№ 283
гр. Пловдив, 22.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело №
20255001000404 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №198/07.05.2025г., постановено по търг.д. №582/2024г. по
описа на окръжен съд Пловдив, „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ
ИНС“ АД ЕИК ********* е осъдено да заплати на Ц. П. А.-Т., ЕГН
********** сумата от 35 000лв. - обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, болки и страдания, от пътнотранспортно произшествие, настъпило на
13.10.2019г., предизвикано от водача на маршрутно такси за превоз на
пътници, микробус марка „Форд“, модел „Транзит“, с рег. №*********, със
сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
с ответника, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
05.07.2024г., до окончателното й изплащане, като е отхвърлен искът за
заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди за разликата
над 35 000лв. до предявения размер от 50 000лв.
„ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК ********* е
1
осъдено да заплати на Адвокатско дружество „Т. и М.“, БУЛСТАТ *********
сумата от 3 000лв. с ДДС, възнаграждение за осъществено безплатно
процесуално представителство по делото на Ц. П. А.-Т., на осн. чл.38, ал.2 от
ЗА.
Ц. П. А.-Т., ЕГН ********** е осъдена да заплати на
„ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК ********* сумата
от 833лв. - направени деловодни разноски по съразмерност, на осн. чл.78, ал.3
от ГПК.
„ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК ********* е
осъдено да заплати по сметка на Окръжен съд - Пловдив, в полза бюджета на
съдебната власт, сумата от 1700лв., представляващи дължима държавна такса
и направени разноски по делото.
Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника
в първоинстанционното производство – „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ
ЛЕВ ИНС“ АД. Въззивната жалба е срещу тази част от решението, с която
исковата претенция за обезщетение за неимуществени вреди е уважена за
сумата над 24 500лв. до 35 000лв. Въведено е оплакване, че решението в
обжалваната част е неправилно и постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон, като се твърди, че съдът неправилно е преценил
представените по делото доказателства. Оплакванията на жалбоподателя се
свеждат единствено до несъгласие с изводите на първостепенния съд за липса
на съпричиняване от страна на пострадалата, според доводите, съдържащи се в
жалбата – изразяващо се в непоставяне на обезопасителен колан. Твърди се, че
първостепенният съд не е обсъдил експертните изводи за предотвратимостта
на настъпване на транспортния инцидент от страна на ищцата, въвеждайки
оплакване, че изводите на съда в тази насока са в противоречие със
задължителната съдебна практика. Жалбоподателят счита, че приносът на
пострадалата, съпоставимо с поведението на делинквента, е не по-малко от
30%. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на
друго, с което да се отхвърли исковата претенция на ищцата над сумата от
24 500лв., ведно с всички законни последици.
В постъпилия в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор от насрещната
страна – Ц. П. А.-Т., се оспорва подадената въззивна жалба.
С въззивната жалба и постъпилия отговор не са заявени доказателствени
2
искания.
Страните претендират сторените по делото разноски, като от
въззиваемата страна се претендира адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38 от ЗА.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
Въззивната жалба е допустима, като депозирана в законоустановения
срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание.
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо
решение.
Същото е постановено по предявен иск с правно основание чл.432 ал.1
от КЗ – за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпени
неимуществени вреди.
Ищцата в първоинстанционното производство – Ц. П. А.-Т., е изложила
фактически твърдения за наличие на предпоставките по чл.432 ал.1 от КЗ, а
именно: На 13.10.2019г., на пътя между селата Рогош и с. Скутаре, ищцата Ц.
А.-Т. пътувала в маршрутно такси марка „Форд“, модел „Транзит“, с рег.
№*********, по линия №8, управлявано от С.С.Р., който рязко задействал
спирачната уредба, вследствие на което ищцата загубила равновесие и
паднала, като ударила силно лявото си рамо в пода на маршрутното такси.
Твърди се, че от удара ищцата получила травматично увреждане, а именно
счупване на горния край на лявата раменна кост, което довело до
хоспитализиране в деня на ПТП и оперативно лечение - открито наместване
на фрактурата с вътрешна фиксация, както и последвала втора оперативна
интервенция. Изложени са подробно факти относно негативните промени в
живота на ищцата след пътния инцидент. Позовава се на образувано по случая
ДП №76/20г. на РУ-МВР Труд и сключено споразумение с прокуратурата,
одобрено от съда по АНД №3236/2024г. по описа на РС - Пловдив.
Отговорността на ответника се ангажира с наличие на задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ за лек автомобил марка и модел
3
„Форд“, „Транзит“, с рег. №********* – по застрахователна полица, валидна
от 10.07.2019г. до 09.07.2020г. На 04.07.2024г. ищцата депозирала пред
ответното дружество застрахователна претенция, но в законоустановения срок
не е определено и изплатено обезщетение.
Искането, с което е сезиран съдът, е ответникът „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА
КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД да бъде осъден да заплати на ищцата
обезщетение в размер на 50 000лв. за претърпени неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания, вследствие на причинените телесни
увреждания при ПТП, настъпило на 13.10.2019г., предизвикано от водача на
маршрутно такси марка „Форд“, модел „Транзит“, с рег. №*********, който
имал сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите с ответника, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата, на която ищцата е уведомила ответника за настъпилото
ПТП - 05.07.2024г. Фактическите твърдения и заявената претенция се
поддържат и доразвиват и в допълнителната искова молба.
В представения в срока по чл.367 от ГПК отговор на исковата молба,
както и в отговора на допълнителната искова молба, ответникът
„ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД оспорва предявения иск.
Относимите за настоящето производство възражения, касаещи размера на
претенцията, се свеждат до своевременно въведено възражение за
съпричиняване от страна на пострадалата, а именно, че ищцата има
изключителен принос за настъпване на инцидента, тъй като е имала
възможност да го предотврати чрез заемане на стабилно положение чрез
сядане на свободна седалка или стабилно захващане към обезопасителните
елементи на автобуса.
От събраните по делото доказателства се установи следното:
Претенцията на ищцата е за репариране на вреди при условията,
визирани в чл.432 ал.1 от Кодекса за застраховането, съгласно която
увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска
обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност“, при спазване на изискванията на чл.380. В чл.432, ал. 1 от КЗ е
признато право в полза на увреденото лице, спрямо което застрахованият по
разглеждания вид застраховка е отговорен по правилата на чл.45 и сл. от ЗЗД,
да предяви пряк иск срещу застрахователя за заплащане на дължимото
4
обезщетение. За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл.432,
ал.1 от КЗ, е необходимо към момента на увреждането да съществува валидно
застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка
„Гражданска отговорност”, между прекия причинител на вредата и
застрахователя. Наред с това, следва да са налице и всички кумулативни
предпоставки от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, пораждащи основание за
отговорност на прекия причинител – застрахован, спрямо увредения за
обезщетяване на причинените вреди – а именно: да е причинена вреда, тази
вреда да е причинена виновно, същата да е резултат от противоправно
поведение, наличие на причинна връзка между противоправното поведение и
причинената вреда, като защитната позиция на ответника – застраховател,
включва и възможността, предвидена в чл.51 ал.2 от ЗЗД – да релевира
възражение за съпричиняване от страна на пострадалия.
Независимо че само въпросът за наличие на поведение на
съпричиняване от страна на пострадалата е пренесен като спорен въпрос във
въззивното производство, следва на първо място да се посочи, че е установено
в първоинстанционното производство и неспорно в настоящето наличието на
претърпени, вследствие на ПТП от 13.107.2019г., неимуществени вреди от
страна на ищцата – телесно увреждане, изразяващо се в счупване на горния
край на раменната кост /хумерус/, закрито /съгласно заключението от
допуснатата при първоинстанционното разглеждане на делото комплексна
съдебномедицинска и автотехническа експертиза/. Вредата е причинена
виновно, в резултат на противоправно поведение на водача на маршрутно
такси, за превоз на пътници, микробус марка „Форд“, модел „Транзит”, с
регистрационен номер ******** - С.С.Р.. Извършването на деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца, са установени по задължителен и
обвързващ гражданския съд ред по смисъла на чл.300 от ГПК предвид
одобрено по реда на чл.382 от НПК споразумение по АНД №3236/24г. по
описа на РС – Пловдив. С цитирания акт, на основание чл.375а, ал.3, вр.
чл.382, ал.7 от НПК е одобрено споразумение между РП Пловдив и С.С.Р., с
което последният е признат за виновен в извършване на престъпление по
чл.343, ал.1, б.“б“, пр. 2, вр. с чл. 342, ал. 1 от НК за това, че на 13.10.2019г. в с.
Скутаре, обл. Пловдив, при управление на МПС - маршрутно такси, за превоз
на пътници, микробус марка „Форд“, модел „Транзит”, с регистрационен
номер ********, е нарушил правилата за движение по пътищата, както следва:
5
чл.20 ал.2 от и чл.24 ал.1 от ЗДвП, като не е намалил своевременно скоростта
на движение, а е задействал рязко спирачната система за намаляване на
скоростта на движение на управляваното от него МПС, като по
непредпазливост е причинил на Ц. П. А., с ЕГН **********, средна телесна
повреда, изразяваща се в счупване на горния край на лява раменна кост в
областта на хирургичната шийка, довела до трайно затрудняване на
движението на горен ляв крайник /като Р. е освободен от наказателна
отговорност и му е наложено административно наказание глоба/. Налице е
причинната връзка между противоправното поведение на водача Р. и
причинената вреда. Не е спорен специфичният елемент на визираната в
чл.432, ал.1 от КЗ, във вр. с чл.343 ал.1 от КЗ безвиновна отговорност на
застрахователя, обусловена от наличието на валидно застрахователно
правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска
отговорност” на автомобилистите към датата на пътния инцидент.
Отчитайки функционалната обусловеност на задължението на
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезвреда на
пострадалото лице от съдържанието и размера на деликтното обезщетение,
дължимо от застрахования делинквент по реда на чл.45 от ЗЗД, то и в
хипотезата на упражнено по реда на чл.432 от КЗ пряко право е приложим
въведеният с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост. Независимо че с
въззивната жалба не са въведени конкретни оплаквания в тази насока, следва
да се посочи, че критериите за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД са
правилно преценени и приложени от първостепенния съд съобразно
депозираните по делото гласни доказателства /показанията на св.С./ и
писмени такива /заключението от КСМАТЕ – в медицинската й част/.
Правилно е преценен медикобиологичният характер на увреждането -
счупване на горния край на раменната кост, довело до трайно затруднение
движенията на левия горен крайник – средна телесна повреда, наложилата се
имобилизация за около 45 дни; болничният престой – около 4 дни;
наложилите се две оперативни интервенции – за поставяне на метална
остеосинтеза и впоследствие – за изваждане на металните тела;
продължителността на възстановителния процес – около 5-6 месеца;
наличието на последици – остатъчна болезненост при движение на ръката и
видими оперативни белези; възрастта на ищцата към момента на инцидента –
на 64 години; включително и общественоикономическата конюнктура в
6
страната към момента на настъпване на злополуката - октомври 2019г., като
първоинстанционният съд е определил справедлив паричен еквивалент за
понесените и понасяни от ищцата болки и страдания, а именно – 35 000лв.
Относно въведения във въззивното производство спорен въпрос, според
предметните предели на въззивната жалба – наличие на съпричиняване от
страна на ищцата, относим е механизмът на ПТП. Съгласно заключението от
КСМАТЕ, компетентно изготвена и неоспорена от страните, в
автотехническата й част, механизмът на ПТП е следният: На 13.10.2019г.,
около 14.30ч., в с. Скутаре, Р. е управлявал маршрутно такси микробус марка
„Форд“, модел „Транзит”, с регистрационен номер ********. Пострадалата Ц.
П. А. е пътувала седнала на първата седалка зад шофьорското място. Поради
невнимание или отклонено внимание, водачът е предприел екстрено
задействане на спирачната система на управляваното МПС, тъй като е
преценил, че скоростта му на движение /като съгл. заключението скоростта на
микробуса няма отношение към настъпилото произшествие/ не позволява
безопасно преминаване през изградена върху платното за движение
изкуствена неравност, при което, под действието на преносните инерционни
сили, ищцата се отделила от мястото, на което е била седнала и е последвал
удар на тялото в салона на МПС. Съгласно неоспорената констатация на
експертите, с оглед установения механизъм на ПТП, основна причина за
настъпилото произшествие от техническа гледна точка е екстремното
задействане на спирачната система от водача на маршрутно такси за превоз на
пътници, за да намали скоростта си на движение и да премине през
изкуствената неравност на пътя, при което пострадалата Ц. П. А.-Т., която е
била седнала, е загубила устойчивост под действието на преносните
инерционни сили, отделила се е от мястото на което е седяла, и е паднала в
салона на автомобила. При действието на преносните инерционни сили, при
екстреното спиране на МПС и местоположение на пострадалата на седалката
към лявата част на МПС - лявата част от тялото на пострадалата, възможно и
най-вероятно е била в контакт /удар/ с вътрешната част от метална рамка на
автомобилното неотваряемо стъкло и задната част от облегалката на
шофьорската седалка, след което е последвало падане в салона на автобуса.
Констатацията на експертите е категорична и че, седейки на място зад
шофьорската седалка, ищцата не е имала техническа възможност да се
държи за металната ръкохватка в салона на автобуса и едновременно с
7
това да осигури стабилно равновесие на тялото си чрез цялостно сядане на
стабилна седалка, като единствено е могла да предприеме мерки за
безопасност, ако следи движението на автобуса и възприеме възникваща
опасност, която е причина за екстрено спиране, за да е подготвена да
реагира на спирането му и да противодейства на инерцията която има.
Освен това експертите дават заключение, че в конкретния случай,
техническата възможност за задържане тялото на пострадалата към мястото,
където е била седнала е обезопасяване с предпазен колан, под действието на
който тя би останала на автобусната седалка без падане в салона на МПС, като
няма спор, а и не се твърди от ищцата, че такъв е бил поставен. Но от значение
в случая е, че процесното МПС не е било оборудвано с такова обезопасително
средство на мястото, на което е седяла ищцата. От носещата
доказателствената тежест страна – ответника не е проведено доказване, че
процесното МПС е било оборудвано с такъв вид обезопасително средство.
Напротив – от гласните доказателства – показанията на свидетеля Р. /водач на
МПС и ангажиран от ответника/ по категоричен начин се установява, че
микробус марка „Форд“, модел „Транзит”, с регистрационен номер ********
не е оборудван с обезопасителни колани за пътниците в микробуса /а само за
шофьора/.
В материалноправната норма - чл.51 ал.2 от ЗЗД, е предвидена
възможност за намаляване на обезщетението за вреди от деликт, като
намаляването на обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка
между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. Както е посочено в
мотивите към т.7 от ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д. №1/2014г. на ОСТК, дали
поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането,
подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Съпричиняване е
налице, когато освен с поведението на делинквента увреждането се намира в
пряка причинно-следствена връзка и с поведението на самия увреден.
Тук следва да се акцентира, че своевременно въведеното възражение за
съпричиняване с отговора на исковата молба е общо въведено: „….ищцата е
имала изключителен принос за настъпване на инцидента, поради извършени
нарушения като пътник в автобуса. Имала е възможност да го предотврати
посредством осигуряване на стабилно равновесие на тялото си, чрез сядане на
свободна седалка или стабилно захващане към обезопасителните елементи на
автобуса. Падането на ищцата е причинено от собственото й поведение,
8
изразяващо се в нарушение на правилата за движение, а именно изискването
да се изпълняват указанията на водача и на персонала, обслужващ пътното
превозно средство и да не се стои на опасни места, които могат да доведат до
недостатъчно устойчиво положение и загуба на равновесие“. Или – обобщено
– въведеното с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване се
изразява в твърдения, че ищцата е била правостояща. Но от неоспореното
експертно заключение е установено, че ищцата е заемала свободна седалка в
маршрутното такси, а не опасно място в транспортното средство, неспазвайки
указанията на персонала. Правилно първостепенния съд е преценил за
неоснователна и недоказана така въведената защитна позиция на ответника,
извеждайки единствено възможен извод, че „противоправно поведение от
страна на ищеца няма, с оглед установеното, че е заела свободна седалка в
маршрутното такси, а не опасно място в транспортното средство, неспазвайки
указанията на персонала, каквито също се установи, че не са били давани“. В
този смисъл неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че
първоинстанционният съд неправилно е преценил представените по делото
доказателства и че първостепенният съд не е обсъдил експертните изводи за
предотвратимостта на настъпване на транспортния инцидент от страна на
ищцата. Както се посочи, според експертите, единствената възможност за
ищцата за предотвратяване на инцидента, е да следи движението на автобуса
и при възприемане на възникваща опасност, която е причина за екстрено
спиране, да е подготвена да реагира и противодейства на инерцията, която
има. Оплакването на жалбоподателя, че тази възможност не е обсъдена от
окръжния съд е неоснователно, тъй като съдът, освен че е подложил на
преценка тази възможност, е и посочил правилно, че „такова задължение
ищцата, като пътник в превозното средство, няма, не е имало и обективно
възникнала опасност на пътя, която тя да възприеме, за да бъде подготвена за
внезапното спиране“. Следващата възможност за предотвратимост на пътния
инцидент от страна на ищцата, според експертите, е обезопасяване с
предпазен колан. Правилен е изводът на първостепенния съд, че
непоставянето на обезопасителен колан не може да се вмени като каквото и да
е поведение на ищцата, доколкото МПС не е било оборудвано с такъв вид
обезопасително средство. Следва да се акцентира, че непоставянето на
обезопасителен колан, като конкретно поведение на пострадалата, допринесло
за вредоносния резултат, е въведено едва с въззивната жалба, но независимо
9
от невъвеждането му с отговора на исковата молба, неизползването на
обезопасително средство – предпазен колан, е обсъдено от първостепенния
съд и правилно е преценено, че това бездействие не може да се вмени като
поведение на ищцата. Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка
причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен
резултат /не и вина/. Приносът на увредения – обективен елемент на
съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога
поведението следва да води категорично до настъпването на вредоносния
резултат, като го обуславя в някаква степен. А фактът, че микробусът не е бил
оборудван с обезопасителни колани, не представлява поведение – действие
или бездействие на пострадалата, което да е в пряка причинна връзка с
настъпилия вредоносен резултат. А, за да бъде успешно проведен
процесуалният способ за защита по иск за репариране на вреди от непозволено
увреждане посредством възражение за съпричиняване, следва да се установи
по пътя на пълно и главно доказване, че категорично крайният вредоносен
резултат би бил предотвратен при липса на поведение от страна на самия
пострадал, каквото поведение от страна на Ц. П. А.-Т. липсва – и само при
установяването на този факт биха били приложими последиците на чл.51 ал.2
от ЗЗД. Като страна, черпеща изгодни последици от установяването на този
факт, доказателствената тежест за установяването му носи пасивно
легитимираната страна. Приносът на пострадалия трябва да е конкретен, както
и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Ето защо и изводите на
първостепенния съд за липса на поведение на съпричиняване от страна на
ищцата, не противоречат, както на правната и житейска логика, така и на
депозираните по делото доказателства, така и на съдебната практика.
При съвпадение на изводите на първостепенния и въззивния съд относно
липса на съпричиняване от страна на ищцата, въззивната жалба се явява
неоснователна, при което решението в обжалваната му част, като правилно,
следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и на основание чл.78, във вр. с чл.273 от ГПК,
се дължат разноски на въззиваемата страна. От тази страна е претендирано
адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА. Съгласно договор за
правна защита и съдействие /л.31/ между въззиваемата страна и Адвокатско
дружество „Г. и М.“ е уговорено безплатно процесуално представителство по
реда на чл.38 ал.1, т.2 от ЗА. Съгласно представения списък на разноските по
10
чл.80 от ГПК /л.30/ се претендира адвокатско възнаграждение, определено
съобразно чл.7 ал.2 от Наредба за възнаграждения за адвокатска работа – ДВ
бр.14/18.02.2025г., с ДДС. В случая обжалваемият материален интерес е
10 500лв., при което би следвало да се приложи разпоредбата на чл.7 ал.2, т.3
от Наредбата. Но следва да намери приложение приетото в наднационална
съдебна практика - Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. Съгласно
цитираното решение на СЕС, националният съд не само може, но и е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба /Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/,
включително, когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решение на СЕС е
постановено по повод преюдициално запитване конкретно по приложението
на Наредбата и съгласно чл.633 от ГПК е задължително за всички съдилища и
това се отнася и към изменението на Наредбата – ДВ бр.14/18.02.2025г.,
доколкото разпоредбите са идентични с тези, преди изменението. Ето защо,
преценявайки фактическата и правна сложност на делото във въззивното
производство, извършените от процесуалния представител процесуални
действия във въззивното производство – подаване на отговор на въззивна
жалба, лично явяване в съдебно заседание, като писмените и устните
изявления на процесуалния представител сочат на много добра подготовка,
задълбочено проучване на казуса, въззивният съд намира, че еквивалентно на
положения труд, включително и на фактическата и правна сложност на
делото, е адвокатско възнаграждение от 1 000лв. То се определя, като се
съобразява и обстоятелството, че въззивното производство се е развило и
приключило само с едно открито съдебно заседание, както и че исковете по
чл.432 от КЗ не се отличават със значителна фактическа и правна сложност, с
оглед постановената многобройна съдебна практика по относимите въпроси за
производствата по иск за заплащане на застрахователно обезщетение.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският
апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №198/07.05.2025г., постановено по търг.д.
11
№582/2024г. по описа на окръжен съд Пловдив, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с
която „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД ЕИК ********* е
осъдено да заплати на Ц. П. А.-Т., ЕГН ********** сумата над 24 500лв. до 35
000лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди, болки и страдания,
от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 13.10.2019г., предизвикано
от водача на маршрутно такси за превоз на пътници, микробус марка „Форд“,
модел „Транзит“, с рег. №*********, със сключена валидна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 05.07.2024г.
ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД ЕИК
********* да заплати на Адвокатско дружество „Г. и М.“, БУЛСТАТ
********* адвокатско възнаграждение за оказано безплатно процесуално
представителство на Ц. П. А.-Т., ЕГН ********** за въззивното производство
в размер на 1 000лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12