Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 01.02.2023г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ТЕОДОРА ИВАНОВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………….. разгледа
докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №6073 по
описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена
от ответницата – Г.Л.М., с ЕГН **********, чрез назначен особен представител адв.С.С.,
срещу решение
№46154 от 20.02.2020г., постановено по гр.д.№54608/2017г. по описа на СРС, І
Г.О., 24-ти
състав, в частта, в която са уважени
спрямо нея предявените при условията
на обективно съединяване осъдителни искове с правно основание чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД като е осъдена да
заплати на "Т.С." ЕАД, с ЕИК ******, 4/9 от следните суми: сумата
от 1914.51 лв., представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия, доставена за периода от м.07.2014г. до м.04.2016г., доставена
в топлоснабден имот, представляващ апартамент
№50, находящ се в град София, община Овча купел, ж.к.******, с аб.№314214; сумата от 78.00 лв., главница дялово разпределение за периода от
м.07.2014г. до м.04.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 09.08.2017г. до окончателното й изплащане,
сумата от 325.53 лв., лихва за забава за периода от 15.09.2014г.
до 17.07.2017г.,
както и сумата от 21.33 лв., лихва върху главницата за дялово разпределение за
периода от 15.09.2014г. до 17.07.2017г..
В жалбата са инвокирани доводи за незаконосъобразност на
съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на
материалния закон. Твърди се, че първостепенният съд неправилно е приел, че
ищецът претендира вземания с начална дата от м.07.2014г., тъй като с
молба-уточнение е посочено, че се претендират вземания за отоплителен сезон
м.05.2013г. до м.04.2014г.. В тази връзка се поддържа, че неправилно
първостепеният съд е приел, че релевираното възражение за изтекла погасителна
давност досежно част от претендираните вземания е неоснователно. Твърди се, че
претендираните вземания са периода преди м.07.2014г. са погасени по давност,
предвид на което предявените искове се явяват частично неоснователни. С оглед
изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС
в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли
предявените искове като погасени по давност.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, в представени молби от 30.11.2021г. и от 10.11.2022г.
се взема становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди решението
на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „Н.И.” ООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Г.Л.М., М.М.М. и С.М.Б.при условията на разделна отговорност по 4/9 от първите
двама ответници и 1/9 от третия ответник обективно съединяване осъдителни искове
с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и
чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените
исковете срещу ответницата - Г.Л.М. за главница и мораторна лихва. В останалата част като
необжалваемо решението на СРС е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които
са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г.
по тълк.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо –
в обжалваните части,
както и по същество е правилно като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми. За
да постанови обжалваното съдебно решение в частта, в която са уважени предявените осъдителни
искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с
чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД
срещу ответницата
- Г.Л.М., първоинстанционният съд
е приел, че вземанията за главница до уважения размер са дължими поради
проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответника топлоенергия, а относно
вземанията за обезщетение за забава е прието, че ответницата е изпаднала в забава, тъй като
задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. Разгледано е направеното
от ответницата възражение за погасяване по давност за част от
претендираните вземания като е прието, че е неоснователно, тъй като исковата молба е заведена в съда на
09.08.2017г., поради което съдът е посочил, че погасени по давност се явяват
вземания пред м.07.2014г., а в случая ищецът претендира заплащане на суми за
главница и обезщетение за забава за период от м.07.2014г. до м.04.2016г.. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са
нарушени императивни материалноправни норми, то
е правилно и следва да бъде потвърдено в атакуваните части, като въззивният съд
препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната
възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК, а предвид
разпоредбите на чл.269, изр.2 и чл.272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по
следните съображения:
В конкретната хипотеза няма спор
между страните относно обстоятелството, че ответницата в качеството на съсобственик
се явява ползвател
на доставяната в имота й топлинна енергия през процесния период, както и не се
оспорва обем и качествените показатели на доставената до топлоснабдения имот
топлинна енергия. Изцяло неоснователен е наведеният
единствен конкретен довод във въззивната жалба, че неправилно СРС е приел, че претендираните
вземания за главница и лихви за забава за част от исковия период не са погасени
по давност. В случая СРС правилно е приложил материалния закон като е приел за
неоснователно релевираното от ответницата възражение за давност. Правилно
първоинстанционният съд при съобразяване с материалноправните норми, регулиращи
института на погасителната давност и при отчитане на трайно установената
съдебна практика е приел, че вземанията
на „Т.С.” ЕАД за стойността на топлинна енергия спрямо ответницата
представляват задължения за периодично плащане по смисъла на чл.111 от Закона
за задълженията и договорите, по отношение на които се прилага тригодишен
давностен срок. Противно на поддържаното във въззивната жалба, съдът счита, че
началният момент, от които започва да тече давностния срок, е обвързан с
настъпване на изискуемостта на вземането /по аргумент на чл.114 от ЗЗД/. В
случая относно
процесният период са приложими Общи условия, одобрени с Решение
№ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., като съгласно чл.33, ал.1 от тях клиентите са длъжни
да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет-страницата
на топлопреносното предприятие. По своята същност ежемесечното публикуване на
дължимите суми на общодостъпно място в интернет представлява покана от
кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за
изтеклия отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на задължението е
обвързана с изпращането на покана от продавача на топлинна енергия, поради
което следва да се приеме, че давността за тези задължения започва да тече от
датата на възникването им (арг. чл.114, ал.2 ЗЗД). Следователно, задълженията за
началната дата на
исковия период -м.07.2014г. не са
погасени по давност,
тъй като тяхната изискуемост настъпва на 31.08.2014г., към който момент не е
изтекъл тригодишният давностен срок преди датата на подаване на исковата молба в съда – 09.08.2017г.. На следващо място изцяло неоснователно се явява
поддържаното от въззивника твърдение, че ищецът претендира вземания за период
преди м.07.2014г.. Видно от петитума на исковата молба ясно и точно са заявени
исковите претенции, с начална дата на процесния период – м.07.2014г., предвид
на което въззивният съд счита, че правилно СРС се е произнесъл по така заявения
петитум. По тези аргументи СРС правилно е приел,
че процесните вземания не са погасени по давност за исковия период, предвид на
което са уважени предявените искове.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и в частта, в която е уважен предявения иск спрямо въззивника-ответник - Г.Л.М.
за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за мораторна лихва за забава върху
главницата за топлинна енергия. Доколкото въззивният съд е обвързан само с доводите във
въззивната жалба и при липса на такива по аргумент на чл.269, изр.2 от ГПК
препраща към мотивите на СРС, които счита за обосновани при правилен анализ на
събраните доказателства и правилно прилагане на материалния закон.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските, определени
съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в
съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се
дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
На следващо място, съдът приема, че на
основание чл.77 от ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати по сметка
на СГС, сумата от 64.85 лв., дължима държавна такса по подадената, чрез
назначения й особен представител адв. адв.С.С.
въззивна жалба.
Воден
от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №46154 от
20.02.2020г., постановено по гр.д.№54608/2017г. по описа на СРС, І
Г.О., 24-ти състав, в
обжалваните части.
ОСЪЖДА Г.Л.М., с ЕГН **********, с обявен постоянен адрес: ***; да заплати по сметка на
Софийски градски съд на основание чл.77 от ГПК сумата от 64.85 лв. /шестдесет и
четири лева и 85 ст./, представляваща дължима държавна такса по подадената
въззивна жалба.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./