Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 18.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на седми май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 17326 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 511599 от 19.10.2018 г.,
постановено по гр. д. № 68282/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 74
състав, с което отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани предявените
искови претенции по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено,
че Л.М.А. с ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес
на управление *** сумата от 19.52 лв., представляваща главница, за доставена и
незаплатена топлинна енергия през периода от 01.07.2014 г. до 30.04.2015 г.
ведно със законна лихва за периода от датата на депозиране на заявлението по
чл. 410 от ГПК – 31.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, както и
сумата от 3.02 лв., представляваща изтекла мораторна лихва върху главницата за
периода 15.10.2015 г. до 25.04.2017 г., ведно със сумата от 46.28 лв. за
главница за услугата за дялово разпределение и лихва върху услугата за дялово
разпределение в размер на 8.31 лв. С решението е осъден ищецът „Т.С.“ ЕАД да
заплати на Л.М.А. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 300 лв.,
представляваща сторените исковото разноски за адвокатско възнаграждение. Решението
е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД като трето лице-помагач на страната
на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от „Т.С.“ ЕАД, чрез юрк. М.К., като са изложени съображения за
неправилност на решението. Въззивникът твърди, че съдът не бил взел предвид
разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от Общите условия, че месечната дължима сума на
купувача се формирала въз основа на определената за него прогнозна месечна
консумация и действащата за периода цена, като след края на отоплителния сезон
се изготвяли изравнителни сметки на база на реален отчет. Твърди се, че при
установяване на начислена сума по-голяма от реално потребената общите условия
предвиждали възможност да се погасяват с нея задължения, предхождащи процесния
период. По делото нямало доказателства клиентът да е направил възражение по
общите условия, като съгласно общите условия бил известен реда, по който да
бъдат осчетоводявани сумите, като доколкото се погасявали най-старите
задължения на ответника, които били най-обременителни това било в интерес на
ответника. Към момента на извършване на погасяването на старите задължения
същите не били погасени по давност. По делото липсвали данни за извършена рекламация
в предвидения по чл. 70, ал. 6 от Наредбата за топлоснабдяването 30-дневен срок
както за процесния период така и за периода, за който е извършено погасяване с
изравнителни сметки. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Л.М.А., чрез адв. П.М.
изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал.
1 ГПК, като счита същата за
неоснователна. Посочва се, че жалбата не кореспондирала с фактите по делото. Не
били събрани доказателства, които да установят размера на задължението.
Претенцията за дялово разпределение била неясна, като не било доказано как се
изчисляват неговия размер, като по делото липсвали доказателства фирмата за
дялово разпределение да е извършвало услугата, като ищецът бил предявил чужди
права. Претендираните суми за дялово разпределение не били доказани по
основание и по размер, като сумите се дължали на ФДР, а не на ищеца. Пред въззивния съд страната поддържа отговора
на въззивна жалба и претендира разноски, за което е представен списък по чл. 80
от ГПК.
Третото лице помагач „Т.с.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира
доказателства. Пред въззивния съд
страната не изпраща представител и не взема становище.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата на „Т.С.“
ЕАД е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
допустима, а разгледана по същество е
частично основателна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на
въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по
допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на
правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата.
Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на възражения против заповед за
изпълнение, издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК
за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
За уважаване на предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
По общите правила за разпределение на
доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти,
на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да
установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти,
а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в
случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни
отношения между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на
ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на
ответника топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност
възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че
главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост,
както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума.
Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи
възражения.
Настоящата въззивната инстанция намира
постановеното от СРС, 74 състав, решение за валидно, допустимо, като по
отношение на неговата правилност и във връзка с доводите в жалбата намира следното:
Установено е по делото, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, което обстоятелство първо
не е спорно, а се и установява от договор № 3213 от 29.08.2002 г. сключен между
представител на етажната собственост на процесната сграда и „Т.с.” ЕООД
за извършване на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и
вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода, включително
издаването на обща и индивидуални сметки.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката
/ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда -етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е
единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно
право на ползване.
По делото от представения нотариален акт за
продажба на недвижим имот № 26 от 09.07.1998 г., дело № 8396/98 се установява,
че П.П.П.продава на Л.М.А. следния свой собствен недвижим имот, а именно:
апартамент № 124, находящ се в гр. София, ж. к. „*****етаж. В разглеждания
случай по делото се установява, че ответницата притежава правото на собственост
от процесния имот, което налага приемането на извод, че през процесния период ответницата
е имала качеството потребители на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1
ЗЕ. Така придобитото качество законът не ограничава със срок и не го поставя
под условие, в зависимост от различните нови основания за пораждане на
търговски отношения с нови потребители на топлинна енергия и загубването на
това качество става при настъпване на законоустановения факти, прекратяващи
облигационните отношения.
От изложеното е видно, че потребител на топлинна
енергия са ответниците по силата право на собственост. По силата на закона (чл.
150 ЗЕ) между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя, които са
задължителни за всички потребители и с влизането им в сила се счита, че има
сключен договор между топлопреносното предприятие и битовия потребител.
По делото не е спорно обстоятелството, че на
ответника му е била доставена топлинна енергия за претендирания период в размер
на 19.52 лв., доколкото ответникът изрично твърди, че оспорва да дължи
процесната сума, тъй като задължението било погасено поради плащане.
По делото пред районния съд е приета и СЧЕ, която
съдът кредитира в частта, в която е посочено, че за процесния период няма данни
за постъпили плащания за дължимите суми за топлинна енергия. Представения
фискален бон по делото е за заплащане на обща фактура от 31.05.2015 г., която
не била включена в исковата молба и не била предмет на делото. На 12.10.2016
г., 15.10.2016 г. и 07.11.2016 г. били постъпили суми в общ размер на 518.89
лв., с които били погасени задължения на абоната за ТЕ и дялово разпределение
м.05-м.08.2016 г. – извън процесния период. Съдът кредитира заключението и в
частта, в която е посочено, че размерът на дължимата сума за дялово
разпределение е в размер на 46.28 лв.
Настоящият въззивен състав намира, че доколкото
оплакванията на ответника в отговора на исковата молба по отношение на
дължимата сума за доставена топлинна енергия са за недължимост поради плащане,
а съгласно приетата по делото СЧЕ за процесния период няма данни за постъпили
плащания за дължимите суми за топлинна енергия, то сумата от 19.52 лв. за
доставено не незаплатена топлинна енергия се явява дължима. По отношение на
оплакването за погасяване на задължението по давност настоящият състав намира,
че с разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК е предвидено, че искът за установяване
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с оглед на което е създадено
изключение от общото правило по чл. 125 ГПК, че искът се счита за предявен от
постъпване на исковата молба в съда. Посоченият в нормата на чл. 422,
ал. 1 ГПК момент, от който искът се смята за предявен е нормативно определен,
поради което оплакванията от страна на въззивника са неоснователни. Съобразно
указанията дадени в Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълкувателно дело №
3/2011 г. на ОСГТК вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по
смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на
тригодишен давностен срок. Съгласно чл. 114, ал.1 ЗЗД давностния срок започва
да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Видно от
представените по делото Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.”
ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София вземането за заплащане на
доставена топлоенергия става изискуемо след изтичане на тридесет дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят. Преди изтичането на този срок
вземането е ликвидно, тъй като е установено по основание и размер, но същото не
е изискуемо, защото от първия до тридесетия ден на месеца, следващ този за
който е изчислена стойността на топлоенергията съществува право, но не и
задължение за изпълнение от страна на потребителите на топлинна енергия. Заявлението
по реда на чл. 410 ГПК е депозирано на 31.05.2017 г., на която дата се счита
предявен и искът, към който момент не е изтекла погасителна давност вземанията
на ищеца за периода 01.07.2014 г.- 30.04.2015 г.
След като ответникът не е изпълнил точно в
темпорално отношение своята насрещна парична престация е изпаднал в забава и
дължи обезщетение в размер на претендираната законна лихва за забава по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД върху главницата. В същото време обаче за процесния период в сила са
били Общи условия, съгласно които клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в тридесет дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на ищеца. Доколкото по делото не е доказано
публикуването на фактурите за посочените месеци на интернет страницата на
ищеца, то ответникът не е изпадал в забава, поради което претенцията за
заплащане на обезщетение за забава за тези месеци е неоснователна, с оглед на
което претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се явява неоснователна.
Основателно се явява претенцията за дължимост на сумите за дялово разпределение. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 - чл. 148) и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г. ). Разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 год., бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ възлага отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата „дялово разпределение на топлинната енергия“ е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, ал. 2 и ал. 3, т. 4, с договорите между топлопреносното предприятие и топлинните счетоводители /които се сключват при Общи условия/ се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия. Източник на процесните вземания е продажбата на топлинна енергия за битови нужди. Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ тази продажба се осъществява при публично известни Общи условия, а според последните купувачите са длъжни да заплащат на продавача сума за услугата дялово разпределение, чието стойност се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис определен от продавача.
В случая измерването на индивидуалното потребление на
топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла
вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е
възложено от етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор № 3213 от
29.08.2002 г., сключен от упълномощен представител на етажните
собственици, като по делото не е спорно, че третото лице - помагач е
осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия
период. В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради -
етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата
на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на
реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от
средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището
и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация. В случая доколкото съгласно приетата по делото СЧЕ сума за
дялово разпределение е в размер на 46.28 лв., то претенцията се явява
основателна. Действително след като ответникът не е изпълнил точно в
темпорално отношение своята насрещна парична престация би изпаднал в забава и ще
се дължи обезщетение в размер на претендираната законна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата за
дялово разпределение. За цената за заплащане на лихвата за дялово разпределение липсва
предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради
което длъжникът изпада в забава след покана – арг. 84, ал. 2 от ЗЗД. По делото
не са представени доказателства за отправена и получена покана от ответника за
плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването на заявление за
издаване на заповед по чл. 410 от ГПК, поради което претенцията за лихва в
размер на 8.31 лв. се явява неоснователна.
Поради частичната основателност на въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД първоинстанционното решение да се отмени в частта, в която е отхвърлен искът на „Т.С.“ ЕАД, за признаване за установено по отношение на Л.М.А., че последната му дължи сумата от 19.52 лв., представляваща главница, за доставена и незаплатена топлинна енергия през периода от 01.07.2014 г. до 30.04.2015 г., ведно със законна лихва за периода от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 31.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 46.28 лв. за главница за услугата за дялово разпределение и лихва върху услугата за дялово разпределение ведно със законна лихва за периода от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 31.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата. Решението следва да бъде отменено в частта, в която е осъден ищецът да заплати на ответника разноски за сумата над 44.06 лв. до присъдения размер от 300 лв., представляваща сторените разноски пред СРС.
При този изход на спора и с оглед частичната основателност на въззивната жалба на въззивника се дължат разноски за настоящото производство в размер на 170.62 лв. На следващо място с оглед частичната основателност на исковата молба на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца следва да бъде присъдена и сумата от 298.58 лв., представляващи направени разноски пред първата инстанция. По отношение на разноските претендирани от въззиваемата страна съгласно чл. 78, ал. 3 и изхода на спора, въззиваемата страна има право на разноски пред въззивната инстанция в размер на 44.06 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.
С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
Воден от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 511599 от 19.10.2018 г., постановено по гр. д. № 68282/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 74 състав, в частта, в която са отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани предявените искови претенции по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за признаване за установено, че Л.М.А. с ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление *** сумата от 19.52 лв., представляваща главница, за доставена и незаплатена топлинна енергия през периода от 01.07.2014 г. до 30.04.2015 г., ведно със законна лихва за периода от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 31.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 46.28 лв. за главница за услугата за дялово разпределение и лихва върху услугата за дялово разпределение за периода от 01.07.2014 г. до 30.04.2015 г. ведно със законна лихва за периода от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 31.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на Л.М.А. сумата над 44.06 лв. до присъдения размер от 300 лв., представляваща сторените разноски по първоинстанционното производство, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление *** срещу Л.М.А. с ЕГН **********, по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че Л.М.А. дължи на Т.С.“ ЕАД 23Б сумата от 19.52 лв., представляваща главница, за доставена и незаплатена топлинна енергия през периода от 01.07.2014 г. до 30.04.2015 г., ведно със законна лихва за периода от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 31.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 46.28 лв. за главница за услугата за дялово разпределение и лихва върху услугата за дялово разпределение за периода от 01.07.2014 г. до 30.04.2015 г. ведно със законна лихва за периода от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 31.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 511599 от 19.10.2018 г., постановено по гр. д. № 68282/2017 г., по описа на Софийски
районен съд, ГО, 74 състав, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление *** да заплати на Л.М.А., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 44.06 лв., представляваща направените разноски пред СГС.
ОСЪЖДА Л.М.А., ЕГН **********
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***, на
основание чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 8 от ГПК сумата от 170.62 лв.,
представляваща направените разноски пред СГС.
ОСЪЖДА Л.М.А., ЕГН **********
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***, на
основание чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 8 от ГПК сумата от 298.58 лв.,
представляваща направените разноски пред СРС.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.