№ 5638
гр. София, 10.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20221110152891 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по искова молба на Б. П. Ж., чрез адв. Д. М., с която срещу
/фирма/ са предявени искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на
клаузите на чл. 1, ал. 3 от договор за потребителски кредит № **********/24.03.2022
г., с която е начислена такса „експресно разглеждане“, както и на чл. 4, ал. 2 от същия
договор, с която е начислена неустойка за непредоставяне на обезпечение, поради
противоречието им с императивни правни норми на ЗПК /чл. 10а, чл. 11, чл. 19, вр. чл.
22 ЗПК/, поради заобикаляне на закона, поради противоречие с добрите нрави, както и
с оглед неравноправния им характер – чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Ищцата Б. П. Ж. е предявила срещу ответника /фирма/ искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3, вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността
на клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 1 от договор за потребителски кредит №
**********/24.03.2022 г. поради противоречието им с императивни разпоредби на
материалния закон /ЗПК/ и поради техния неравноправен характер по см. на ЗЗП.
Развива подробни съображения относно противоречие на договора с разпоредбите на
чл. 10а ЗПК,чл. 11 и чл. 19 ЗПК и изискванията относно посочване на действителния
размер на ГПР в договора. Заявеното искане е съдът да уважи предявените искове и да
прогласи нищожността на посочените клаузи от договора на заявените с исковата
молба основания.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените искове като неоснователни, като излага подробни
съображения.
Предявени са и насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, за сумата от 1627,73 лева, представляваща главница по
договор за паричен заем № **********/24.03.2022 г., вземанията по който се твърди да
са обявени за предсрочно изискуеми на длъжника с връчване на препис от насрещната
искова молба на ответника. Претендира се сумата 274,94 лева, представляваща
договорна лихва за периода 19.05.2022 г. – 01.12.2022 г. Ищецът твърди, че между
1
ответника и /фирма/ е сключен процесния договор за паричен заем, по който
ответникът е неизправна страна – не е погасявала задълженията си по същия в срок, с
оглед което и на осн. чл. 8, ал. 3 от договора кредиторът обявява вземанията по същия
за предсрочно изискуеми с достигане на изявлението му до длъжника, т.е. с връчване
на препис от исковата молба. Твърди, че последното плащане е извършено на
31.08.2022 г., с което била погасена частично трета погасителна вноска с падеж
05.05.2022 г. Съгласно чл. 8, ал. 3 от договора, при забава на изпълнението на
задължението за плащане с повече от 90 дни, заемодателят има право да обяви
вземането за предсрочно изискуемо. Уточнява се, че исковата молба е входирана в съда
на 01.12.2022 г., т.е. след изтичане на 90-дневния срок, като дори и да се приеме, че
предсрочната изискуемост следва да се съобрази с последното извършено плащане,
макар и с него да е погасено задължение с падеж 05.05.2022 г., срокът от 90 дни също
би бил изтекъл. Сочи, че по силата на договора е предоставил на ответника заемната
сума, начислил е такса за експресно разглеждане с оглед изричното изявление на
потребителя да ползва допълнителна, доброволна и незадължителна услуга. На осн. чл.
4 от договора е била начислена и неустойка за неосигуряване на обезпечение на
задълженията на потребителя по същия. Поддържа, че ответникът нерегулярно е
извършвал погасявания на задълженията си, като е заплатила сума в общ размер на
560,89 лева. Счита, че заемателят му дължи сума в размер на 3040,37 лева, но в
настоящото производство претендира само главница и договорна лихва с посочените в
насрещната искова молба размери. Претендира разноски.
Постъпил е неподписан отговор на насрещната искова молба, с който са
наведени съображения за нейната нередовност и неоснователност. На страната /с
определението, постановено по реда на чл. 140 ГПК/ е предоставена възможност да
отстрани констатираната нередовност, като са указани и последиците по чл. 101, ал. 3
ГПК. До приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция нередовността
не е била отстранена, с оглед което и съдът приема, че отговор на насрещната искова
молба не е бил подаден.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
По делото е представен договор за паричен заем Standard 14 № ********** –
24.03.2022 г., от който се установява, че на 24.03.2022 г. страните са сключили договор,
по силата на който ответното дружество /фирма/ предоставило на ищцата Б. П. Ж. заем
в размер на сумата 1800 лева при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.32 %,
годишен процент на разходите – 49.36 % и срок за погасяване на заема 52 седмици. В
чл. 1, ал. 3 от договора е предвидено, че заемателят дължи такса за експресно
разглеждане на документи и отпускане на паричен заем в размер на 1079,26 лева.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от същия договор, заемателят се задължава в 3-дневен срок от
усвояване на сумата да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения, а
именно: 1. поръчител - физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от
работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на
следните изисквания: да е навършило 21-годишна възраст, да работи по безсрочен
трудов договор, да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и
минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева, през последните 5 години да
няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус
„период на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор за паричен
заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или 2.
2
Банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото
задължение на заемателя, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.
Съгласно чл.4, ал.2 страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал.1, заемателят дължи
неустойка в размер на 719,42 лева, като уговорката е тя да се разсрочи и да се заплаща
на равни части към всяка от погасителните вноски, като в този случай дължимата
вноска е в размер на 153,83 лева, а общото задължение по договора става в размер на
3999,58 лева.
В производството е прието заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
на което настоящият състав на съда дава вяра, като обективно и компетентно дадено,
изготвено въз основа на събраните по делото доказателства, преценени от експерта с
оглед притежаваните от него специални знания от областта на икономическите науки.
Съгласно заключението, ищцата по първоначалния иск е получила заемната сума в
размер на 1800 лева на основание „отпускане на кредит **********“, като същата е
заплатила сума в размер на 560,89 лева. В Таблица 1 към експертното заключение е
посочено какви точно задължения са погасени. Уточнено е, че е погасена главница с
падеж от 07.04.2022 г. до 05.05.2022 г. (частично) – в размер на 172,27 лева; договорна
лихва с падеж от 07.04.2022 г. до 05.05.2022 г. – в размер на 81,08 лева; неустойка с
падеж от 07.04.2022 г. до 05.05.2022 г. – в размер на 83,01 лева; такса за експресно
разглеждане от 07.04.2022 г. до 05.05.2022 г. – 124,53 лева; разходи за събиране на
вземането – 100 лева. Посочено е, че размерът на незаплатените суми по процесния
договор при условията на предсрочна изискуемост към 1.12.2022 г. е както следва:
главница с падеж от 05.05.2022 г. (частично) до 23.03.2023 г. – 1627,73 лева; договорна
лихва с падеж от 19.05.2022 г. до 23.03.2023 г. – 319,82 лева; неустойка с падеж от
19.05.2022 г. до 23.03.2023 г. – 636,41 лева; такса експресно разглеждане от 19.05.2022
г. до 23.03.2023 г. – 954,73 лева; разходи за събиране на вземането – 100 лева, или
общо 3638,69 лева. Посочено е още, че размерът на ГПР, без да се включва таксата за
експресно разглеждане и неустойката, е 49,36 %, а при тяхното включване – 231,01 %.
Вещото лице е дало заключение в смисъл, че счетоводството на ищеца по насрещните
искове е водено редовно, като в тази връзка заключението е пояснено в проведеното по
делото последно открито съдебно заседание. Съгласно разясненията на експерта
представеният ордер на стойност 18 лева, касае такса за кандидатстване, която такса
вещото лице изразява предположение, че е била в размер на 17,11 лева, като разликата
от 0,89 лева е била осчетоводена като първо погасяване по процесния договор за
кредит /посочено и в таблицата към експертното заключение/, което обстоятелство не
променя изводите на вещото лице за редовност при воденето на счетоводството на
ищеца по насрещните искове.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал.1, пр.1, 2 и 3, вр. чл. 26, ал. 4
ЗЗД, вр. чл. 10а ЗПК, вр. чл. 11 ЗПК и чл. 19 ЗПК за прогласяване нищожността на
клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 1 от договор за потребителски кредит №
**********/24.03.2022 г., както и насрещни осъдителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК.
С оглед предмета на процесния договор, съдът приема, че същият е сключен от
лице, притежаващо качеството „потребител“, предвид което приложими в настоящия
случай са разпоредбите на ЗПК.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на
3
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците са изискуеми при
самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
По иска по чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 ЗЗД вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване на
нищожността на клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 1 от договор за потребителски
кредит № **********/24.03.2022 г., в тежест на ищеца е да установи, че клаузите от
договора, сключен с ответника, са нищожни на заявените в исковата молба основания,
а именно поради нарушение на императивни норми на закона, в условията на
евентуалност поради заобикаляне на императивни правни норми или поради
накърняване на добрите нрави, както и че същите имат неравноправен характер.
С проекта за доклад по делото /обявен за окончателен в открито заседание на
09.03.2023 г./ съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че страните са подписали процесния договор за кредит, съгласно
клаузи от който, в тежест на ищеца по първоначалните искове и ответник по
насрещните искове, са възникнали задължения за заплащане на неустойка за
неосигуряване обезпечаване на кредита, такса за експресно разглеждане и такса за
събиране на просрочени вземания.
Относно клаузата на чл. 1, ал. 3 от договора за заплащане на такса за експресно
разглеждане на заявката за паричен заем:
В случая се касае за т.нар. „бързи кредити“, при които потребителят разчита да
получи заявената сума в кратък срок, а таксата за експресно разглеждане на документи
за отпускане на кредита, се явява задължително условие за кредитиране. Посочената
клауза съдът приема, че противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, който забранява заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита,
което означава, че в случая чл. 10а, ал. 1 ЗПК не намира приложение, тъй като
посочената такса за експресно разглеждане е свързана именно с усвояването на
кредита. От друга страна, липсва каквато и да е еквивалентност между задължението
на заемополучателя и престацията на кредитора, дори и кредитът да бъде предоставен
незабавно. На следващо място, чрез посочената клауза се стига до оскъпяване на
кредита, като по този начин се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно
начисляването на ГПР в размер пет пъти по-висок от законната лихва. Този извод
следва от това, че размерът на ГПР без включване таксата за експресно разглеждане и
неустойката е в размер на 49,36 %, т.е. малко под 50 %, съответно, кредиторът би се
обогатил неоснователно чрез заобикаляне на закона. Процесната клауза следва да се
прогласи за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като същата е в
противоречие със закона /чл. 10а ЗПК/.
Относно задължението за неустойка при непредоставяне на обезпечение – чл. 4,
ал. 2 от договора:
Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето с естеството
на сключения договор за заем, налага извод, че тя представлява скрито възнаграждение
за кредитора. Така въведените изисквания в цитираната по-горе клауза от договора за
вида обезпечение по избор на заемателя: физическо лице - поръчител, отговарящо на
4
определени изисквания или банкова гаранция в размер на цялото задължение на
заемателя по договора и срока за представянето му- тридневен, създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се
възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за
потребителя са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури
банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30
дни след падежа за плащане по договора или физическо лице - поръчител, отговарящ
на всички поставени изисквания към него, при положение, че кандидатства за
отпускане на кредит в размер от 1800 лева. С други думи, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
обогати.
В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи
характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е
уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за
добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията между
страните. Същите попадат под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като
задължават потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на
обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с
оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка. Уговореното задължение
на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова
гаранция има за цел кредиторът да получи допълнително възнаграждение върху
стойността на отпуснатия заем, което представлява заобикаляне на изискванията на
(ЗПК) и води до нейната нищожност съгласно чл. 21, ал. 1 от закона. Следва да се
обърне внимание на задължението на кредитора преди сключването на договора за
кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в
достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно
платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На практика се
получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си
задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез
сключването на договора. Последното води до значително нарастване на цената на
кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие както със
закона - чл. 16 ЗПК.
Същевременно основателно от страна на ищеца по първоначално предявените
искове се поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал.
4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет. Съгласно заключението на съдебно-
счетоводната експертиза размерът на ГПР без да се включва таксата за експресно
разглеждане и неустойката, е 49,36 %, а при тяхното включване – 231,01 %, поради
което действително приложимият ГПР по договора би надхвърлил законоустановения
максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В чл. 4, ал. 2 от договора е посочено, че неустойката
се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски по договора, като в този
случай дължимата вноска възлиза на 153,83 лева. С оглед гореизложеното, съдът
счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по
договора, така и в годишния процент на разходите. Следователно тази клауза също е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1,пр. 1, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК.
5
Предявените от потребителя искове следва да се уважат на главното заявено
основание, а именно клаузите от договора следва да се прогласят за нищожни поради
противоречието им с императивни материалноправни норми на закона.
По отношение на предявения насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК:
В тежест на ищеца е да докаже, че е възникнало валидно правоотношение по
договор за заем, по силата на което на ответника е предоставена претендираната сума,
а последният се е задължил да я върне в посочения срок, ведно с възнаградителна
лихва и такси в посочените размери.
За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е
същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1
от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК
изисквания. Неспазването на което и да е от изискванията, залегнали в посочените
разпоредби, според цитираната императивна норма на чл. 22 от ЗПК води до извод за
недействителност на договора за потребителски кредит.
След като се запозна със съдържанието на процесния договор за кредит, съдът
приема, че не са спазени всички изисквания към съдържанието на договора за
потребителски кредит, предвидени в цитираните разпоредби. Цифровото посочване на
ГПР не води до изпълнение на задължението на кредитора, тъй като както се установи
разходите, от които се формира не са посочени. Основателен е доводът, че целият
договор е недействителен, тъй като е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следва да съдържа годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
С оглед заявените по делото възражения срещу действителността на процесния
договор, съдът дължи обсъждане на доводите за нарушение на императивните норми
на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК във връзка с изискванията на закона към
годишния процент на разходите по договор за потребителски кредит.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР 49,36 %, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Така посоченият размер
6
не надвишава максимално допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според настоящия състав
на съда обаче този размер обаче не отразява действителния процент на разходите в
случая, тъй като същият не включва част от разходите по кредита, а именно – таксата
за експресно разглеждане и неустойката за непредоставяне на обезпечение по кредита,
които също следва да се включат в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
Както се посочи и по-напред, както таксата, така и неустойката всъщност са
печалба за кредитора, надбавка към главницата, поради което трябва да са част от ГПР,
като в случая това законово изискване не е спазено.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен
действителният размер на разходите по кредита. Текстът на последната норма не
следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно ГПР, да
се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР
при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до
неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Подвеждащото оповестяване на този елемент от
изискуемото съдържание на договора съставлява порок, изключващ валидността на
договора съгласно чл. 22 ЗПК. В този случай потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и или други разходи по кредита,
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
Доколкото съдът приема, че потребителят дължи само чистата стойност на
кредита, то и въпросът за предсрочната изискуемост на вземанията по този договор
изобщо не следва да се обсъжда – след като договорът не е валидно сключен съобразно
изискванията на ЗПК, потребителят дължи връщане на полученото на основание чл. 23
ЗПК, като преимуществото на срока вече не може да бъде ползвано. По въпроса
допустимо ли е предявен на договорно основание иск да бъде уважен на основание чл.
23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при положение, че съдът е
достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК, е
формирана константна практика на ВКС /решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. №
3855/2021 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т.
д. № 1023/2020 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение № 50259 от 12.01.2023 г. по
гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, ГК, Трето отделение, определение № 50161 от 29.03.2023
г. на ВКС по т. д. № 1070/2022 г., II т. о., ТК и др./. Съобразно споделяните и от
7
настоящия състав разяснения, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. При
недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по предявен на
договорно основание иск, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по
приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако
се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност, което би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто
смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК.
Предвид изложените съображения съдът следва да даде отговор на въпроса
каква е чистата стойност на сумата, получена от ответницата по насрещните искове,
която не е била погасена от нея до момента на приключване на съдебното дирене пред
настоящата инстанция.
Установено е по делото, че получената от Б. Ж. сума по договора е в размер на
1800 лева. Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза и приетите по
делото доказателства /ордер за сумата от 18 лева/ потребителят е погасила във връзка с
процесния договор сума в общ размер на 578,89 лева. Ето защо предявеният насрещен
иск следва да се уважи за сумата от 1 221,11 лева, като се отхвърли до пълния
предявен размер за главница, а искът за договорната лихва следва да се отхвърли
изцяло.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на първоначалния ищец на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Същият е извършил разноски в размер на 100 лева за
държавна такса, 100 лева за депозит за вещо лице и 0,60 лева – такса по чл. 102з, ал. 3
ГПК. Претендира се адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 ЗАдв.
Съдът определя адвокатско възнаграждение по предявените първоначално искове
съобразно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като
съобразява броя и цената на предявените искове, липсата на фактическа и правна
сложност на делото, срочното му разглеждане в едно съдебно заседание без участие на
процесуални представители на страните. В полза на адвокатското дружество следва да
се присъди сумата от 960 лева с ДДС /2х480 лева с ДДС/.
С оглед изхода от спора по насрещните искове на ищеца по същите се дължат
разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Извършени са такива както следва: 76,11 лева
за заплатена държавна такса, 300 лева за депозит за вещо лице, 900 лева за адвокатско
възнаграждение. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, предвид
8
определеното от съда в полза на процесуалния представител на насрещната страна
възнаграждение за производството. Съобразно уважената част от исковете, на ищеца
по насрещните искове се дължат разноски в размер на 818,99 лева. На ответника по
насрещния иск на основание чл. 78, ал. 3 ГПК принципно се следват разноски. В
качеството на ответник по насрещните искове Б. Ж. е депозирала неподписан от
процесуалния й представител отговор на исковата молба, в която връзка на страната с
определението по чл. 140 ГПК са дадени нарочни указания, които не са бил изпълнени.
Указани са и последиците по чл. 101, ал. 3 ГПК, с оглед което и съдът приема, че
отделно възнаграждение в полза на адвокатското дружество по реда на чл. 38, ал. 2
ЗАдв. не следва да бъде присъждано за депозирания неподписан отговор на исковата
молба, нито се следва отделно възнаграждение за постъпилото за съдебното заседание
становище, доколкото съдът приема, че определеното възнаграждение в размер на
сумата от 960 лева компенсира адвоката за предоставената безплатна правна помощ за
цялото първоинстанционно производство.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Б. П. Ж., ЕГН **********, с адрес /населено
място/ срещу /фирма/, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление
/населено място/ иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД, вр.
чл.10а ЗПК НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл. 1, ал. 3 от договор за паричен заем
Standard 14 № **********/24.03.2022 г, сключен между страните, предвиждаща
заплащане на такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на заема в
размер на 1079,26 лева, поради противоречие със закона.
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Б. П. Ж., ЕГН **********, с адрес /населено
място/ срещу /фирма/, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление
/населено място/ иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД, вр.
чл.19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договор за
паричен заем Standard 14 № **********/24.03.2022 г, сключен между страните,
предвиждаща заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне
на обезпечение в размер на 719,42 лева, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА Б. П. Ж., ЕГН **********, с адрес /населено място/, да заплати на
основание чл. 23, вр. чл. 22 ЗПК на /фирма/, ЕИК ***********, със седалище и адрес
на управление /населено място/ сумата 1 221,11 лева, представляваща непогасен
остатък от чистата стойност на получената по договор за паричен заем Standard 14 №
**********/24.03.2022 г. сума, ведно със законната лихва от датата на подаване на
насрещната искова молба /01.12.2022 г./ до окончателното изплащане на вземането,
като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК до пълния предявен
размер от 1 627,73 лева, както и иска за договорна лихва за сумата от 274,94 лева.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление
/населено място/ да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Б. П. Ж., ЕГН
**********, с адрес /населено място/, сумата от 200,60 лева, представляваща разноски
за производството пред СРС.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление
/населено място/, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ
*************, с адрес: /населено място/ на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв.
9
сумата от 960 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставена на Б. П. Ж. безплатна правна помощ в производството пред СРС.
ОСЪЖДА Б. П. Ж., ЕГН **********, с адрес /населено място/, да заплати на
основание чл. 78, ал. 1, ГПК на /фирма/, ЕИК ***********, със седалище и адрес на
управление /населено място/ сумата от 818,99 лева, представляваща разноски по
насрещните искове.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10