О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер 3332 Година 19.09.2019 Град Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На деветнадесети септември Година 2019
в закрито съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар:
Прокурор:
като разгледа докладваното
от съдията Р. гражданско дело номер 4648 по описа за 2018 година и за да се
произнесе взе предвид следното:
След
изтичане на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който назначеният от съда особен
представител по чл. 47, ал. 6 ГПК на ответницата е подал писмен отговор,
съгласно нормата на чл. 140, ал. 1 ГПК, съдът намери, че исковата молба е
редовна, а предявените с нея искове по чл. 422, ал. 1 ГПК допустими.
За
изясняване на делото от фактическа страна следва да се приемат като относими,
допустими и нЕ.бходими писмени доказателства, представените с исковата молба
писмени документи, каквито с отговора не са представяни, както и да се изиска и
приложи заповедното ч.гр.д. № 2334/2018 г. на Старозагорския районен съд.
Следва
да се уважи искането на особеният представител на ответницата в отговора и
задължи ищецът да представи в цялост в оригинал или в официално заверен препис
представеното с исковата му молба в извлечение – приложение към рамковия
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия)
от 29.09.2017 г. (чл. 183 ГПК).
Следва
служебно да се назначи по делото съдебно-икономическа експертиза, която да
отговори на следните възникнали по делото въпроси от обстоятелствата по делото:
1/. какъв е размера на предоставения от Б. на ответницата кредит по процесния
договор за стоков кредит от 15.06.2017 г., на коя дата е бил предоставен и
усвоен, и в какъв размер; 2/. извършвани ли са от ответницата и/или други лица
и кои някакви плащания за погасяването на този кредит, на кои точно дати и в
какви точно размери, поотделно и общо, както и какви точно по съдържание и
размер нейни задължения за главница, възнаградителни и/или наказателни лихви,
такси, комисиони и прочие, по договора и погасителния план към него, са били
погасени с всяко от тези плащания; 3/. обявяван ли е от Б. или ищеца и на коя
дата, на какво точно фактическо основание, и с какво точно волеизявление,
процесния кредит за предсрочно изискуем, и уведомявана ли е ответницата за тази
предсрочна изисуемоста, от кое точно лице, на коя точно дата и по кой точно
начин (по пощата, с нотариална покана, с телеграма или по друг начин); и 4/.
спирани ли са плащанията за погасяването на този кредит и на коя точно дата,
както и останали ли са след това непогасени от ответницата суми по този кредит,
с какви точно размери и съдържание, поотделно и общо, за главница,
възнаградителни лихви, неустойка, такси, закъснителни лихви и прочие, както към
датата на спиране на плащанията, така и към всяка една от следните дати – на
обявяване на кредита за предсрочно изискуем/настъпване на уговорения в договора
падеж за погасяването му, на подаване в съда на заявлението по ч.гр.д. № 2334/2018
г. на СтРС, на подаване на исковата молба по настоящото дело в съда и на
представяне на заключението на вещото лице по делото; за отговор на които
въпроси съдът не разполага със специални знания в областта на счетоводната
отчетност, което обуславя назначаването й (чл. 195, ал. 1 ГПК). За изготвянето
й следва да се определи депозит и задължи предявилият исковете ищец да го внесе
по сметка на съда (чл. 76 ГПК).
Доколкото
страните нямат искания за събиране на други доказателства, делото следва да се
внесе и насрочи в открито съдебно заседание, за което да се призоват същите с
препис от настоящото определение, с което да им се съобщи и проекта на съда за
доклад на делото, като на ищеца се изпрати и препис от отговора на особения
представител на ответницата. Страните следва да се приканят към постигане на
спогодба по делото, като им се разяснят преимуществата й.
Воден
от горните мотиви и на основание чл. 140 ГПК, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И:
ПРИКАНВА
страните към постигане на спогодба по делото, като им разяснява, че всяко
доброволно разрешаване на спора би било по - благоприятно за тях, тъй като чрез
взаимни отстъпки биха могли да постигнат взаимно удовлетворяване на претенциите
си по собствена воля, като освен това при спогодба се дължи и половината от
дължимата се за производството държавна такса.
РАЗЯСНЯВА
на страните възможността да разрешат спора си чрез медиация (доброволна и
поверителна процедура за извънсъдебно решаване на спорове), като се обърнат към
съответен медиатор вписан в единния публичен регистър на медиаторите към
министъра на правосъдието.
СЪОБЩАВА
на страните следния проект за доклад на делото: обстоятелствата, от които
произтича съществуването на претендираните от ищеца вземания, са посочени в
исковата му молба и изразяват по същество в това, че подал заявление по чл. 410 ГПК, въз основа на което била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение, която била връчена на ответницата при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и съгласно чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК за него възникнал правен интерес от предявените
искове. Обстоятелството, въз основа на което била издадена заповед за
изпълнение, било подписан договор за стоков кредит № 271128 от 15.06.2017 г.
между Б., като кредитор и ответницата, като кредитополучател. Този договор бил
сключен при спазване на ЗПК. Подписвайки го кредитополучателят заявил, че му била
предоставена своевременно преддоговорна информация по чл. 5 ЗПК и общи условия
с оглед вземане на информирано решение за сключването му, както и че бил
запознат с тарифата за лихвите, таксите и комисионите, които Банката прилагала
по извършвани услуги на клиенти и заплащал такси съобразно същата. С подписването
на договора кредитополучателят удостоверил, че бил получил и приемал общите
условия за същия, както и че те били неразделна част от договора. Съгласно чл.
16 ОУ, кредиторът имал право да прехвърли на трето лице правата си по договора
за кредит. Основанието, на което заявлението и настоящата искова молба се подавали
от ищеца, бил сключен между него и Б. рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 29.9.2017 г. и Приложение № 1.1 към него от 09.02.2018
г., по силата на които вземането било прехвърлено в полза на ищеца изцяло, с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Съгласно договора за кредит, кредиторът
отпускал на кредитополучателя стоков кредит в размер на 1200.23 лева за
закупуване/заплащане на стоки и/или услуги, продавани от Т., както и за
сключване чрез Б. на застраховка. Сумата на кредита, която била предоставена за
закупуването на стоките и/или услугите, се усвоявала еднократно, безкасово по
сметка на Т.. А сумата, предоставена за финансирането на застраховката, се
усвоявала еднократно, безкасово по сметка, посочена от застрахователите.
Кредитът следвало да бъде върнат на 36 месечни вноски, включващи главница и
договорна лихва, 35 от които били в размер на 53.15 лева, а остатъкът от 38.56
лева се дължал с последната вноска съгласно уговорения между страните
погасителен план. В чл. 6 от кредита страните уговорили фиксиран лихвен
процент, който към датата на сключването му бил 33.3 % годишно или 0.0925 % на
ден. Видно било от заявлението за издаване на заповедта, че начислената и
непогасена договорна лихва от 10.07.2017 г. до 09.02.2018 г. била в размер на
259.79 лева. Съгласно чл. 11 от договора, кредитополучателят удостоверявал, че бил
запознат с тарифата за лихвите, таксите и комисионните, действаща към деня на
сключване на договора и заплащал такси, съгласно същата по извършвани услуги от
Б.. В случая дължал такси, представляващи разходи за събиране на изискуем
кредит, в размер на 0 лева. Съгласно чл. 12.1. от ОУ, които били неразделна
част от договора за кредит, при допусната забава в плащанията на главница и/или
на лихва над 90 дни, целият остатък от кредита ставал предсрочно изискуем. В случая
предсрочната изискуемост била обявена на 28 февруари
Искането
е да се признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца,
сумата от 1200.23 лева за главница от невърнат кредит по договор за стоков
кредит от 15.06.2017 г., с 259.79 лева договорна лихва от 10.07.2017 г. до 09.02.2018
г., с 25.21 лева мораторна лихва от 11.07.2017 г. до 21.04.2018 г. и законна
лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до изплащането й, за
които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д № 2334 описа за
Правната
квалификация на предявените искове за съществуване на процесните вземания е
нормата на чл. 422, ал. 1 ГПК.
С
подадения в срок отговор, назначеният особен представител на ответницата заема
становище, че предявените искове били допустими, но нЕ.снователни. На първо
място не били спазени разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД, тъй като нито
цедентът, нито по пълномощие цесионерът били съобщавали на ответницата за
извършеното цедиране на вземанията, предмет на делото. Било видно от изложеното
в исковата молба и представените доказателства, че ищецът основавал активната
си материалноправна легитимация на рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 29.09.2017 г. с Приложение 1.1 от 09.02.2018 г. към него. Съгласно
чл. 99 ЗЗД, кредиторът можел да прехвърли своето вземане, освен ако законът,
договорът или естеството на вземането не допускали това. Предишният кредитор бил
длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор
намиращите се у него документи, които установявали вземането, както и да му
потвърдял писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето имало действие спрямо
трети лица и спрямо длъжника от деня, когато бъдело съобщено на последния от
предишния кредитор. По делото било налице изрично пълномощно, с което ищецът -
цесионер бил упълномощен от цедента и предишен кредитор Б., от негово име
писмено да уведомял длъжниците за прехвърлянето на вземанията по договори за
кредит към допълнително споразумение от 09.02.2018 г. Дори съдът да приемел, че
това упълномощаване по принцип не противоречало на целта на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД, то в случая нямало доказателства цесионерът да имал пълномощия за
уведомяване за настъпилата цесия по конкретното вземане, а представените към исковата
му молба доказателства не подкрепяли твърдението му, че същото било предмет на
прехвърляне по процесния договор за цесия и приложение. Не следвало да се
приема, че цесията била съобщена на ответницата с получаването от особеният й представител
на препис от исковата молба и приложенията към нея. В настоящото производство
ответницата се представлявала от назначен от съда особен представител, след
провеждане на процедура по чл. 47 ГПК. В това му качество му били връчени
съдебните книжа. Назначеният от съда особен представител не упражнявал свои
процесуални права, а тези на страната, която представлявал, в който смисъл била
т. 7 ТР 6-2013-ОСГТК. От това следвало, че особеният представител не бил нито
законов, нито договорен представител и не можел да приема адресирани до
представляваното лице /в случая ответницата/ материално-правни изявления на
трети лица, каквото безспорно било уведомяването й за цесията. Касаело се за
особено процесуално представителство по висящо гражданско дело, което не
съдържало в себе си упълномощаване за получаване от името и за сметка на
подзащитния му на документи, изменящи спорното правоотношение. Особеният
процесуален представител не бил равнозначен на пълномощник на ответницата.
Следователно. До фактическо връчване на книжа, дори да се приемело, че били с
материалноправен ефект по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, не се било стигнало и предаването
на тези книжа на него като особен представител не можело да се приравни на
уведомяване на ответницата – длъжник, поради особения характер на представителството,
осъществявано от назначен от съда по чл. 47, ал. 6 ГПК представител. В този
смисъл била и посочената в отговора съдебна практика. Предявените искове по чл.
422, ал. 1 ГПК били недоказани още в своето основание. Поради това като нЕ.снователни
следвало да бъдат изцяло отхвърлени така, както били предявени, без преди това
да бъдели обсъждани и по отношение на техния размер, защото това се явявало
безпредметно. Дори да се приемело, че било налице редовно уведомяване на
ответницата за цесията и от представените по делото доказателства се установявало,
че кредитодателят по договора за стоков кредит № 271128 от 15.06.2017 г. бил
изпълнил задължението си да й предостави сумите за закупуване/заплащане на
стоки/услуги, продавани от Т., както и за сключване чрез банката на застраховка,
и че ответницата не била извършила никакви плащания по договора за стоков
кредит, то същата не се установявало да била уведомена за настъпване на
предсрочната изискуемост на кредита от Б.. Неподкрепено с никакви доказателства
било твърдението на ищеца в исковата му молба, че предсрочната изискуемост на
кредита била обявена на 28.02.2018 г., като последица и предвид клаузата на чл.
12, т. 1 от ОУ. Предсрочната изискуемост представлявала изменение на договора,
което за разлика от общите принципи на ЗЗД настъпвало с волеизявление само на
една от страните. Датата на настъпване на предсрочната изискуемост играела
ролята на падеж и представлявала различен юридически факт. Съобразно т. 18 на ТР
№ 4/2013 г. ОСГТК на ВКС, ако предсрочната изискуемост била уговорена в
договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявявала по реда на
чл. 60, ал. 2 ЗКИ, кредиторът следвало да уведоми длъжника за обявяването й.
Ето защо за настъпването на предсрочната изискуемост било нЕ.бходимо
уведомяването на длъжника, за да можело договорното изменение да прояви
действието си. Приложението на разрешенията на т. 18 на ТР № 4-2014-ОСГТК и нЕ.бходимостта
за уведомяване на длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост намирали
проявление и по отношение на небанковите финансови институции, в който смисъл
било посоченото в отговора решение. Константна била съдебната практика, че
когато ищецът се е позовал на предсрочна изискуемост в подаденото заявление за
издаване на заповед за изпълнение, фактите, относими към настъпването и
обявяването й, били част от основанието на заявеното вземане и следвало да бъдат
осъществени преди образуване на заповедното производство. Това разрешение било
важимо както за вземането, предмет на заявлението по чл. 417 ГПК, така и за
вземанията, предмет на заявлението по чл. 410 ГПК. В последния случай
обстоятелствата, при които настъпвала предсрочната изискуемост, подлежали на
доказване в хода на исковия процес по чл. 422 ГПК, тъй като за кредитора не
съществувало задължение да прилага доказателства за същите към заявлението по
чл. 410 ГПК. В случая ищецът по делото, за да обосновял изискуемостта на
вземанията си, се позовавал на настъпила предсрочна изискуемост на процесния
кредит на горепосоченото договорно основание. Дори към посочената от него дата
- 28.02.2018 г. да били налице предвидените в договора за кредит обективни
предпоставки за обявяване на предсрочната му изискуемост, предвид липсата на
плащания, то според уговореното в договора нЕ.бходимо условие за настъпването й
било обявяването й на кредитополучателя. Страните не били уговорили т.нар.
автоматична предсрочна изискуемост, тъй като изрично било посочено в т. 12, 1
от договора, че ако законът го изисквал, следвало предсрочната изискуемост на
кредита да бъдела съобщена на длъжника. Следователно, за да можел
кредитодателят да се ползвал от последиците на предсрочната изискуемост, волеизявлението
му за това следвало да било достигнало до знанието на ответницата. Нямало
никакви писмени доказателства за уведомяването й за настъпилата предсрочна
изискуемост на кредита. Доколкото договорът имал за страните силата на закон
/чл. 20а ЗЗД/, липсата на обявяване на предсрочната изискуемост по един от
начините, уредени в него, сочела на нЕ.съществяване на условията, при които било
уговорено настъпването й. Ищецът не представял доказателства за релевантния за
спора факт, че предсрочната изискуемост на кредита била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Следвало да се приеме, че процесните
вземания не били изискуеми в заявения размер и не били възникнали на
предявеното от ищеца основание – предсрочната им изискуемост, която да била
настъпила преди образуване на заповедното производство. Това водело до нЕ.снователност
и недоказаност на предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240 ЗЗД,
чл. 86 ЗЗД, чл. 79, ал. 1, чл. 92 ЗЗД и следвало да се отхвърлят. Липсата на
твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на процесните вземания отричала
материалноправната му легитимация по делото. Защото предмет на рамковия договор
за цесия били само ликвидни и изискуеми вземания на цедента. Към датата на
сключването му, ведно с Приложение 1.1 от 09.02.2018 г., процесните вземания не
били изискуеми, тъй като твърдяната предсрочна изискуемост не била настъпила.
Уведомяване на длъжника, че кредиторът считал кредита за предсрочно изискуем,
направено след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, включително
с връчване на препис от исковата молба по чл. 422, ал.1 ГПК или по друг начин,
не можело да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска,
от значение за спорното право съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, нито да обуслови
основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, нито можело да
промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемостта на задължението,
а представлявало ново основание за предявяване на осъдителен иск или заявление
за издаване на заповед за изпълнение, в който смисъл било посоченото в отговора
решение. Договорът за цесия не бил произвел прехвърлителното си действие по
отношение на претендираните от ищеца вземания, от което следвало, че цесионерът
не се легитимирал като носител на същите, което обуславяло нЕ.снователността на
исковата му претенция по чл. 422 ГПК. Ищецът/цесионер основавал исковите си
претенции на договор за стоков кредит № 271128 от 15.06.2017 г., в който като
страни били посочени цедентът Б., от една страна, в качеството му на кредитор и
от друга ответницата, в качеството й на кредитополучател. Съобразно чл. 16 от
раздел VII на ОУ, кредиторът имал право да прехвърли на трето лице правата си
по договора за кредит. Ищецът бил посочил изрично Приложение 1.1. към рамков
договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 29.09.2017 г., в който
рамков договор като страни били посочени Б. - продавач и като купувач „Агенция
за контрол на просрочени задължения" О. /чиято правна форма била променена
на 08.09.2018 г. на Е.., видно от Търговския регистър/, имащ за предмет
продажба от продавача на купувача на вземания, посочени във въпросното
приложение, включително и вземанията на банката по процесния договор за стоков
кредит № 271128 от 15.06.2017 г. срещу покупна цена. За установяване на
твърдението му, че последните му били прехвърлени посредством подписано на 09.02.2018
г. Приложение № 1.1 към рамков договор за прехвърляне на парични задължения
/цесия/ от 29.09.2017 г., с исковата молба били представени нечетливи извадки
от документ (въпреки че в доказателствата били описани всички документи като
представени в цялост), чието наименование не можело да бъде установено, а от
съдържанието на тези извадки не можело да се направи извод за прехвърляне с
Приложение № 1.1 към рамковия договор именно на процесните вземания, предмет на
делото. На практика ищецът не представял доказателства, че Б. му била прехвърлила
вземанията си срещу ответницата, произтичащи от сключения помежду им на
15.06.2017 г. договор за стоков кредит. Следователно, ищецът не бил активно
материалноправно легитимиран по предявените искове и същите и на това основание,
като недоказани, следвало да бъдат отхвърлени. В случай, че съдът не уважал
горепосочените аргументи, които водели до цялостно отхвърляне на предявените
искове, моли да отхвърли исковата претенция за договорна лихва в размер на 259.79
лева. Съобразно съдебната практика нямало пречка страните да уговорели
възнаградителна лихва или неустойка за забавено изпълнение на парични
задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не била
ограничена от чл. 10 ал. 2 ЗЗД. По действащото българско право максималният
размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) бил ограничен
единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните можели свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото не противоречало на добрите нрави, а противно
на добрите нрави било да се уговаря компенсаторна лихва (за забава),
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна лихва по
обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва, в който
смисъл било посоченото в отговора решение. В случая, било видно от съдържанието
на процесния договор за потребителски кредит, че на ответницата била
предоставена в заем сума, при уговорен ГЛП в размер на 38,92 %. Кредитът бил
застрахован. В този смисъл били твърденията на ищеца в исковата молба. Лихвата
по кредита била възнаградителна - за ползването му. Определената лихва
надхвърляла значително размера на законната такава за времето на сключване на
договора, поради което клаузата противоречала на добрите нрави и като последица
била нищожна. Последното водело като последица до нЕ.снователност на иска
досежно договорната/възнаградителната лихва, поради което същият следвало да се
отхвърли. Моли съда да отхвърли предявените срещу ответницата искове като нЕ.снователни.
Тежестта
за доказване на твърдените от страните горепосочени обстоятелства се разпределя
между тях по делото, както следва: ищецът носи тежестта да докаже по делото
всички обстоятелства, твърдени в исковата му молба, тъй като на тях е основал
предявените искове за съществуване на процесните вземания, а ответницата носи
тежестта да докаже по делото всички обстоятелства, твърдени в отговора на
особеният й представител, тъй като на тях е основала възраженията си за нЕ.снователност
на тези искове.
На
основание чл. 146, ал. 2 ГПК, съдът указва на ищеца, че за твърдените от него в
исковата му молба и подлежащи на доказване от него спорни факти, че ответницата
е уведомена за цесията и обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, не
сочи доказателства.
ПРИЕМА
като писмени доказателства по делото следните заверени преписи от: уведомление
до ответницата; договор за стоков кредит № 271128/15.06.2017 г., погасителен
план към него, общи условия и служебен бон; рамков договор за прехвърляне на
парични задължения (цесия) от 29.09.2017 г.; потвърждение за цесия, и препис-извлечение
от страница първа и четвърта от приложение № 1.1 от 09.02.2018 г. към рамковия
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия)
от 29.09.2017 г.
ЗАДЪЛЖАВА
ищеца, най-късно в насроченото за разглеждане на делото съдебно заседание, да
представи в оригинал или в официално заверен препис цялото посочено в исковата
му молба приложение № 1.1 от 09.02.2018 г. към рамковия договор за прехвърляне
на парични задължения (цесия)
от 29.09.2017 г., КАТО МУ УКАЗВА, че ако не стори това, представеният с
исковата му молба препис - извлечение от страници първа и четвърта от това
приложение, ще бъде изключено от доказателствата по делото на основание чл.
183, изр. 2 ГПК.
ДА СЕ ИЗИСКА и ПРИЛОЖИ ч.гр.д. № 2334
по описа за
НАЗНАЧАВА
служебно по делото съдебно-икономическа експертиза, като за вещо лице определя Г.Д.К.,
което след като се запознае с доказателствата по делото, извърши проверка при
страните, в счетоводството на ищеца и цедента, и там, където това стане нЕ.бходимо,
да представи по делото заключение, с което да отговори на всички въпроси
поставени към тази експертиза в обстоятелствената част на настоящото
определение, при депозит в размер на 100 лева, вносим от ищеца по сметка на
Старозагорския районен съд в 3-дневен срок от получаване на призовката с препис
от настоящото определение, и представяне в същия срок по делото на платежния
документ, удостоверяващ внасянето му, КАТО МУ УКАЗВА, че ако в дадения срок
депозита не бъде внесен в цялост, експертизата няма да бъде изготвена, а той ще
загуби възможността да поиска назначаването на друга такава по-късно в процеса,
освен ако пропускът му се дължи на особени непредвидени обстоятелства.
ВНАСЯ
делото в открито съдебно заседание и го НАСРОЧВА за 30.10.2019 г. от 11.10
часа, за която дата и час да се призоват страните с препис от настоящото определение,
а на ищеца да се изпрати и препис от отговора на особения представител на
ответницата. За тази дата да се призове и вещото лице след внасяне от ищеца на
определения от съда депозит за изготвяне на експертизата.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: