за имотите и не е съобразил показанията на четиримата
разпитани свидетели, установили отсъствието на ищеца от страната за дълъг период от
време, което доказва недобросъвестно поведение.
1
По тези съображения въззивната община моли за отмяна на атакуваното решение
на ЯРС като неправилно и незаконосъобразно, ведно с всички правни последици от това,
включително с присъждане на направените съдебно-деловодни разноски.
Въззиваемият В. В., чрез пълномощника адв.В.К. от АК – Ямбол е депозирал
писмен отговор, с който е оспорил въззивната жалба като неоснователна. Изложени са
съображения, според които оспореното решение на ЯРС е правилно и законосъобразно, като
първоинстанционният съд, спазвайки задълженията си по чл.12 ГПК е преценил всички
събрани по делото доказателства, обективно, всестранно и пълно, и е стигнал до верния
извод, че имотът е придобит по давност от ищеца. Твърдението на въззиваемия е, че по
делото няма противоречиви доказателства, а всички се допълват и са в унисон с общия
установен факт, че от 1959г., когато бащата на ищеца е закупил имота и до настоящия
момент, семейството на въззиваемия е живеело в процесния имот, владеейки го като свой
собствен. Изложени са подробни аргументи в тази насока и е посочена съдебна практика.
Въззиваемият моли за постановяване на решение, с което да се потвърди
първоинстанционното решение, с присъждане на направените по делото разноски по списък
по чл.80 ГПК.
В о.с.з. жалбата се поддържа от пълномощника на въззивната община – адв.К.,
която пледира за уважаването й, с присъждане на разноските по делото, като заявява и
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на
въззиваемия. Представя и писмена защита, в която акцентира на обстоятелството, че ищецът
не е манифестирал пред общината намерението си да свои имота.
Въззиваемият В.В. се явява лично в с.з., оспорва жалбата и дава обяснения във
връзка със заявявания от него постоянен адрес. Въззивната жалба се оспорва и от
пълномощника на въззиваемия адв.К., която също моли за потвърждаване на обжалваното
решение и за присъждане на разноските по делото, като също представя подробна писмена
защита.
ЯОС намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена
от надлежна страна, в срок и срещу подлежащ на контрол съдебен акт, поради което може да
се разгледа по същество.
За да се произнесе, съдът установи от фактическа и правна страна следното:
Предявен е положителен установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ЗС от
ищеца В. Я. В. от с.*****, срещу ответника Община ****** за установяване правото на
собственост на ищеца на основание придобивна давност в резултат на владение,
осъществявано от родителите му, към което е присъединено и неговото владение, в периода
от 1996г. до датата на подаването на искова молба /11.11.2024г./ върху недвижимия имот,
представляващ дворно място, находящо се в с.*******, Община ******, Обл.*******,
съставляващо УПИ I-28 с площ от 1065 кв.м. в кв. 11 по плана на с.*******, ведно с
построената в него жилищна сграда, при посочени граници и УПИ Х-28 с площ от 1320 кв.м.
в кв.11 по плана на с.*******, при посочени граници.
Твърденията на ищеца са, че неговият баща е закупил имота на 26.01.1959г. с
частен писмен договор, считано от когато го е владял, декларирал е имота в общината,
плащал е данъците за него, извършвал е ремонти в имота – основен ремонт на къщата чрез
събаряне на салмата и построяване на още един етаж, оградил е имота с циментови колове и
мрежа, открил е партиди за ток и вода, като в имота от 1959г. до сега са живеели родителите
на ищеца и той, а след смъртта на родителите му - той със семейството си. По повод на
заявена претенция пред общината да бъде поставен контейнер за смет пред дома му, ищецът
узнал, че ответната община ще обяви търг за продажба на имота, тъй като през 1962г.
същият имот е бил актуван за държавен, а през 2004г. е бил актуван за общинска
собственост, с които твърдения ищецът е обосновал правния си интерес от предявяването на
иска.
С отговора на исковата молба ответникът Община ****** е оспорил иска като
неоснователен, оспорил е и твърденията на ищеца по исковата молба за осъществено
владение, като е поддържал, че имотите са били актувани за държавни и през 2004г. за
общински, а бащата на ищеца Я. В. И. е бил посочен в актовете като ползвател на имота.
ЯОС, след като извърши преценка на събраните по делото доказателства,
2
поотделно и в тяхната съвкупност, намира че фактическата обстановка по делото правилно е
разкрита и приета за установена в обжалваното решение. Във въззивното производство не са
събрани нови доказателства, които променят приетата и изяснена от първата инстанция
фактическа обстановка, поради което настоящият съд я възприема изцяло и препраща към
нея на основание чл. 272 ГПК, като не е необходимо да се преповтарят отново всички
събрани пред районния съд доказателства:
Установено е и не е налице спор, че с частен писмен договор за покупко-
продажба на недвижим имот по чл.19, ал.3 ЗЗД, на 26.01.1959г. Х. С. М. от с.******* е
продал на Я. В. И. от с.***** за сумата 4 500лв. собствения си недвижим имот- дворно
място от 2300 кв.м., находящо се в с.*******, със застроена в него къща и салма, при
граници: път, И. П., И. Г. и дере. С договора е прието, че купувачът влиза във владение на
имота след подписването на договора и се задължава да го стопанисва като добър стопанин,
а продавачът е декларирал, че е собственик на имота, върху него липсват тежести и се е
задължил да снабди купувача с нотариален акт.
От представената по делото скица №963/18.09.1995г. е установено, че няма
изменение на регулацията за парцели I 28 и Х 28 в кв.11 в с. Кабиле, които са записани на
името на Я. В. - р. списък 160 т.м.
Видно е от удостоверение за наследници от 11.07.2023г. на Община ******, че Я.
В. И. е починал на ********г. и е оставил за наследници по закон преживялата съпруга Д. П.
И., която е починала на *******г. и В. Я. В. – негов син.
Установено е, че с Акт №2065/30.05.1962г. на ОНС-Ямбол е актуван за държавна
собственост на основание чл.2 от ЗС имот в с.******* - свободно дворно място в кв.18,
парцел IV, с обща площ от 2 372кв.м., което няма застроена площ. В акта е посочено, че
имотът се ползва от Я. В. И. за стопански цели, а на гърба на акта е налице запис, че имотът
е деактуван със заповед от 28.07.2003г. на Областния управител на Област Ямбол.
Последната е представена по делото и е видно от същата, че, по т.9 от актовите книги за
недвижимите имоти – държавна собственост се отписва дворно място от 2 372кв.м. в
с.*******, съставляващо УПИ I-28 и УПИ X-28 кв.11 по действащия план на селото, които
са идентични с парцел IV в кв.18 по плана от 1962г., който имот е актуван с АДС
№2065/30.05.1962г.
С Акт №1510/27.01.2004г. на Община ******, на основание §42 от ПЗР на ЗИД на
ЗОС и заповедта на Областния управител, за частна общинска собственост е актуван
недвижимия имот – дворно място, представляващо УПИ I-28 в кв.11 по плана на с.****** с
площ от 1065кв.м., а с Акт №1511/27.01.2004г. на Община ******, на основание §42 от ПЗР
на ЗИД на ЗОС и заповедта на Областния управител, за частна общинска собственост е
актуван и недвижимия имот – дворно място, представляващо УПИ Х-28 в кв.11 по плана на
с.****** с площ от 132кв.м.
Няма спор и е установено, че по протокол от 30.09.2024г. на ОС-Тунджа е взето
решение за продажба чрез публичен търг на имотите в с.******* - УПИ I-28 и УПИ Х-28.
Ищецът е представил доказателства, че на 08.11.2024г. по партидата на Я. В. И. е
заплатил местен данък и ТБО, ведно с лихви, в размер на общо 1 141,40лв. – земя и сгради,
за имот в с.******* на ул.******№**, като същите са за целия период от 2014г. до 2024г.
Ищецът е представил още системни бонове и разписки, с които е установил, че за имота в
с.******* на ул.******№** са открити партиди за вода и ток с получател и клиент В. Я. В.,
като същият е заплащал дължими суми на „В и К“ ЕООД гр. Ямбол и на ЕВН“България
Електроснабдяване“ ЕАД.
От приетото от първата инстанция заключение на вещото лице инж.Д.,
извършило назначената СТЕ е установено, че при проверката в Община ****** вещото лице
е получило писмен отговор от общината, че планът на с.******, действал към 1962г. е много
изхабен, в тази част липсва платното, поради което няма възможност да бъде изработена
скица на процесния имот към 1962г., когато е бил съставен акта за държавна собственост.
Поради това, при липсата на скица от стария план, по която да бъде идентифициран имота,
описан в АДС от 1962г. и сравнен с имотите УПИ I-28 и УПИ Х-28 в кв.11, описани в
актовете за общинска собственост, вещото лице е приело, че имотите са идентични така,
както е записано в заповедта на областния управител за деактуване – заповед
3
№ДСО4/0104/28.07.2003г. и деактуваните имоти са актуваните с актовете за общинска
собственост.
Вещото лице е установило, че по представената по делото скица
№963/18.09.1995г., която е издадена за парцели I-28 и X-28 в кв.11, за собственик на имотите
е записан Я. В. И., като съгласно приложената към заключението скица №205/27.02.2025г.
(която е след деактуването на имотите), за същите имоти собственик по разписен лист към
плана е записан Я. В. И. с №28 по плана и срещу името на Я. И. в кв.11 от имота са
образувани имотите по АОС №1510 и АОС №1511. По Разписния лист, който е бил
предоставен от Община ****** на вещото лице, дворът /имотът/ на Я. В. И. по плана
вещото лице е идентифицирало с имотите УПИ I-28 по АОС №1510 и УПИ Х-28 по
АОС№1511. Според заключението на вещото лице, по плана от 1981г., който е действащ и
към момента, от имота, който е описан в Заповед №ДС 04/01.04 от 28.07.2003г. на Областен
управител-Ямбол и в Акта за държавна собственост от 30.05.1962г., са обособени двата
самостоятелни имота /парцела/: УПИ I-28 и УПИ Х-28, с обща площ 2 385кв.м.
Сравнявайки границите на имотите, както са описани в писмения договор за
продажба от 26.01.1959г, в АКТ за държавна собственост №2065/30.05.1962г, в АОС№1510
и в АОС№1511 от 27.01.2004г., вещото лице е установило, че имотите са с еднакви граници,
т.е. идентични са по граници. Сравнявайки имотите по площ вещото лице също е заключило,
че имотите, описани в сравняваните документи – договора от 1959г. с площ от 2 300кв.м. и
в актовете за общинска собственост – от общо 2385кв.м., са идентични по площ, тъй като
разликите в площите са малки и се явяват от промени по нов, сегадействащ план и стар
обезсилен план. Като местоположение, площ и граници вещото лице е заключило, че
имотът, описан в Договора за покупко-продажба от 26.01.1959г. е идентичен с имота,
описан в АКТ за държавна собственост №2065/30.05.1962г.- „Свободно дворно място,
находящо се в кв.18 парцел IV, с обща площ 2372м2“, който е деактуван за общински със
Заповед на Областния управител от 28.07.2003г. и е идентичен по местоположение, обща
площ и граници с имотите, актувани и описани в АОС №1510 и АОС 1511от 27.01.2004г.
– УПИ I-28 и УПИ Х-28.
Разпитаните по делото свидетели Т. К., П. И. и Д. М., всички от с.***** (св.Т.К.
съсед на имота на ищеца, св.П.И. дъщеря на праводателя на бащата на ищеца, а св.Д.М. –
от с.*****, мед. фелдшер, посещавал адреса на ищеца) са дали показания, според които
имотът на ищеца в с.******* на ул. *******№** винаги е бил притежаван от семейството на
В.. Описвайки имота като голям двор от 2-3дка с къща, свидетелите са поддържали, че
откакто датират спомените им, винаги в този имот са живеели дядо Я. и баба Д. –
родителите на ищеца. Първоначално в имота имало една кирпичена къща и постройки–
външна тоалетна и постройки за животните, като бащата на ищеца извършил преустройство
и пристроил още стаи, както и втори етаж за сина си, а на мястото на оградата от плет
поставил ограда от мрежа и железни портали. Цял живот и до смъртта им родителите на
ищеца живеели в този имот, стопанисвали го и го обработвали, отглеждали животни, а след
тяхната смърт в имота останал ищецът със семейството си и нямало период, в който имотът
да не е бил ползван, никога семейството на В. не било гонено от имота и никой не проявявал
претенции към двора и къщата. За ищеца свидетелите са посочили, че е имало период, в
който е работил в чужбина, но жена му и децата му останали да живеят в имота, преди 5
години ищецът окончателно се завърнал в България, като в определен период от време при
отсъствията му за децата се грижела майката на съпругата на В..
Свидетелят Г.Д. – кмет на с.****** е посочил при разпита, че имотът в с.*******,
в който ищецът живее е на ул. *******, но за него няма номер, тъй като не е представен
нотариален акт или Акт 16. В този имот живеели родителите на ищеца, а той живеел в него
от 2021 -2022 година, като преди това бил в Англия и на настоящия си адрес в гр.*******.
Според свидетеля Д., имало период – от 2018г. до 2021-2022г., в който описвания имот не
бил ползван от никого, същият имот по разписен лист бил общински и поради това кметът
на селото го предложил на общината за продажба.
При така установената фактическа обстановка, с постановеното по спора решение
районният съд е уважил предявения иск за собственост. За да постанови този резултат, съдът
е приел, че ищецът не притежава титул за собственост, но е установил придобиването на
имота по давност - в резултат на спокойно, явно, продължително и необезпокоявано
4
непрекъснато владение, упражнявано в периода от 26.01.1959 г. до подаване на исковата
молба през 2024г., през който период не са налице данни държавата, нито общината да са
упражнявали фактическа власт върху имота.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г.
по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед тези свои правомощия като въззивна инстанция, при извършената
служебна проверка ЯОС намира, че обжалваното решение на ЯРС е валидно и допустимо.
Предвид твърденията на ищеца в исковата молба, с които е обосновал иска за собственост и
обстоятелството, че ответната община оспорва правата на ищеца - обявила е спорните имоти
на търг и формално са налице актове за частна общинска собственост за имотите, е налице
правен интерес у ищеца от провеждане на установителния иск, като и постановеното по този
иск решение е допустимо. Ето защо съдът дължи произнасяне по съществото на спора в
рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, при която проверка прецени жалбата за
неоснователна.
Ищецът е поддържал, че е придобил спорните имоти в резултат на придобивна
давност. Придобивната давност е сложен юридически факт, който включва действия, сочещи
на началното установяване на владението, т.е. на фактическото господство върху вещта с
намерението да се свои, по-нататъшното постоянно съществуване на така установеното
фактическо владение и действия, чрез които постоянното упражняване на владението се
осъществява, съответстващи на собствеността. Освен това фактическият състав на
придобивната давност обхваща изтичането на определения от закона период от време (10
години за недобросъвестно владение), през който упражняването на фактическото
господство върху имота да е продължило. Позовалият се на придобиване правото на
собственост на основание придобивна давност е необходимо да докаже и двата елемента на
владението в определения от закона срок - обективният елемент на владението изисква
фактическо упражняване на такива действия, които съответстват по съдържание на правото
на собственост, а относно намерението за своене е установена законовата оборима
презумпция на чл. 69 ЗС. Признаците на владението – явно, несъмнено, спокойно и
непрекъснато също подлежат на доказване от позоваващият се на това придобивно
основание.
В случая ищецът е провел възложеното му доказване. На първо място, със
заключението на съдебната експертиза, което и въззивният съд цени като обективно и
компетентно, ищецът е установил, че закупеният от неговия баща недвижим имот в
с.******* е идентичен като местоположение, площ и граници с актувания за държавен имот
по АДС №2065 и с актуваните за общински имоти, съгласно АОС №1510 и АОС №1511 от
27.01.2004г. При приемане и кредитиране на експертното заключение неоснователно е
твърдението на въззивната община, че процесните имоти не са идентифицирани по площ и
други белези. На следващо място, по делото е установено, че на основание частния писмен
договор от 26.01.1959г., със сключването му бащата на ищеца е установил фактическата си
власт върху процесните имоти – дворното място от 2 300кв.м. и построените в него къща и
салма. Според показанията на тримата разпитани по делото свидетели – К., И. и М., чиито
показания съдът не намира причини да не кредитира, при съобразяване, че свидетелите са
чужди на правния спор и дават безпротиворечиви и еднопосочни показания, бащата на
ищеца, неговата съпруга – майката на ищеца и семейството му, винаги са живеели в този
имот, грижили са се за него, стопанисвали са го и никой друг не го е ползвал, нито е имал
претенции към него. С показанията на същите свидетели е установено, че бащата на ищеца
е извършил строеж и преустройства в сградата в имота, подменил е оградата му, като след
смъртта на родителите му, в имота са останали и продължават да живеят ищецът и неговото
семейство – съпругата и децата му. Следователно, по делото е доказано владение – явно,
спокойно и несъмнено, несмущавано от никого на процесния имот от бащата и майката на
ищеца в периода от 26.01.1959г. до смъртта им, респ. настъпила през 2010г. и 2018г., към
което владение е присъединено владението на ищеца, продължаващо и към момента на
5
подаване на исковата молба в съда. В същия смисъл са и показанията на св.Г.Д., който
независимо, че е кмет на с.****** и счита имотите за общински, инициирал е и процедурата
за продажбата им като общински, не е отрекъл, че винаги в имота са живеели родителите на
ищеца и самият ищец, когато последният не е бил в чужбина или в гр.*******.
По делото няма никакви данни и липсват доказателства спорните имоти да са били
владяни от държавата въз основа на съставения акт за държавна собственост през 1962г. и тя
да е упражнявала фактическа власт върху тях, както и Община ****** да е упражнявала
фактическа власт въз основа на актовете за общинска собственост от 2004г. и голословно се
явява оплакването на въззивната община за неправилност на същия формиран от първата
инстанция извод. Също неоснователно е и твърдението на общината, че липсват
доказателства, оборващи общинската собственост, тъй като по делото посредством гласните
доказателства и експертното заключение е проведено доказването за упражнено давностно
владение, а практиката на ВКС е последователна в разбирането, че актовете за общинска
собственост нямат правопораждащо действие, само констатират придобитото по някой от
предвидените в чл. 77 ЗС способи право на собственост и същото разбиране е относимо и
към акт за частна общинска собственост с отразено в него правно основание § 42 ПЗРЗИД
ЗОбС, какъвто е разглежданият случай.
Поради това, следва да се разгледа времето, през което е могъл да изтече
изискуемия период на 10-годишната придобивна давност по чл.79 от ЗС по отношение на
държавни, респ. имоти социалистическа собственост и общински имоти:
С приемането на Закона за собствеността през 1951г. (бр. 92 от 16.11.1951г., в сила
от 17.12.1951г.) е въведена забрана за придобиване по давност на вещи, които са
социалистическа собственост. Разпоредбата е изменена с ДВ, бр.31 от 1990г. като съгласно
изменената редакция, не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или
общинска собственост. Тази забрана за придобиване по давност на всички вещи държавна и
общинска собственост е стеснена с изменението на чл. 86 ЗС в ДВ бр.33 от 1996г. в сила от
01.06.1996 г., според което изменение само вещи, които са публична държавна или общинска
собственост не могат да се придобиват по давност. За вещите, частна държавна или
общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС
ДВ, бр. 33 от 1996г., давностният срок започва да тече от 01.06.1996г. Десетгодишният срок
на недобросъвестното владение изтича на 31.05.2006г., но на тази дата /последният ден на
срока/, давностният срок е спрян с § 1 ДР ЗС от 01.06.2006г. Този срок е продължаван
неколкократно до 31.12.2017г. С § 1 ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г., в сила от
31.12.2017 г.), срокът е продължен последно до 31.12.2022г., като в § 2 ЗР на ЗИЗС е
предвидено ретроактивно /обратно/ действие на спирането на давността, считано от 31
декември 2017г. С Решение № 3 от 24.02.2022 г. на КС по к. д. № 16/2021 г., публ. ДВ бр. 18
от 04.03.2022 г., в сила от 08.03.2022г., са обявени за противоконституционни пар. 1 ЗДЗС и
пар. 2 ЗИЗС. Отмяната на пар. 1 ЗДЗС действа за напред, съгласно чл. 151, ал. 2 изр. 3 КРБ -
последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане в сила на
Решението на КС. След отмяната на разпоредбата на пар. 2 ЗИЗС, предвиждащ обратно
действие, се заличава с обратна сила последицата от действието й, т. е. заличава се
спирането на давността за периода от 31 декември 2017 г. до 19 януари 2018г. В този период
давност е текла. За следващия период – от 20.01.2018 г. до влизане в сила на Решението на
КС – 08.03.2022 г. давността е спряла да тече. След 08.03.2022 г. давност тече.
Следователно, като се съобрази горната уредба, по настоящото дело няма законна
пречка да се признаят права на ищеца по отношение на процесните имоти на основание
придобивна давност на основание чл.79, ал.1 ЗС, поради явно и непрекъснато, несмущавано
от никого владение в периода от 01.06.1996г. до 31.05.2006г. и от 31.12.2017г. до 19.01.2018г.,
което владение е било осъществено от неговите родители, към което владение е
присъединено владението на самия ищец след 08.03.2022г. до настоящия момент.
Извършените от родителите на ищеца фактически действия преди началото на
давностния срок, които са установени по делото, сочещи на намерение за своене, също не
могат да не се вземат предвид при извършването на преценката установена ли е фактическа
власт върху имота и дали упражняването й продължава и за последващия период от време,
както и за намерението, с което тази фактическа власт е установена, тъй като чрез тези
действия върху имота е извършено такова въздействие – ремонт и надстрояване на сградата,
6
ограждане на имота, което е променило неговото състояние и в същото състояние имотът е
бил ползван след влизане в сила на изменението на чл.86 ЗС-ред. ДВ бр.33 от 1996г. в сила
от 01.06.1996 г.
Що се отнася до владението на ищеца В.В. през периода след 08.03.2022г. до
подаване на исковата молба на 11.11.2024г., по делото е установено с гласните доказателства
осъществяваната от него фактическа власт. Безспорно по делото е изяснено, че ищецът в
определени периоди е отсъствал от страната, но този факт не променя крайния извод, че
след 08.03.2022г. е изтекъл необходимия срок за придобиване на имотите в резултат на
установено владение върху спорните имоти, тъй от една страна е установено, че 5 години
преди завеждане на делото, т.е преди 2022г. ищецът окончателно се е завърнал в страната, а
от друга страна следва да се има предвид, че съгласно чл.68 ЗС владението може да се
осъществява лично или чрез другиго, т.е. чрез предоставяне на държането на вещта от
страна на владелеца на държател, а по делото събраните доказателства сочат, че и в
периодите на отсъствие на ищеца от страната в имота са живеели съпругата на ищеца и
децата му. В производството пред въззивната инстанция е установено посредством
справките за настоящ адрес на ищеца, че в периода от 07.07.2006г. до 03.11.2025г. ищецът е
имал заявен настоящ адрес в гр.*******, който е различен от постоянния му адрес в
с.******* – адресът на спорните имоти, но тава обстоятелство според въззивния съд няма
значение за предпоставките за придобиване на процесните имоти в резултат на придобивна
давност. Това е така, тъй като ЗГР въвежда административно задължение за всяко лице,
подлежащо на регистрация, да заяви писмено постоянния и настоящия си адрес, като
настоящият адрес според закона е адресът, на който лицето живее. Изпълнението на
законовото задължение за заявяване на постоянен и настоящ адрес обаче не може да има
доказателствено значение в гражданския процес за установяване факта на упражняване на
фактическа власт върху имот, тъй като не означава, че лицето непременно пребивава именно
на заявения настоящ адрес и в случая е доказано, че ищецът със семейството си фактически
винаги е живял в процесните имоти, които са на посочения от него постоянен адрес. Както
се посочи и по-горе, като елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и
несъмнено и да се осъществява постоянно, т.е. да няма инцидентен характер и да е от такова
естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта. Постоянното владение обаче не
изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето.
Фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в
имота, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани
от действия на трети лица, каквито данни в случая липсват и такива не се и твърдят от
ответната община. От значение е, когато се касае за недвижим имот, какъвто е случаят, че
владелецът следва да осъществява физическо присъствие в имота, да го посещава и да
извършва явни действия по стопанисването му, като в чл. 83 ЗС е установена оборимата
презумпция, че който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в
промеждутъка. Такъв е и разглежданият случай, предвид свидетелските показания, че в
периодите, в които е отсъствал от страната, за да работи в чужбина, ищецът периодично се е
връщал и е живял със семейството си именно в бащиния си имот.
Неоснователно също така въззивника счита, че ищецът не е манифестирал пред
общината намерението си да свои имота, тъй като безпротиворечиво в съдебната практика е
прието, че в хипотеза, при която се завладява чужд имот при липса на основание, не се
изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а
единствено се изисква упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно /не по
скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно. В този случай,
според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт
държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. За придобиването на имота по
давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за
своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя
има характер на владение, съгласно чл. 69 ЗС, а не на държане.
Предвид всички изложени съображения ЯОС намира, че предявеният
установителен иск за собственост е основателен и доказан. Като е уважил иска с
обжалваното решение, ЯРС е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който
следва да се потвърди изцяло. Районният съд е съобразил и анализирал всички събрани по
делото писмени и гласни доказателства, и заключението на съдебната експертиза, въз основа
7
на които е достигнал до правилни изводи относно релевантните за спора факти и
обстоятелства, които е съобразил при решаващата си дейност и неоснователно е оплакването
на въззивната община за липса на извършена от ЯРС съвкупна преценка на доказателства.
Също неоснователно е и твърдението за противоречие на доказателствата, каквито
съществени противоречия липсват, и за пропуск на съда да обсъди разминаването в
бележките за платените данъци на имотите. За плащането на данъците за имота следва да се
каже, че само по себе си не установява, нито отрича намерението за своене като елемент на
владението по чл. 68, ал. 1 от ЗС, което се извежда от всички относими доказателства по
делото. В случая е установено, че данъците и таксите за недвижимия имот са заплатени от
ищеца наведнъж за значителен период назад, ведно с лихвите, но този факт не е решаващ, а
допълнителен в полза на крайния извод за придобиване собствеността на имота в резултат
на придобивна давност.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на въззиваемата
страна-ищецът следва да се присъдят разноските за въззивното производство. Пред
въззивната инстанция въззиваемият В.В. е направил разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 3 000лв. Основателно е възражението на въззивника за
прекомерност на заплатеното от въззиваемия адв.възнаграждение и съдът следва да го
намали до размера на 1 700лв., присъждайки тази сума като разноски. За този свой извод
ЯОС съобрази задължителното за националния съд решение на Съда на Европейския съюз
от 25 януари 2024г. по дело C-438/22, според което наредбата, с която се определят
минималните размери на адвокатските възнаграждения, нарушава член 101, параграф 1
ДФЕС и националният съд е длъжен да откаже да приложи националната правна уредба,
която придава на тази наредба задължителен характер. ЯОС съобрази и формираната от ВКС
практика след постановяване решението на СЕС, според която посочените в Наредба
№1/2004г.на ВАдвС размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено
като ориентир при определяне служебно на възнаграждения и при възражения за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, без да са обвързващи за съда, като
преценката следва да се извърши съобразно вида на спора, интересът, вида и количеството
на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая
с оглед цената на иска, която е в размер на 10 600,80лв. и съставлява обжалваемия пред
въззивнита инстанция интерес, минималното адв. възнаграждение по чл.7, ал.2, т.2 от Н-ба
№1/2004г. на ВАдв.С за възнаграждения за адвокатска работа, възлиза в размер на
1360,08лв., която сума е ориентир за размера на адвокатското възнаграждение на
пълномощника на въззиваемия. Не е налице завишена фактическа сложност на делото пред
въззивната инстанция, но при отчитане правната сложност на казуса и обстоятелствата, че
пълномощникът на въззиваемия адв.К. е изготвила отговор на жалбата, явила се е в открито
съдебно заседание за осъществяване на процесуално представителство и е изготвила
подборна писмена защита с анализ на фактите по делото и изводи по приложението на
материалния закон, с цитирана съдебна практика на ВКС, ЯОС намира, че адвокатското
възнаграждение следва да се намали и определи в размер именно на сумата 1 700лв.
Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 ГПК, ЯОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №378/18.07.2025г., постановено по гр.д. №3473/ 2024
г. по описа на Ямболски районен съд.
ОСЪЖДА Община ****** с адрес гр.Ямбол, пл.“Освобождение“№1,
представлявана от С. С. – кмет на общината, ДА ЗАПЛАТИ на В. Я. В. от с.*****, Община
******, Обл.*******, ул.*******№**, с ЕГН **********, направените разноски пред
въззивната инстнация в размер на 1 700лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен
срок от връчването му на страните.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9