№ 428
гр. Пловдив, 05.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
седми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20225300500216 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК: *********, подадена чрез пълномощника му юрисконсулт К.,
против Решение № 1880 от 25.10.2021 г., постановено по гр. дело № 5288 по
описа на РС – Пловдив за 2021 г., в частта, с която е отхвърлен предявеният
от жалбоподателя иск за признаване за установено в отношенията между
страните, че Б. Б. ДЖ., ЕГН: **********, дължи сумата от 934,79 лв. –
договорно възнаграждение по договор за потребителски кредит от 02.05.2019
г. за периода 21.05.2019 г. – 11.08.2020 г., за която сума е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1130 от 04.02.2021 г. по
ч. гр. д. № 1960 по описа на РС – Пловдив за 2021 г.
Във въззивната жалба са изложени подробни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част.
Оспорва се изводът на районния съд за недействителност на сключения
между страните по делото договор. Отправя се искане до въззивния съд за
отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на друг по съществото на
спора, с който предявеният иск да бъде уважен.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемия Б. Б. ДЖ., подаден чрез пълномощника му адв. Иванова, в
който жалбата се оспорва като неоснователна и се отправя молба за
потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
1
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото
е валидно и допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва
да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата,
като се следи служебно и за спазването на императивните материалноправни
норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
доводите на страните, както и пределите на въззивната проверка, съдът
намира следното:
Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД против Б. Б. ДЖ. по реда на чл. 422
ГПК искове за установяване на задължения на ответника за сумата от 2794,32
лева – главница, дължима по договор за потребителски кредит от 02.05.2019
г., сумата от 934,79 лева – договорно възнаграждение, и сумата от 342,21 лева
– законна лихва за периода от 11.08.2020 г. до 01.02.2021 г., ведно със законна
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда
до окончателното ѝ заплащане.
По делото не е спорно, а и от събраните по делото писмени
доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит № 30036620411 от 02.05.2019 г., по силата на който
ищецът е предоставил на ответника сумата от 3000 лв. със задължението на
последния да я върне на 24 месечни вноски от по 177,67 лв. при годишен
лихвен процент от 38,30 %, годишен процент на разходите (ГПР) – 44,94 % и
обща дължима сума по кредита в размер на 4263,38 лв. В договора е
уговорено и сключването на споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги срещу възнаграждение в размер на 3712,80 лв., платимо
на 24 месечни вноски от по 154,70 лв.
Основният спор между страните в настоящото въззивно производство е
правен и се концентрира върху въпроса действителен ли е процесният
договор за кредит и в тази връзка дължима ли е претендираната от ищеца
сума за възнаградителна лихва. Тъй като възникналото между страните
правоотношение е такова между търговец и потребител, в случая приложение
намират нормите на ЗПК и съответно ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12
и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 договорът за потребителски кредит е
недействителен. В чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е предвидено изискването
договорът да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на неговото сключване, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.
Процесният договор за кредит формално отговаря на посочените изисквания,
доколкото в него са посочени ГПР и общата сума, дължима от потребителя, а
2
в общите условия към договора, представляващи негова неразделна част, са
отразени взетите предвид допускания при определяне на ГПР. Въззивният
съд намира обаче, че размерите на посочените величини не съответстват на
действителните такива. Констатираното несъответствие се дължи на това, че
при изчисляването им в тях не са включени разходите за заплащане на
възнаграждението на заемодателя за закупения пакет допълнителни услуги. В
случая и без да се ползват специални знания е видно, че доколкото
предоставената главница по договора е в размер на 3000 лв., а срокът за
връщането е на 24-месечни вноски по 177,67 лв., то общата дължима от
потребителя сума в размер от 7976,18 лв., включваща и възнаграждението за
предоставен пакет от допълнителни услуги от 3712,80 лв., не съответства на
посочения по-горе размер на ГПР. От текста на сключеното между страните
споразумение се установява, че пакетът от допълнителни услуги включва:
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит;
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност
за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна
на дата на падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства. Възможността за събиране от потребителя на такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в
разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Законът обаче не допуска кредиторът да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК. В тази връзка
настоящият състав на съда намира за правилен извода на
първоинстанционния съд, че изброените по-горе услуги, чието съдържание е
подробно описано в т. 15 от общите условия, се отнасят до действия по
усвояване и управление на кредита, за които законът забранява събиране на
такси и комисионни. Извеждането им в самостоятелно споразумение не
променя техния характер. Следва да се отбележи, че още при сключването на
договора е предвидено, че възнаграждението за тези услуги ще се заплаща
разсрочено заедно с всяка вноска по кредита, като към нея се добавя сума от
154,70 лева, независимо от това дали те ще бъдат реално ползвани от
потребителя. Включено по този начин към погасителните вноски, това
възнаграждение, чийто размер е по-висок от този на главницата по кредита,
цели да осигури на кредитора едно допълнително възнаграждение за
предоставяне на заетата сума – един добавък към възнаградителната лихва.
Същото е следвало да се включи в ГПР, тъй като за потребителя то
представлява разход по смисъла на §1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК. В
случая това не е сторено и така е направен опит за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния
размер на ГПР до пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Tака, като не е включил задължението за
заплащане на посоченото възнаграждение в ГПР и в общата сума, дължима от
3
потребителя, кредиторът е нарушил изискванията на закона за точно, ясно и
разбираемо посочване на финансовата тежест на кредита, въвел е
потребителят в заблуждение относно действителния размер на сумата, която
следва да плати, и е ограничил възможността му да прецени икономическите
последици от сключването на договора. По тази причина нищожни се явяват
клаузите от договора, отнасящи се до общата сума за погасяване и ГПР. Това,
от своя страна, налага извода, че в настоящия случай не е спазено изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което на основание изричната разпоредба на чл. 22
ЗПК влече след себе си недействителност на целия договор за потребителски
кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по
кредита. Това е специална императивна законова норма, която е приложима
при потребителски кредити с оглед особената защита на потребителите като
икономически по-слабата страна в правоотношението. От законовия текст
става ясно, че при недействителност на договора се дължи само главница, но
не и лихви или други разходи по кредита. От горното следва извод, че
ответникът не дължи претендираното от ищеца договорно възнаграждение,
поради което правилно съдът е отхвърлил иска за установяване на посоченото
вземане.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира
въззивната жалба за неоснователна, поради което първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно следва да се потвърди в
обжалваната му част.
С оглед изхода на спора направените от жалбоподателя разноски следва
да останат в негова тежест. Същият следва да бъде осъден на основание чл.
38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА да заплати в полза на процесуалния
представител на въззиваемия – адвокат Елена Иванова, адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лв., изчислено съобразно правилото на чл. 7,
ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1880 от 25.10.2021 г., постановено по гр.
дело № 5288 по описа на РС – Пловдив за 2021 г., в частта, с която е
отхвърлен предявеният от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:
*********, иск за признаване за установено в отношенията между страните,
че Б. Б. ДЖ., ЕГН: **********, дължи сумата от 934,79 лв. – договорно
възнаграждение по договор за потребителски кредит от 02.05.2019 г. за
периода 21.05.2019 г. – 11.08.2020 г., за която сума е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1130 от 04.02.2021 г. по
4
ч. гр. д. № 1960 по описа на РС – Пловдив за 2021 г.
В останалата си част решението като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, да
заплати на адвокат Елена Иванова, АК – Пловдив, личен № **********, със
служебен адрес – гр. Пловдив, ул. „Хан Кубрат“ № 2, сумата от 300 лв. –
адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5