О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
№ 757
гр.
Перник, 09.09.2019 г.
ПЕРНИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданска колегия, в закрито заседание на 09.09.2019 г., IIІ-ти въззивен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Методи Величков
ЧЛЕНОВЕ: Кристиан Петров
Кристина Костадинова
като
разгледа докладваното от съдия Петров в.ч.гр.д. № 00581 по описа за 2019 г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274 – чл. 278, във вр. с чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано
е по частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД против
разпореждане № 238/30.07.2019г. по ч.гр. д. № 00159/2019 г. на Районен съд – Т.,
в частта за отхвърляне заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу Д. П. за сумата от 177,75 лв., представляваща неустойка по договор за
паричен заем № 2821511/***г.
В
жалбата са развити подробни съображения
във връзка с направените оплаквания, че разпореждането е необосновано и постановено в нарушение на
съдопроизводствените правила. Посочва, че целта на заповедното производно е
опростеност, ускореност и ефективност и признаване на изпълнението на съдебния
акт съобразно Регламент №
861/2007 г. на ЕП и СЕ от 11.07.2011 г. и регламент №
1896/2006 г. на ЕП и ДИЕ от 12.12.2006 г. за създаване на процедура
за европейска заповед за плащане /да се установи спорно ли е твърдяното
вземане/. Изтъква се, че предвид доклад от 13.10.2015 г. на Комисията до ЕП, СЕ
и ЕИСК се търси бързо и ефективно събиране на безспорни неизплатени задължения.
Счита, че районният съд е излязъл от ролята на безпристрастен арбитър и е
нарушил диапозитивното начало, без даде възможност на заявителя да обоснове и
докаже индивидуално договаряне, като е предрешил евентуален спор между
страните. Заявява се, че съдът не е отчел правилно приложението на Директива
2008/48 за договорите за потребителски кредит и Директива
2009/22 за исковете за преустановяване на нарушенията с цел защита
на интересите на потребителите, т. е. в производствата в които не се сочат
доказателства съдът не следва да прави проверка. Твърди, че нищожността на договорните клаузи, поради неравноправния
потребителски характер е особен вид недействителност, който е извън общите
хипотези на противоречие със закона и добрите нрави. Проверката по чл. 411, ал.
2, т. 2 от ГПК следва да се направи само в хипотезите, в които
незаконността следва по очевиден и неподлежащ на съмнение начин от самото
искане. Обсъжда се значението на чл. 143 от
ЗЗП, т. н. генерална клауза за неравноправност на уговорките на
потребителските договори, относно която заповедния съд не би могъл да направи
изводи единствено от заявлението по чл. 410 от ГПК. По отношение на
претендираната неустойка, се заявява, че кредиторът е приложил чл. 92, ал. 1
от ЗЗД и е произтекла от неизпълнение на задължението на длъжника по
договора. Обсъжда се тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 на ВКС, ОСГК. При преценка на добрите нрави следва да се отчетат и други
фактори-свободата на договаряне, равнопоставеност на страните, функции на
неустойката, възможност да длъжника сам да ограничи размера на неизпълнението.
В заключение изтъква, че преценката на
съда в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК се ограничава единствено до изложените от заявителя факти за
установяване на едно индивидуализирано спорно вземане, основателността на което
ще бъде изследвана и доказана в друг евентуален процес – исковият. Твърди се
също, че не са налице сочените от заповедния съд основания да се приемат за
нищожни договорните клаузи, въз основа на които са начислени претендираните
вземания, поради което липсва основание за отказа на съда да бъде издадена
заповед за изпълнение. В обобщение се твърди, че като е обсъдил по същество
обстоятелство, което седи извън предмета на проверка в настоящото производство,
заповедният съд е превишил правомощията си. Въз основа на изложеното се иска
отмяна на разпореждането в
обжалваната част и се
издаде заповед за изпълнение в
цялост за претендираните със заявлението суми.
В съответствие с разпоредбата на чл. 413, ал.2 от ГПК не е осъществена от районния съд процедура по връчване на препис от частната жалба.
Пернишкият
окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите на жалбоподателя,
както и служебно всички
правно релевантни факти, съгласно ТР № 6/15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, приема следното:
Частната жалба като е подадена в срока по чл. 275,
ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна, имаща правен
интерес от обжалване против подлежащ на обжалване акт, е допустима и
следва да се разгледа по същество.
Първоинстанционното ч.гр. д. № 00159/2019 г. е
образувано по заявление от "Агенция за контрол на просрочени
задължения" ЕООД – С. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Д. П. за вземания за
главница, договорна лихва, законна лихва, произтичащи от договор за паричен
заем 2821511/***г, сключен между длъжника и предишния
кредитор- цедент "Изи Асет Мениджмънт" АД,
включително и неустойка в размер на 177,75 лв. - за неизпълнение на
задължение. В т. 12 на заявлението "Обстоятелства, от които произтича вземането", заявителят посочва, че съгласно договора заемателят се е задължил и е
предоставил на заемателя паричен заем в размер на 500 лв. Съгласно клаузите на
договора длъжникът се е задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за
заем да предостави на заемателя обезпечение на задълженията му по договора, а
именно: чрез поръчителство на две физически лица, всяко от които да отговаря
на следните изисквания- да предостави на заемателя служебна бележка за размера
на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е над
1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител
по друг договор за паричен заем, сключен с "Изи Асет Мениджмънт"АД,
да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР
към БНБ за година назад да е със статут не по-лош от 401 "Редовен",
като поръчителите подписват договор за поръчителство или банкова гаранция с
бенефициер заемателят, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение по договора. Поради
неизпълнение на това задължение и съгласно уговореното между тях, заемодателят
е начислил и неустойка в размер на 319,95 лв., която е дължима
еднокатно, без период на начисляване. След отчитане на извършени плащания от длъжника по
договора в общ размер на 414,86лв., непогасеният остатък от неустойката е в
размер на 177,75 лв.
Заповедният съд е отхвърлил заявлението по чл. 410 от ГПК, в частта относно искането за издаване заповед за изпълнение и
за сумата от 224,30 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение, като по подробно изложени съображения е приел, че
в тази част заявлението противоречи на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД
и като израз на неравноправна клауза – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както и на чл. 33,
ал. 1 и 2 ЗПК, с оглед на което е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
Съдът при въззивния контрол за правилност на обжалваното разпореждане, съобрази следното:
Предвид систематичното място /„издаване на заповед
за изпълнение“/ и съдържанието /„искането е в противоречие със закона
или с добрите нрави“/, точният смисъл на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК е напълно ясен и обосновава, че освен за формалната редовност, заповедният съд
е длъжен и
без да е налице възражение по чл. 414 ГПК от длъжника да извърши служебно
и проверка дали предявеното със заявлението вземане не противоречи
на закона и/или добрите нрави.
При анализа на изложеното в заявлението заемно правоотношение се установява, че с оглед
качеството на кредитополучателя-физическо лице и липсата на противни твърдения по своята правна
характеристика отговаря на договор за потребителски кредит, при което освен нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на кредитополучателя на "потребител" приложимите норми са и тези на Закона за защита на
потребителите – съгласно чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 – 148 ЗЗП, като чл. 146, ал. 1 ЗЗП прогласява неравноправните
клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с
императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо
отношение страна. С оглед на това въззивния съд не възприема и
счита за неоснователни доводите и възраженията
в жалбата, че за заповедния съд не съществува възможност служебно
да констатира наличието на нищожна и/или неравноправна клауза, както и че е превишил своите
правомощия по преценка, като е обсъдил обстоятелство по същество, което следва
да бъде доказано в едно бъдещо исково производство /така Определение N 974/07.12.2011 г. по ч.т.д.N
797/2010 г., ІІ т.о., ВКС и решение на Съда на ЕС от 14.06.2012 г. по дело
C-618/10, с което е дадено задължително тълкуване съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от ДФЕС на
реципираната в националното ни законодателство Директива 93/13/ЕИО/.
Съгласно задължителната съдебна практика – т.3 от ТР
№ 1/ 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване
на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за
осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на
тези обезпечения - 3-дневен от сключване на
договора, което задължение не е уговорено предварително, а едва
след сключване на договора, което лишава заемателя от предварителната яснота за
възможните тежести, които би понесъл ако сключи договора. Въведени са редица и
изключително обусловени и сложни условия, на които да
отговарят тези поръчители, в голямата си част несъобразени с конкретния размер
на предоставения заем, като дори го превишават. При съобразяване на тези характеристики
следва, че неустойката драстично не съответства
на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай
на неизпълнение на договорните задължения.
На първо място горното следва от това, че на кредитополучателя
е отпуснат кредит в размер на 500 лева, а уговорената и начислена неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 319,95
лева, т.е. представлява над 60 % от получената главница. Освен това неустойката
се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение
/компенсаторна неустойка/, т.е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на
вноските по кредита и за периода на неизпълнението, и затова е изключено да се приеме, че размерът й се получава
твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди, и това се дължи на периода на неизпълнение от страна
на ответника. На практика неустойка би се
дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените
вноски. Основното задължение
на длъжника по договора за
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да
заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните
разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се
гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е
ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който
да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за
кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението
за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след
анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка
за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това
свое задължение.
Не може да се приеме, че
изпълнява и санкционната функция, тъй
като задължението на кредитополучателя отнасящо се до
осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за
сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването
на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения
3-дневен срок от подписване на договора за заем, като по този начин се нарушава
и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да
създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от
нея – т.е. води до оскъпяване на кредита. Неустойката
не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за
връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би
бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за кредит
задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното
задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на
обезпечение чрез поръчителство.
Претендираната неустойка противоречи и на чл. 143, т.5 от
ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. Цитираната разпоредба не прави разграничение
относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано висок
размер, какъвто безспорно е настоящият случай. Както се посочи по-горе не е
ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка, а в случая нейният
размер е и завишен– над 60 % от получената главница, което води до реализиране
на по-висок доход за кредитора, който не е предварително обоснован и
регламентиран.
Като договорен подход неустойката цели да се заобиколи и забраната на чл. 143, т.3 от ЗЗП, защото
както се посочи по-горе със задължението за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка
за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това
свое задължение.
В допълнение следва да се посочи, че в заповедното производство няма възможност за
приложението на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, а освен това
е невъзможно намаляване на неустойка, която е нищожна.
Посоченото в съвкупност и поотделно обуславя извод, че
неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, както и е сключена в условията на неравноправност по
смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради противоречие на повелителни норми на
закона - чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а в равна степен и на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
По изложените съображения, с
разпореждането в обжалвана част първоинстанционният съд е достигнал до идентични правни изводи и краен
резултат с тези на въззивния съд и следва да бъде потвърдено. Частната жалба е неоснователна.
Предвид
изложеното, съдът
О П Р Е
Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане № 238/30.07.2019г. по ч.гр. д. №
00159/2019 г. по описа на Районен съд – Т. в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
не
подлежи на касационно обжалване, съгласно т.8 от ТР №
4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.