РЕШЕНИЕ
№ 258
гр. Нови пазар, 09.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – НОВИ ПАЗАР, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА СТ. МАРИНОВА
при участието на секретаря Бойка Анг. Цвяткова
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА СТ. МАРИНОВА Гражданско
дело № 20243620101534 по описа за 2024 година
Предявена е ИСКОВА МОЛБА от Ж. С. Т., съдържаща иск с правно основание чл.
26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10, за прогласяване на
нищожност на Договор за потребителски кредит, с №*/*г., сключен с „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП“ АД, ЕИК ***.
Цената на предявения иск е 7574,01 лева, посочена от ищеца.
Ищецът твърди, че е сключен с ответника договор за потребителски кредит за сумата от
от 2500,00 лв., при ГПР 65,00 % и ГЛП 46,69%, която следвало да се върне на 24 бр. вноски.
Освен това е постигната договореност за осигуряване на поръчителство или банкова
гаранция, а при неизпълнение на това задължение - за заплащане на неустойка в размер на
3532,64 лв., която се кумулира в падежните вноски по кредита.
Ищецът счита, сключения договор за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с
чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 26. ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Сочи, че съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.
Ищецът твърди, че е налице неспазване на нормите на чл. 19, ал.4 от ЗПК , тъй като
разписаният в договора ГПР 65,00% излиза извън законоустановените рамки .
Ищецът твърди, че неустойката следва да се приеме за нищожна, когато единствената
цел, с която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Твърди, че уговорената неустойка противоречи на разписаното в TP №
1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и не преследва нито една от присъщите на
неустойката функции, а точно обратното - представлява скрита форма на допълнително
възнаграждение на кредитодателя за ползването на предоставения от него финансов ресурс.
Ищецът сочи, че ако надлежното обезпечение не бъде предоставено в тридневен срок от
сключване на договора, то се дължи неустойка в определения размер 3532,64 лв. Твърди, че
1
видно от приложения по делото погасителен план неустойката е включена в стойността на
месечните погасителни вноски, още към момента на сключване на договора и преди
изтичане срока за предоставяне на обезпечение, като размерът на отделните компоненти,
формиращи погасителната вноска е така изчислен, че месечната вноска за всеки един месец,
включваща дължимата неустойка, да бъде еднаква.
Ищецът твърди, че условията, пред които е изправен кредитополучателя, относно
предоставянето на гаранция или осигуряването на физически лица – поръчители, са на
практика – неизпълними.
Ищецът сочи, че от начина на калкулиране и предвидения начин на издължаване на
сумата, дължима за неустойка, следва, че тя представлява допълнително „възнаграждение“
за кредитора по предоставения кредит, което съгласно изричните разпоредби на чл. 19, ал.1
от ЗПК и по съображение с Директива 2008/48/ЕО е подлежало на калкулиране в общия
размер на ГПР по договора. Твърди, че в процесния случай е налице разминаване между
посочения в Договора ГПР и действителния размер на ГПР, което представлява една от
трите хипотези на нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водеща до
недействителност на договора.
Ищецът твърди, че е нарушен и чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, тъй като посочения в договора
ГПР не включвал, противно на разпоредбата от закона, всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита. Поради липсата на яснота относно
включените в ГПР компоненти, извън които се претендира и клаузата за неустойка, ищецът
счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен, а поради това
недействителна е клаузата за неустойка, поради неспазване на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
Ищецът моли съда, да постанови решение, съгласно което да приеме за установено в
отношенията между страните по предявения иск от Ж. С. Т., против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД,
че сключеният между тях Договор за потребителски кредит №*/*г. е нищожен на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК. Прави доказателствени искания. Моли да му бъдат
присъдени направените по делото разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК, ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД е
подал ОТГОВОР НА ИСКОВАТА МОЛБА, в който взема становище и заявява, че оспорва
иска като неоснователен и необоснован.
Ответникът възразява срещу материалния интерес на иска, съответно размерът на
цената, посочен от ищеца.
Ответникът възразява изцяло срещу твърденията, че процесния Договор е нищожен.
Сочи, че съгласно сключения между страните Договор, кредитополучателят е получил
паричен заем в размер на 2500 лева, като се е задължил да заплаща редовно, изцяло и в срок
погасителните вноски, както и че потребителят (ищец по първоначалния иск) се е съгласил с
ОУ на кредитора. Ответникът възразява срещу твърдението на ищеца, че сключения между
страните Договор, e нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, както и поради заобикаляне
на закона на основания чл.21 от ЗПК.
Ответникът твърди, че посоченият годишен процент на разходите по договора за кредит
е в размер на 65,00% и бил съобразен с всички изисквания на ЗПК, като били взети предвид
допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, както и че начислената
неустойка представлява адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да предостави обезпечение по договора си за кредит. Ответникът твърди,
че кредитополучателят (ищец) е знаел и е бил информиран по отношение на изискванията за
обезпечение чрез Стандартния европейски формуляр (СЕФ) преди подписване на договора
за кредит и с оглед на това е могъл да прецени дали да сключи или не кредита, респективно
да се съгласи с условията по кредита. Счита, че неустойката и нейният размер е съразмерен
2
на обезпечителната и обезщетителната функция на неустойката.
Ответникът твърди, че договорената неустойка е индивидуално договорена между
страните по процесния договор и това я прави равноправна клауза съгласно ЗЗ, а клаузата за
предоставяне на обезпечение е индивидуално договорена между страните, тя не е
инкорпорирана в Общите Условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД (ОУ), върху които ОУ
кандидат-кредитополучателят да не може по никакъв начин да влияе, поради това че те са
предпоставка за сключването на договора и той, след като се запознае с тях, следва да ги
приеме, за да продължи към сключването на договора кредит.
Ответникът възразява срещу твърденията, че процесния Договор нарушава
разпоредбите на чл. 10, ал. 1 от ЗПК и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди, че задължението
за неустойка не е разход по кредита, който следва да се включи в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1,
вр. с пар. 1 от ДР на ЗПК, а по своята същност е обезщетение за неизпълнение. Сочи, че
нямало как разпоредбата, в която е посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя,
доколкото в договора са посочени всички параметри по него и какви са дължимите по него
суми в общ размер и разбити по вид и размер.
Ответникът твърди, че в процесния договор единственият разход, който формира ГПР е
договорната лихва. Счита, че не е налице противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и няма
нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР е в размер на допустимия от закона.
Моли иска на ищеца да бъде отхвърлен, тъй като намира претенциите на ищеца срещу
неоснователни и необосновани. Претендира разноски. Възразява срещу доказателствено
искане, направено от ищеца, относно допускане на ССЕ.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК, ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД е
предявил и НАСРЕЩНА ИСКОВА МОЛБА, срещу ищеца по първоначалния иск – Ж. С. Т.,
при условията на евентуалност, че бъдат уважени първоначалния такъв.
В НИ се твърди, че на ***г. между страните бил сключен процесния Договор, както и че
договарянето между страните се било осъществило чрез средствата за комуникация от
разстояние. Ищецът по НИ твърди, че в края на Заявката за кандидатстване и с оглед
успешното попълване – Ж. С. Т. е потвърдил, че се е запознал и се съгласява с Общите
условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, приложими към договора за кредит, като приемането на
Общи условия е необходимо условие за изпращане на заявката. На потребителя бил
предоставен заем в размер на 2500 лева.
Твърди, че от страна на кредитополучателя е налице неизпълнение на задълженията към
кредитора „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, тъй като не е заплатил изискуемите суми към
кредитодателя по Договор за потребителски кредит.
Твърди се, че падежът на всяка погасителна вноска по процесния договор е бил посочен
в приложения погасителен план по процесния договор. Сочи се, че съгласно чл. 12, б. а) от
Общите условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, приложими в отношенията между страните в
настоящото производство, в случай на неизпълнение на задължения от страна на
Кредитополучателя към Кредитора, последният имал право да обяви задълженията на
Кредитополучателя за незабавно и предсрочно изискуеми. Твърди се, че от страна на
кредитополучателя било налице неизпълнение на задълженията към кредитора, тъй като
въпреки настъпването на падеж на погасителни вноски по Договора, кредитополучателят не
бил заплатил изискуемите суми към кредитодателя. Твърди се, че изпадането в забава
представлява конкретното неизпълнение на задължение на кредитополучателя. Ищецът по
НИ счита, че позоваването на норма от Общите условия, като неразделна част от
правоотношенията между кредитора и длъжника, представлявало достатъчно обстоятелство,
за да се счете, че за кредиторът било настъпило правото да обяви главницата по кредита за
предсрочно изискуема. Твърди се, че Съдът следвало да съобрази, че предсрочната
3
изискуемост представлявала изменение на договора, което настъпвало с волеизявление само
на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Твърди се, че в настоящия случай, кредитополучателят не заплащал на падежната дата
своите задължения към кредитодателя. Сочи се, че трайна била съдебната практика, че в
хипотезата на обективирано в исковата молба волеизявление на кредитора за обявяване на
предсрочна изискуемост, следвало да се приеме, че с връчването на препис от исковата
молба на длъжника това волеизявление стигало до него, то ест това бил и моментът на
настъпване на предсрочната изискуемост.
След дадени указания, ищецът по НИ, е уточнил, че претендира остатъчна главница в
размер на 1800 лева, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване до районния
съд на насрещната искова молба до окончателното плащане на задължението,
представляваща сбор от непогасена, изискуема и падежирала главница и предсрочно
изискуема главница по кредита. Сочи, че кредитополучателя е погасил частично
задълженията по предоставения заем, внасяйки сума в общ размер на 700 лева, с която са
погасени: 1) Главницата по вноски от 1-ва до 5-та в размер на 283,32 лева. и 2)
Възнаградителната лихва за вноски от 1-ва до 5-та и частично от 6-та в размер на 416,68
лева.
Претендира разноски по насрещния иск.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОТГОВОР ОТ ОТВЕТНИКА ПО
НАСРЕЩНИЯ ИСК – Ж. С. Т., в който заявява, че намира предявеният иск за
неоснователен и недоказан.
Твърди наличието на неравноправни клаузи, счита сключения договор за недействителен
на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Ответникът по насрещния иск твърди, че е налице неспазване на нормите на чл. 19, ал.4
от ЗПК, тъй като разписаният в договора ГПР 65,00% излиза извън законоустановените
рамки.
Ответникът по насрещния иск твърди, че неустойката следва да се приеме за нищожна,
когато единствената цел, с която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Твърди, че уговорената неустойка противоречи на
разписаното в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и не преследва
нито една от присъщите на неустойката функции, а точно обратното - представлява скрита
форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за ползването на предоставения
от него финансов ресурс.
Моли, да бъде отхвърлен предявеният насрещен иск от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“АД, поради
недействителност на сключения Договор за потребителски кредит №*/*г. на основание
чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Претендира разноски, направени във връзка с насрещния иск.
По делото са проведени две съдебни заседания, като в първото от тях проекто-докладът
по делото е бил обявен за окончателен, приети са, представените писмени доказателства. В
първото открито заседание, с протоколно определение, съдът е отменил Определение №
347/28.04.2025г., постановено по наст. дело – единствено в частта, в която е допуснал
съдебно-счетоводна експертиза и е назначил ВЛ – по искане на ищеца по първоначалния иск,
поради оттегляне на искането. От друга страна, направено е искане от ищеца по насрещния
иск „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“АД, за допускане на ССЕ, с поставени конкретни задачи – същото е
допуснато, поради което и разглеждането на делото в открито заседание е било отложено.
4
В проведеното второ съдебно заседание е прието заключението на вещото лице и е
определен окончателен размер на възнаграждението на ВЛ.
Във връзка с направеното от ответника възражение срещу материалния интерес на иска,
съответно размерът на цената, посочен от ищеца, на последния няколкократно са давани
указания, че действителната цена на иска е 2500 лева и му е дадена възможност за
становище – такова не е било взето. В тази връзка, във второто съдебно заседание, съдът е
определил цената на първоначалния иск – в размер на 2500 лева, колкото е чистата сума,
предоставена с процесния Договор за потребителски кредит, с №*/*г., сключен с „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП“ АД.
В проведените две съдебни заседания страните не се явяват, и двете страни са
представили становища по същество на спора, като всяка от тях поддържа иска си и оспорва
претенциите на насрещната страна. Двете страни претендират разноски и представят
списъци по чл. 80 от ГПК.
По делото е допусната, а в последствие и приета съдебно-счетоводна експертиза, по
искане на ищеца по насрещния иск „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, със задача на вещото лице, след
като се запознае с материалите по делото да даде отговор на следните въпроси:
1. Какъв е размерът на усвоената сума по Договор за потребителски кредит №*?
2. Каква сума Ж. С. Т. е заплатил по Договор за потребителски кредит №* и от коя дата е
преустановено плащането на суми за погасяване на кредита?
3. Какви са дължимите суми от Ж. С. Т. по Договор за потребителски кредит №*?
Освен поставените въпроси, вещото лице е разгледало и въпроса по формулиране на
ГПР по процесния Договор, както и какви елементи съдържа същия и какъв би бил неговия
размер, ако се включи и неустойката по договора. И двете страни не са възразили срещу
ССЕ, поискали са приемане на заключението на ВЛ, което е сторено от съда.
Като съобрази всички посочени по делото доказателства, както и становищата
на страните, съдът счете за установено от фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства – Договор за
потребителски кредит, с №*/*г., заедно с всички приложения към него, както и СЕФ и ОУ,
се установява, че на ***г. между Ж. С. Т. и сключен с „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, е сключен
процесния договор за потребителски кредит, по силата на който на ищеца е предоставен
паричен заем, в размер на сумата от 2500 лв., със срок на заема 24 месеца, платим на 24
месечни вноски, съгласно погасителния план, с първа падежна дата 23.06.2024г. и последна
падежна дата – 23.05.2026г., при ГЛП – 46,69 % и посочен ГПР от 65,00%. Посочено е, че
общо дължимата сума по кредита е в размер на 4041,36 лв. Освен това е постигната
договореност за осигуряване на поръчителство или банкова гаранция, а при неизпълнение на
това задължение – за заплащане на неустойка в размер на 3532,64 лв., която се кумулира в
падежните вноски по кредита. Съгласно посоченото в чл. 4 от Приложение № 5, неразделна
част от Договора, кредитополучателят дължи неустойка в случай на непредоставяне на
обезпечение, съгласно чл. 1-3 от Приложение № 5, в размер на 5,02лв., средно на ден, като
неустойката на ден не трябва да надвишава 1% от главницата по кредита. Абсолютния
размер на неустойката не е посочен, но съгласно погасителния план към договора, той е в
размер на 3532,64лв.
С определение № 347от 28.04.2024г., съдът приема за безспорно установени факти:
Сключен между страните – Договор за потребителски кредит, с №*/*г. и чистата (заемна)
сума, която е предоставил на кредитополучателя, като заем, е в размер на 2500 лева, както и
че ищецът по първоначалния иск е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК.
Със същото Определение, съдът е указал на страните, че на основание, чл. 7, ал. 3 от
ГПК, съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
5
потребител и е дал възможност на страните да изразят становище по тези въпроси.
От заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира
като компетентно и обективно изготвено, се установява, че ГПР е формиран към датата на
скл. на Договора – ***г. и включва само договорната лихва. Вещото лице и изчислило, че
ако към общите разходи по кредита, които потребителят ще заплати се включи и разхода
за неустойка по Договора, в размер на 3532,64лв., то ГПР възлиза на 267,54 % . Ако в ГПР
се добавят всички елементи по Договор – неустойка, лихва и такса, то ГПР възлиза на 311,67
%. ВЛ е установило, че кредитополучателят е заплатил по кредита общата сума от 700 лева,
последното плащане е от 23.10.2024г. Посочено е, че усвоената сума по кредита е в размер
на 2500 лева, към ***г. В заключението е записано, че сумата от 700 лв. е разпределена по
следните пера: а) Главница в размер на 275,01 лева; б) Възнаградителна лихва в размер на
411,41 лева; в) Такса съгласно Приложение № 4 в размер на 13,58 лева. Остатъкът след
приспадане на платената сума от 700 лв. е в размер на 6 874,01 лева – представляващ
неплатени суми за главница, възнаградителна лихва, неустойка и такса.
Относно договора за потребителски кредит:
Настоящият съдебен състав счита, че договорът за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. В случая. в исковата молба са
изложени твърдения за това, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, поради
наличието на други разходи, освен лихвата, които е следвало да бъдат включени в него. При
така изложените твърдения, ищецът основава претенцията си на неизпълнение на
задължението на ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД да посочи в договора за кредит ГПР,
съдържащ всички реални разходи за потребителя.
В този насока са и разясненията дадени в т. 55 на Решение от 21.04.2024 г. по дело С-
714/2022 на СЕС „с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи по член 3, буква „ж)“ от Директива 2008/48, следва
да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи,
лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по
същия начин както непосочването на този процент.“.
В настоящия случай се установява начисляването на договорна неустойка, в размер на
3532,64 лева, поради което се доказват твърденията на страната за наличието на този разход,
който е следвало да бъде включен в ГПР.
Съдът намира този извод за валиден, доколкото в чл. 4 от Приложение № 5, неразделна
част от Договора за потребителски кредит е уговорено, че „Горепосочената неустойка се
начислява в началото на периода на всяка вноска и се заплаща от Кредитополучателя
заедно със съответната погасителна вноска. Неустойката по съответната погасителна
вноска се заплаща в пълен размер във всички случаи на погасяване на кредита, включително
при предсрочно погасяване на кредита“. При тези данни размерът на ГПР ще надхвърли
законовото ограничение, както е отбелязано в приетата по делото ССЕ. Поради изложеното,
посоченият в договора годишен процент на разходите от 65,00%, не отговарят на
действителния такъв, а реалният му облик е 267,54%. Посочването в договора за кредит на
по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви
като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4
ЗЗП, във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. ГПР представлява стойност, която се изчислява съгласно
6
изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените в договора плащания.
Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК и предявеният иск следва да бъде уважен.
Правна последица от недействителността по чл. 22 ЗПК е, че се дължи размерът на
непогасената главница, т. е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по
сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.
Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за
връщане на дадената в заем сума. Потребителската защита е насочена към ограничаване на
възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към ликвидиране на
главното задължение за връщане на главницата по кредита.
В случая е от значение – дали има погасяване по кредита, предвид факта, че има
предявени насрещни искове от ответника. Разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, предвижда, че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Предвид наличието на внесени по кредита 700 лева, остатък , дължим по кредита се равнява
на 1800 лева – колкото е претенция на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД по насрещния иск.
Относно насрещния осъдителен иск на ответника спрямо ищеца:
Предявеният насрещен иск е с правно основание по чл. 79 от ЗЗД, в случай, че бъде
уважен главния иск, за сумата от 1800 лв., ведно със законната лихва за забава от датата на
подаване до районния съд на насрещната искова молба до окончателното плащане на
задължението, представляваща сбор от непогасена, изискуема и падежирала главница и
предсрочно изискуема главница по кредита.
За да обоснове своите искове ищецът по тях се основава на сключения между страните
ДПК.
Ищецът по насрещните искове не твърди, че ответникът по насрещните искове е платил
каквото и да е, но претендира само 1800 лева, а не пълният размер на предоставената сума
от 2500 лева, не претендира и лихви.
Ответникът по насрещните искове, ищец по делото не признава и не оспорва
твърденията за плащане. Съдът в съответствие с възложените му от закона функции,
обусловени от основните принципи на граждански процес, за равенство на страните и
установяване на истината по делата (чл. 9 и чл. 10 от ГПК) е разпределил доказателствената
тежест на страните за доказване на твърдените от тях факти, осигурявайки равни
възможности на страните за упражняване на процесуалните им права. Това той е сторил
съгл. чл. 146 от ГПК. Съгласно изготвения проектодоклад по делото, обявен надлежно на
страните, които не са възразили срещу него, по предявените насрещни искове, съдът е
посочил, че ищецът по насрещния иск следва да докаже твърденията си за настъпилата
предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит и размера на оставащите
задължения по него.
Съдът изрично е указал на ищеца по насрещния иск, че за доказване на размера на
оставащите задължения по договора за кредит, следва да представи справка извлечение за
задълженията по договора или да поиска назначаване на съдебно – икономическа
експертиза. В проектодоклада е посочено и това, че ответникът по насрещния иск следва да
докаже изпълнението на задълженията по договора за кредит.
По делото действително е извършена и приета ССЕ, ведно със заключението на ВЛ, от
което се установява, че кредитополучателят и ответник по наср. иск е направил плащани я в
общ размер на 700 лева.
Ищецът по насрещния иск сочи, че съгласно чл. 12, б. „а)“ от Общите условия на „АЙ
7
ТИ ЕФ ГРУП“ АД, приложими в отношенията между страните в настоящото производство,
в случай на неизпълнение на задължения от страна на Кредитополучателя към Кредитора,
последният имал право да обяви задълженията на Кредитополучателя за незабавно и
предсрочно изискуеми. Твърди, че от страна на кредитополучателя е налице неизпълнение
на задълженията към кредитора, тъй като въпреки настъпването на падеж на погасителни
вноски по Договора, кредитополучателят не бил заплатил изискуемите суми към
кредитодателя. Неизпълнението се установява и от заключението на ВЛ, прието по делото.
С оглед трайната съдебната практика и наличието на обективирано в исковата молба
волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, следва да се приеме,
че с връчването на препис от исковата молба на длъжника това волеизявление стигало до
него, то ест това е и моментът на настъпване на предсрочната изискуемост. Когато
изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата
молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба,
изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с
приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в
договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно
изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да
бъде съобразен от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК в рамките на претендираните суми.
В конкретния случай, видно от материалите по делото, насрещната искова молба е
предявена преди изтичане крайния срок на договора за кредит, като, според изложеното в
нея, ищецът твърди, че са налице предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост,
доколкото е налице неплащане на дължимите по кредита вноски. Ищецът се позовава на
изявлението си за предсрочна изискуемост, обективирано с тази искова молба. Предвид
това, изложеното по-горе и, че ответника по иска е получил препис от насрещната искова
молба на 25.03.2025г., чрез упълномощения от него адвокат, настоящият състав приема, че
непадежиралите и неизплатени задължения на кредитополучателя по процесния договор за
кредит за главница са станали предсрочно изискуеми в хода на първоинстанционното
производство, считано от 25.03.2025г.
Съгласно ССЕ, ведно със заключението на ВЛ, ищецът по насрещния иск е доказал, че
кредитополучателят и ответник по наср. иск е направил плащани я в общ размер на 700
лева.
Следва да се има предвид, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, какъвто е и настоящия случай, то потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. Предвид наличието на внесени по кредита 700 лева, остатък ,
дължим по кредита се равнява на 1800 лева – колкото е претенция на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД
по насрещния иск.
С оглед всичко изложеното, съдът намира, че предявеният насрещен иск е основателен и
като такъв, следва да бъде уважен.
Относно разноските по делото, съгл. чл. 81 от ГПК:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, както и съгласно,
представения по делото списък, по смисъла на чл. чл. 80 от ГПК, в полза на ищеца по
първоначалната ИМ следва да се присъдят направените разноски за държавни такси и
възнаграждение за упълномощен адвокат, съразмерно с уважената част от исковите
претенции. В списъка с разноски по чл. 80 от ГПК, са включени следните суми: 1)
възнаграждение по адв. хонорар, в размер на 1057 лева и 2) ДТ, в размер на 302,96 лева.
Общият размер на сумите включени в списъка по чл. 80 от ГПК е 1359,96 лева.
В производството по настоящото дело, ищецът се е представлявал от адв. Н. М., от ЯАК,
8
което е удостоверено с пълномощно от ищеца за процесуалния представител, ведно с ДПЗС,
от който са видни размерът на договореното адв. възнаграждение и методът на плащане на
същото, платени в брой, в деня на подписване на ДПЗС (л.11).
По разноските, направени за заплащане на ДТ (л.1), по делото са представени
доказателства, от които е видно, че същите действително са сторени от ищеца, според
размерите, посочени в списъка по чл. 80 от ГПК.
Съдът констатира, че с протоколно определение от второто по ред съдебно заседание, в
което делото е обявено за решаване, е определил цената на първоначалния иск – в размер на
2500 лева, колкото е чистата сума, предоставена с процесния Договор за потребителски
кредит, с №*/*г., сключен с „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД. С определянето на цената на
първоначалния иск – в размер на 2500 лева, същата е била намалена от 7574,01 лева.
Ищецът е заплатил 302,96 лева за ДТ, при образуване на делото, докато дължимата ДТ се
равнява на 100 лева, предвид определената от съда действителна цена. В този смисъл,
подлежаща на присъждане е сумата от 100 лева, като за надвнесеното, в размер на 202,96
лева – ищецът има възможност да поиска да му бъдат възстановени, съгл. чл. 82 от ГПК.
По отношение на възнаграждение за адв. хонорар, на процесуалния представител на
ищеца, е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК – и от ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“
АД. Делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, като по този вид искове
към момента вече е оформена постоянна и непротиворечива практика на съдилищата.
Проведени са две открити съдебни заседания, на които не са се явили представители. В
първото с.з. е извършен единствено доклад на делото, същото е било отложено за изготвяне
на ССЕ. Във второто съдебно заседание, бе изслушано вещото лице, без да са задавани
допълнителни въпроси, съответно е прието заключението на ВЛ. Следва да се вземе
предвид, отново, определената от съда действителна цена на първоначалния иск – 2500 лева.
Съгласно чл. 7, ал.2, т. 2 от НМРАВ (действаща към момента на сключване на ДПЗС
между ищеца и адв. Н. М.), възнаграждението при интерес от 2500 лева, е в размер на 550
лв., което прави определеното в договора възнаграждение надхвърлящо минималният
размер.
Поради изложеното съдът намира, че с оглед на фактическата и правна сложност на
делото, както и конкретното участие на пълномощника на жалбоподателя, а и възражението
за прекомерност, направено от страна на ответника, то справедливото възнаграждение е в
размер на 550 лв., поради което искането за разноски следва да се уважи в този размер и да
се отхвърли за разликата до платените на 1057лв.
Съгласно, представения по делото списък, по смисъла на чл. чл. 80 от ГПК, в полза на
ищеца по насрещната ИМ следва да се присъдят направените разноски за държавни такси,
възнаграждение за ВЛ и възнаграждение за упълномощен адвокат, съразмерно с уважената
част от исковите претенции. В списъка с разноски по чл. 80 от ГПК, са включени следните
суми: 1) възнаграждение по адв. хонорар за процесуално представителство, в качеството на
ответник, в размер на 500 лева; 2) възнаграждение по адв. хонорар за процесуално
представителство, в качеството на ищец, в размер на 500 лева; 3) ДТ, в размер на 70,20 лева;
и 4) депозит за възнаграждение за ВЛ, по изготвена ССЕ, в размер на 250 лева.
Общият размер на сумите включени в списъка по чл. 80 от ГПК е 1320,20 лева.
В производството по настоящото дело, дружеството „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД се е
представлявало от мл. адв. Л. В., от САК, което е удостоверено с пълномощно (л.69), по
делото е представен и ДПЗС, от който са видни размерът на договореното адв.
възнаграждение и методът на плащане на същото (л.108) – възнаграждение по адв. хонорар
за процесуално представителство, в качеството на ответник, в размер на 500 лева и
възнаграждение по адв. хонорар за процесуално представителство, в качеството на ищец, в
размер на 500 лева, всички платени в брой, в деня на подписване на ДПЗС.
9
По разноските, направени за заплащане на ДТ (л.54), по делото са представени
доказателства, от които е видно, че същите действително са сторени от страната, според
размерите, посочени в списъка по чл. 80 от ГПК.
По отношение на възнаграждение за адв. хонорар, на процесуалния представител на
„АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК – от страна на ищеца
по първоначалния иск. Делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, като по
този вид искове към момента вече е оформена постоянна и непротиворечива практика на
съдилищата. Проведени са две открити съдебни заседания, на които не са се явили
представители. В първото с.з. е извършен единствено доклад на делото, същото е било
отложено за изготвяне на ССЕ. Във второто съдебно заседание, бе изслушано вещото лице,
без да са задавани допълнителни въпроси, съответно е прието заключението на ВЛ. Ето защо
като взе предвид НВАР (действаща към момента на сключване на ДПЗС между ищеца и
адв. Узунян, също упълномощен за пр. представителство по делото), вида и цената на
предявените искове, извършените от представителя действия, съдът намира, че договореното
възнаграждение за процесуалния представител, дори е по-ниско от предвиденото в
наредбата на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Поради тези
съображения, съдът счита, че възраженията за прекомерност на насрещната страна – са
неоснователни.
Предвид обстоятелството, че първоначалният иск на Ж. Т. е уважен, то на „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП“ АД, в качеството на ответник, не се следва присъждане на разноски за
процесуално представителство, в размер на 500 лева. С оглед изложеното, на в полза „АЙ
ТИ ЕФ ГРУП“ АД, в качеството само на ищец следва да бъдат присъдени, направените по
делото разноски, в пълен размер, според списъка с разноски по чл. 80 от ГПК, а именно
820,20 лева.
Така мотивиран и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен, на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, Договор за потребителски кредит, с №*/*г., сключен с „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“
АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., район „Л.”, ул. „С.” № *, бл. П., ет.
*, представлявано изпълнителния директор С.Ю.А, от една страна като кредитодател и Ж.
С. Т., с ЕГН **********, адрес: гр. К., общ, К., обл. Ш., ул. “А.“ № * , като
кредитополучател.
ОСЪЖДА, на основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД, Ж. С. Т., с ЕГН **********, адрес: гр. К.,
общ, К., обл. Ш., ул. “А.“ № * – ответник по насрещния иск, ДА ЗАПЛАТИ на „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., район „Л.”, ул. „С.” № *,
бл. П., ет. *, представлявано изпълнителния директор С.Ю.А, сумата от 1800,00 (хиляда и
осемстотин) лева – представляваща сбор от непогасена, изискуема и падежирала главница
и предсрочно изискуема главница по кредита по Договор за потребителски кредит, с №*/*г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.03.2025г. – датата на предсрочна
изискуемост на кредита до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С.,
район „Л.”, ул. „С.” № *, бл. П., ет. *, представлявано изпълнителния директор С.Ю.А, ДА
ЗАПЛАТИ на Ж. С. Т., с ЕГН **********, адрес: гр. К., общ, К., обл. Ш., ул. “А.“ № *,
заплатените такси и съдебно-деловодни разноски в размер на 100,00 (сто) лева за ДТ,
съразмерно на цената на уважения иск и 550,00 (петстотин и петдесет) лева,
10
представляващи разноски по делото – за адвокатско възнаграждение, като отхвърля искането
за разноски по адв. възнаграждение за разликата до поисканите в размер на 1057,00 (хиляда
петдесет и седем) лева.
ОСЪЖДА Ж. С. Т., с ЕГН **********, адрес: гр. К., общ, К., обл. Ш., ул. “А.“ № *, ДА
ЗАПЛАТИ на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С.,
район „Л.”, ул. „С.” № *, бл. П., ет. *, представлявано изпълнителния директор С.Ю.А,
заплатените такси и съдебно-деловодни разноски в общ размер на 820,20 (осемстотин и
двадесет лева и двадесет ст.) лева, съразмерно на уважения насрещен иск, като отхвърля
искането за разноски по адв. възнаграждение за пр. представителство, в качеството на
ответник, в размер на 500,00 (петстотин) лева.
Решението подлежи на обжалване пред Ш.ски окръжен съд, в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Нови Пазар: _______________________
11