РЕШЕНИЕ
№ 18427
гр. София, 09.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20221110160099 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, уточнена с молба от 30.11.2022 г., от П. Е. Г. против
(фирма) с искане да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответното
дружество сумата в размер на 19113,22 лева, представляваща главница по Договор за кредит
от 28.12.2007 г., ведно със законна лихва за забава от 24.02.2012 г. до изплащане на
вземането, сумата в размер на 3330,97 лева, представляваща лихва за забава за периода от
03.05.2011 г. до 23.02.2012г. и сумата в размер на 1101,32 лева, представляваща присъдени
съдебни разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 03.04.2012 г. по ч. гр. д. №
10051/2012 г. по описа на СРС, II ГО, 70 състав, въз основа на който срещу ищеца е
образувано изп. дело № 20219240415065 по описа на ЧСИ (име), с рег. № 924 КЧСИ ( стар
номер изп. дело № 20198610405172), като погасени по давност.
В исковата молба са изложени твърдения, че за принудително събиране на процесните
вземания срещу ищеца е образувано изп. дело № 3680/2012 г. по описа на ЧСИ Д. В. с
взискател кредитора по екзекутивния титул (ФИРМА). Ищецът поддържа, че на 11.04.2014
г. съдебният изпълнител наложил възбрана върху притежаван от длъжника недвижим имот,
след която дата по изпълнителното производство не са искани и извършвани други
действия, поради което на 11.04.2016 г. настъпила перемпция макар да липсва изричен акт
на съдебния изпълнител за прекратяване на производството. Междувременно кредиторът по
изпълнителния лист прехвърлил вземанията си на ответника (фирма) като приобретателят с
молба от 06.03.2015 г. направил искане да бъде конституиран в процесуалните права на
първоначалния взискател. Ищецът поддържа, че 02.08.2018 г. по искане на взискателя
изпълнителното производство било прекратено. В исковата молба са изложени твърдения,
че на 12.09.2019 г. за принудително събиране на вземанията по процесния лист срещу П. Г.
е образувано ново изп. дело № 1572/2019 г. по описа на ЧСИ Д. В. с взискател ответното
дружество, в хода на което на 25.08.2021 г. е наложена възбрана върху недвижим имот на
длъжника. Посочва, че със Заповед на министъра на правосъдието от 12.01.2021 г.
служебният архив на ЧСИ Вълков е прехвърлен на ЧСИ (име) с рег. № 924, като делото
получило нов номер – 20219240415065. Изложени са твърдения, че в периода от 11.04.2014
1
г. до 12.09.2019 г. не са извършвани каквито и да било изпълнителни действия, поради което
процесните вземания са погасени по давност. По изложените съображения е направено
искане предявеният отрицателен установителен иск да бъде уважен, като сторените от
страната съдебни разноски бъдат възложени в тежест на ответника.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът (фирма) чрез процесуалния си представител
оспорва исковата претенция. В подадения отговор са изложени твърдения, че в хода на
изпълнителното производство са предприети редица изпълнителни действия, с всяко от
които давността относно вземанията по листа е прекъсната. В подадения отговор са
изложени доводи, че до постановяване на Тълкувателно решение № 2/2015 г. на ОСГТК на
ВКС на 26.0.2015 г. действие са имали задължителните указания дадени с Постановление на
Пленума на Върховния съд на НРБ № 3 от 18.11.1980 г., съгласно които погасителната
давност не тече, докато трае изпълнителния процес. В допълнение е отбелязано, че на
основание чл. 3, ал. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с Решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на
последиците, давностният срок за вземанията е спрял да тече за периода от 13.03.2020 г. до
13.05.2020 г. Направено е искане сторените от страната съдебни разноски да бъдат
възложени в тежест на ищеца.
С протоколно определение от 10.10.2023 г. (фирма) е конституиранo в качеството на
правоприемник на заличения от Търговския регистър поради вливане в хода на делото
първоначален ответник (фирма).
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ответника по предявения отрицателен установителен
иск с правна квалификация чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК е да установи, при
условията на пълно и главно доказване, че е предприел действия, водещи до прекъсване на
погасителната давност на вземането предмет на процесния изпълнителен лист.
По делото не е спорно, че процесният изпълнителен лист е издаден по реда и при
условията на чл. 418, ал. 1 вр. чл. 417 ГПК. С Определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. №
1528/2018 г. по описа на ВКС, IV ГО е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2
ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993г. ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от
1950 г. е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и
държавните предприятия. При влизане в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр.
275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал
заповедното производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване
заповед за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че
молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие ( арг. чл.
156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на
процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237
ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен
лист.
Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се
предпоставя от издаване на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се
установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание
съгласно чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК. Правните последици на влязлата в сила заповед за
изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила
заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на
обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е
разполагал или е можел да се снабди до изтичане на срока за възражение.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез
използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК,
2
аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС по чл. 290
ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено
изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено
съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила
заповед за изпълнение правния ефект на влязло в сила решение за вземането, защото е
ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в
сила решения.
От изложеното следва, че по сега действащия процесуален закон не е налице
основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към
съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подкрепа на изложеното е и
формираната съдебна практика, намерила израз в Определение № 480 от 27.07.2010 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч.
т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. №
2566/2013 г., IV г. о., ГК, Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020г. по описа на
ВКС, IV ГО. С Решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021г. ВКС, IV ГО изрично е
прието, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД намира приложение когато вземането е определено по
основание и размер с влязло в сила съдебно решение, така и когато е определено по
основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. По изложените съображения
съдът намира, че погасителната давност за вземанията, обективирани в процесния
изпълнителен титул, е общата 5-годишна давност.
Съгласно задължителните разяснения дадени с Тълкувателно решение № 2/2013г. на
ОСГТК на ВКС давността се прекъсва от предприемане на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ. В мотивите към т. 10 примерно и
неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността – налагане на
запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане и т.н., както и действията, с които давността не се прекъсва – образуването
на изпълнителното дело, когато в молбата не е посочен изпълнителен способ, изпращане на
призовка за доброволно изпълнение, извършване на справки, изискване на удостоверение за
данъчна оценка, проучване на имущественото състояние на длъжника и др. Няма спор и, че
възлагането за изпълнение по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ е действие водещо до
прекъсване на давността. В този смисъл освен мотивите на цитираното тълкувателно
решение е и съдебната практика намерила израз в Решение № 451/29.03.2016 г. по гр. дело
№ 2306/2015 г. на IV г. о. на ВКС и Решение № 28.02.2016г. по гр. д. № 4899/2014 г. на IV г.
о. на ВКС.
Производството по изп. дело № 20128610403680 по описа ЧСИ Д. В. е образувано по
молба от 18.12.2012 г. на (ФИРМА), която съдържа посочване на изпълнителни способи и
възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. След образуване на изпълнителното производство е наложен
запор върху вземания на длъжника в (ФИРМА), (фирма) и (фирма). Следва да бъде
разяснено, че не е необходимо предприетото действие да е успешно, за да се счита давността
прекъсната. Извод в подкрепа на изложеното следва и от разясненията, дадени с т. 5 от
Тълкувателно решение № 3/2015 г. по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСГТК, съгласно които
изпращане на запорно съобщение до банка в хипотеза, при която съдебният изпълнител е
получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната
банка, представлява действие по налагане на запор, но длъжникът не отговаря за разноските
по извършването му и те остават за сметка на взискателя. Запорът на вземане се счита за
наложен на датата, на която запорното съобщение е връчено на длъжника /чл. 450, ал. 2
ГПК/, а спрямо третото задължено лице се счита за наложен от момента на връчване нему на
запорното съобщение - чл. 450, ал. 3 ГПК. Запорът върху вземания по разплащателна
банкова сметка се счита наложен и има действие от деня, в който е връчено запорното
съобщение на банката до датата на погасяване на задълженията на длъжника – титуляр на
сметката, реализиране на изпълнителния способ и удовлетворяване на взискателя,
респективно до отмяна на обезпечителната мярка, замяна на обезпечителната мярка с друга,
3
вдигане на запора или прекратяване на изпълнителното производство. Запорът има действие
върху разплащателните банкови сметки на длъжника до размера на сумите, посочен в
запорното съобщение, както върху наличните към връчване на запорното съобщение суми в
банковата сметка на длъжника, така и върху последващите постъпления. Запорът върху
вземанията по разплащателната банкова сметка, по която няма наличност, т. е. когато
салдото по сметката е дебитно, се счита наложен от датата на връчване на запорното
съобщение на банката, и има действие по отношение на постъпленията на суми по
банковата сметка след налагането му, без да е необходимо изпращане на други запорни
съобщения от съдебния изпълнител до банката, в който смисъл е и Решение № 4 от
16.06.2017 г. по т. д. № 3129/2015 г. на II т. о. на ВКС. Запорът се счита наложен от
получаване на запорното съобщение и има действие до настъпване на някое от посочените
по-горе обстоятелства, поради което запорът в хипотезата на наложен запор върху банкова
сметка на длъжника, без значение от наличностите по същата, е изпълнително действие с
траен характер и непрекъснато действие – така Решение № 265013 от 6.07.2021 г. на СГС по
в. гр. д. № 6531/2020 г.
Следващото предприето изпълнително действие, прекъсващо давността относно
вземанията по процесния изпълнителен лист, е налагането на възбрана върху недвижим
имот на длъжника с постановление от 07.04.2014 г., вписано в Служба по вписванията на
22.04.2014 г. С Тълкувателно решение № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че
Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/1980 г. следва да се счита за изгубило
сила и давността да не спира по време на изпълнителния процес, тъй като кредиторът
избира дали да действа като иска прилагането на нови изпълнителни способи или да
бездейства. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК и това прекратяване настъпва по силата на закона, без за това да е
необходим изричен акт на съдебния изпълнител. Съгласно мотивите на тълкувателното
решение нова давност тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие.
В съдебната практика на Върховния касационен съд, постановена след посоченото
тълкувателно решение, е прието, че с тълкувателните си решения и постановления
Върховният съд и Върховният касационен съд не дават разрешение на конкретен правен
спор, а извършват общо тълкуване на конкретна правна норма, по прилагането на която е
възникнала противоречива или е налице неправилна практика. В тълкувателните решения и
постановления се изяснява действителният смисъл и съдържание на съответната правна
норма, като в резултат на това разпоредбата следва да се прилага от държавните органи в
смисъла, посочен в тълкувателния акт. Законът не е предвидил момент, от който започват да
действат тези тълкувателни актове. Доколкото обаче същите не съществуват самостоятелно
и могат да бъдат прилагани само въз връзка с прилагането на тълкуваната от тях правна
норма, следва да бъде прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни
Постановления на Пленума на Върховния съд и решения те имат обратно действие и
даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е.
счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в
тълкувателните актове. Когато обаче се постановява нов тълкувателен акт, с който да бъде
изоставено вече даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова, е налице промяна в
начина, по който ще бъде прилагана нормата, който е различен от този по предшестващия
тълкувателен акт. Тази промяна настъпва занапред, защото не може да бъде изисквано от
съответния орган и подчинените на правопорядъка субекти да съобразяват действията си с
тълкувателен акт, който все още не е постановен. Когато последните са съобразили своето
поведение с дадено задължително тълкуване относно съдържанието на дадена правна норма,
не може с обратна сила това съответно на даденото тълкуване тяхно поведение да бъде
свързано с неблагоприятни последици. Това би нарушило принципа на правна сигурност.
Затова следва да се приеме, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на
първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са
постановени и обявени по съответния ред. Ако преди постановяване на новото тълкувателно
4
решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните
правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да
бъдат преценявани с оглед на тълкувателното постановление или решение, което е било
действащо към момента на настъпването на последиците. С оглед на горното извършената с
Тълкувателно решение № 2/2013 ОСГТК, т. 10, отмяна на Постановление № 3/1980 г.
поражда действие от датата на обявяването на новото тълкувателно решение, като в тази си
част то се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент
изпълнителни производства каквото безспорно е изп. дело № 20128610403680 по описа ЧСИ
(име), но не и към тези, които са приключили преди това. Това разбиране съответства и на
практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, пар. 1 Конвенцията за защита правата на
човека и основните свободи (КЗПЧОС), която приема, че при аналогични хипотези на нови
тълкувателни решения на ВКС /ТР № 1/04.02.2005 г. на ОСГК на ВКС/, отменящи стари
ППВС /ППВС № 4/1964 г./ и придаващи различно задължително тълкуване на една и съща
правна норма, да се придаде обратно действие на новия тълкувателен акт означава да се
наруши правото на ефективен достъп до съд, прокламирано в чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС. В този
смисъл са Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г., ВКС, ІV г. о, Решение №
51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г., ВКС, ІV г. о, както и Определение № 735 от
6.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3982/2019 г., III г. о. и Определение № 278/08.05.2019 г. по т.
д. № 2469/2018 г., ВКС, II т. о.
Изводът е, че до 22.06.2015 г. тълкуването, дадено в ППВС № 3/18.11.1980 г. е в сила
и задължава съда да приеме, че течението на давността за вземанията, които са били предмет
на изпълнителното производство, е било спряно. Ето защо отмяната на ППВС №
3/18.11.1980 г. има действие от 26.06.2015 г. – датата, на която е прието противоположното
тълкуване съгласно Тълкувателно решение № 3/2020 г. От изложеното следва, че от
26.06.2015 г. е започнала да тече нова петгодишна давност относно вземанията по процесния
изпълнителен лист, която би изтекла на 26.06.2020 г., но в случая е прекъсната с подаване
на молба от 12.09.2019 г. за образуване на ново изпълнително производство, като
отправеното до съдебния изпълнител искане съдържа посочване на конкретен изпълнителен
способ ( налагане на възбрана върху недвижим имот на ищеца) и възлагане по чл. 18 ЗЧСИ.
В хода на образуваното изп. дело № 20198610401572 по описа на ЧСИ (име) е постъпила
молба от взискателя от 23.06.2021 г., с която е направено искане за насрочване на опис на
движими вещи на длъжника. Следващото действие, прекъсващо давността относно
процесните вземания е налагането на възбрана на недвижим имот на длъжника с
постановление от 17.08.2021г., вписано в Служба по вписванията на 25.08.2021 г. По
изпълнителното дело е постъпила молба от взискателя от 27.05.2022 г. с искане за
извършване на опис на движими вещи и налагане на запор върху вземания на длъжника,
като от сочената дата е започнал да тече нов петгодишен давностен срок, който към момента
на постановяване на настоящия съдебен акт не е изтекъл.
По изложените съображения съдът намира, че предявеният иск с правно основание
чл. 439, ал. 1 ГПК е неоснователен.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца следва да
бъдат възложени направените от ответника съдебни разноски в размер на 100 лева,
представляващи юрисконсултско възнаграждение на процесуалния представител на
страната изчислено съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал.
1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от П. Е. Г. ЕГН **********, с адрес в гр. (адрес), против
(фирма), ЕИК ******, със седалище и адрес на управление в гр. ******, конституирано на
основание чл. 227 ГПК в процесуалните права на заличения в хода на делото първоначален
5
ответник (фирма), отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за
установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество
сумата в размер на 19113,22 лева, представляваща главница по Договор за кредит от
28.12.2007 г., ведно със законна лихва за забава от 24.02.2012 г. до изплащане на вземането,
сумата в размер на 3330,97 лева, представляваща лихва за забава за периода от 03.05.2011 г.
до 23.02.2012г. и сумата в размер на 1101,32 лева, представляваща присъдени съдебни
разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 03.04.2012 г. по ч. гр. д. №
10051/2012 г. по описа на СРС, II ГО, 70 състав, въз основа на който срещу ищеца е
образувано изп. дело № 20219240415065 по описа на ЧСИ (име), с рег. № 924 КЧСИ ( стар
номер изп. дело № 20198610405172), като погасени по давност.
ОСЪЖДА П. Е. Г., ЕГН **********, с адрес в гр. (адрес), да заплати на (фирма),
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление в гр. (адрес) на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, сумата в размер на 100 лева, представляваща сторени съдебни разноски в настоящото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6