Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 13.08.2020 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на единадесети
юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 8515 по описа за 2019 год., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение от 24.03.2019 г., постановено по гр.дело № 19953/2018
г. по описа на СРС, Г.О., 74 състав, е признато за установено по предявените
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр.
чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че Г.В.Ц., с ЕГН **********
дължи на „Т.С.“-ЕАД, с ЕИК: *******, сумата от 987,24 лв., като дължима и
непогасена по давност сума за ТЕ за периода
от 14.09.2014 г. до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на депозираното заявление по чл.410
от ГПК- 14.09.2017 г. до окончателното изплащане на сумата; сумата от 288,74
лв., представляваща изтекла мораторна лихва върху главницата за периода от
14.11.2014 г. до 13.09.2017 г. и сумата от 13,47 лв., представляваща главница
за усулугата дялово разпределение за периода
от 14.09.2014 г. до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата
на депозираното заявление по чл.410 от ГПК- 14.09.2017 г. до окончателното
изплащане на сумата, като са отхвърлени исковите претенции за главницата за ТЕ
и за услугата за дялово разпределение за разликите над приетите за установени
суми до предявените в исковата молба размери, като неоснователни и погасени по
давност за периода от 01.05.2013 г. до 13.09.2014 г. С решението на съда е
отхвърлена исковата претенция за мораторна лихва върху главницата за ТЕ за
разликата над приетата за дължима сума до крайния размер на претенцията и за
периода от 15.09.2014 г. до 13.11.2014 г., както и е отхвърлена изцяло исковата
претенция по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за
установено, че Г.В.Ц., с ЕГН ********** дължи на „Т.С.“-ЕАД, с ЕИК: *******,
сумата от 11,12 лв. за лихва за забава върху главницата за дялово разпределение
за периода от 15.09.2014 г. до 13.09.2017 г. и за които вземания е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 65037/2017 г. на СРС, ГО, 74 състав. С
решението на съда е осъден Г.В.Ц., с ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“-ЕАД, с
ЕИК: *******, на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 382,29 лв.,
представляваща общият размер на
сторените в исковото и заповедното производство разноски, съразмерно на
уважената част на исковите претенции.
В срока по чл.259 от ГПК, решението на СРС, Г.О., 74 състав е обжалвано и от
двете страни по делото.
Въззивникът-
ищец „Т.С.“-ЕАД,
гр.София, чрез юрк.Р.С.обжалва решението в частта, с която са отхвърлени предявените от него искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД, с искане решението да бъде отменено в тази част и вместо това да бъде постановено друго, с
което да бъдат уважени
предявените искове в
обжалваната част. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по
съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски
по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Въззиваемата
страна – ответник Г.В.Ц., чрез назначения му особен представител по делото адв.М.Ш., оспорва жалбата, като неоснователна по съображения изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли
съда жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното
решение, в обжалваната част -потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Въззивникът-
ответник Г.В.Ц.,
чрез назначения му особен представител по делото адв.М.Ш. е подал въззивна жалба, с която моли съда решението да бъде отменено, като неправилно и незаконосъобразно в частта, с която са уважени предявените установителни искове по съображения изложени в жалбата.
Въззиваемата страна –ищец „Т.С.“-ЕАД, гр.София, не взема становище по подадената
въззивна жалба от ответника по делото – Г.В.Ц..
Третото лице-помагач - „Т.С.”-ЕООД,
гр.София, не взема становище по жалбите.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните жалби
са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона, поради
което съдът следва да разгледа доводите изложени в подадените въззивни жалби
във връзка с неговата правилност. Доводите
изложени в жалбите са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във
въззивните жалби доводи, следва да се добави и следното:
По въззивната жалба на въззивника- ищец „Т.С.“-ЕАД,
гр.София, съдът приема следното:
В настоящия случай, съдът приема, че първоинстанционният съд правилно е приел, че са
погасени по давност всички дължими от ответника суми за доставена топлинна
енергия за периода от 01.05.2013 г. до 13.09.2014 г. Противно на изложеното във въззивната жалба, при съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства съдът приема, че вземанията на ищеца за периода от 01.05.2013 г.
до 13.09.2014
г., са погасени по давност. Изводите на първоинстанционния съд в тази насока, а
именно, че вземанията на ищеца по отношение на ответника за цена на доставена
топлинна енергия, за периода от 01.05.2013 г. до 13.09.2014 г. са погасени по давност, са обосновани с оглед
данните по делото. В настоящия случай не е допуснато при постановяване на
обжалваното решение поддържаното в жалбата нарушение на материалния закон.
Основателно е възражението на ответника по предявените искове /чл.120 ЗЗД/ за
изтекла погасителна давност за част от вземанията за стойността на
претендираната топлинна енергия и за лихви за забава. Процесното главно вземане
/респективно вземания/ следва да се приеме за периодично плащане по смисъла на
чл.111, б.”в” ЗЗД, в какъвто смисъл е
Тълкувателно решение № 3/ 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/ 2011 г. на
ОСГТК на ВКС, в което е прието, че понятието "периодични плащания" по
смисъла на чл.111, б."в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи
единен право-пораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. Поради горното, при
приложение на специалния
давностен срок, предвиден в
чл.111, б.”в” ЗЗД, се налага приемането
на обоснован извод, че вземанията за
главница, станали изискуеми до 13.09.2014 г. вкл. /чл.114, ал.1 ЗЗД вр. чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.116,
б.”б” ЗЗД/, са били погасени по давност. Погасени- съобразно правилото на
чл.119 ЗЗД, са и вземанията за лихви върху погасените по давност главни
вземания. Първоинстанционният съд като е достигнал до същия правен извод е постановил
законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. При това
положение, с оглед релевирания в жалбата единствено относим довод, който е
неоснователен, въззивникът- ищец не може да постигне признаването за дължими на
суми в по- голям от определения от СРС размер.
По изложените съображения решението
на СРС, Г.О., 74 с-в, в обжалваната му от въззивника- ищец част, следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По въззивната жалба на ответника по делото Г.В.Ц.,
подадена чрез назначения му особен представител по делото адв.М.Ш., съдът
приема следното:
Спорните по делото обстоятелства, с
оглед очертания предмет на въззивната жалба по чл.269 ГПК, са свързани единствено
с въведеното от ответника възражение за недопустимост и неправилност на
обжалваното решение, по което настоящият въззивен състав намира следното:
Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на
обжалваното решение.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми на закона.
Обжалваното първоинстанционно решение
отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е
от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява
волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание.
Обжалваното
първоинстанционно решение е и допустимо – не са нарушени процесуалните
изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата
на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното
решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Обжалваното първоинстанционно решение е и правилно. Противно на
изложеното във въззивната жалба на ответника, в процесния случай безспорно установено е обстоятелството,
относно съществуването
на валидно договорно правоотношение между страните за продажба на топлинна
енергия. Според действалата през периода разпоредба на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /в
ред. преди изм. ДВ бр.54/12г./, потребител на топлинна енергия за битови нужди
е собственикът
или титулярът на вещното право на
ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата императивно
установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота – собственост или вещно право на ползване. В случая, не е имало оспорване на
обстоятелството, че ответникът Г.В.Ц. е собственик
на процесния недвижим имот, както и че сградата – етажна собственост /в която
се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, т.е без съмнение същия е имал качеството потребител на
топлинна енергия за процесния период по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и е страна
по договорното правоотношение с ищеца за продажба на топлинна енергия. Съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР, като писмена форма на договора не е предвидена. Т.е по силата на закона /чл.150
от ЗЕ/ между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си
на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел съществуването на валидно договорно правоотношение
между страните за продажба на топлинна енергия за битови нужди.
С оглед на изложеното,
въззивният съд намира възивната жалба на ответника на изложените в същата
доводи за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част, за
изцяло неоснователна.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора, нито на въззивника-
ищец, нито на въззивника – ответник се следват разноски за настоящата въззивна инстанция.
На следващо място, съдът приема, че
на основание чл.77 от ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС, сумата от 75 лв.-
дължима държавна такса по подадената от него въззивна жалба.
Водим от
горното съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 24.03.2019 г., постановено по гр.дело № 19953/2018 г. по описа
на СРС, Г.О., 74 състав.
ОСЪЖДА Г.В.Ц., с ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийски
Градски Съд, на основание чл.77 от ГПК, сумата от 75 лв./ седемдесет и пет
лева/, представляваща дължима държавна такса по подадената въззивна жалба.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието в процеса на „Т.С.”-ЕООД, гр.София, като трето лице – помагач на
ищеца “Т.С.” ЕАД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.