Р Е Ш Е Н И Е
№ 14.02.2020
г. гр. Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Варненски районен
съд гражданско
отделение
На шестнадести януари
две
хиляди и двадесета година
В открито съдебно
заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН СТАМАТОВ
при секретар Ана
Ангелова
Като разгледа
докладваното от съдията М. Стаматов
гражданско дело № 18313 по описа за 2018 год.
И за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
гл.
„ ХVІІІ-та” от
ГПК вр. чл.
422 вр. чл. 415 ГПК.
Делото
е образувано въз основа на искова
молба подадена от
„Е.М.”
ЕООД, ЕИК ***** със
седалище и адрес на управление:***-6, с която претендира да бъде прието
за установено по отношение на Р.Д.Р. с ЕГН **********
и с адрес: ***, че
съществува присъденото с
издадена по ч.гр.д. № 4142/2018г. на ВРС заповед по чл. 410 ГПК вземане за
сумите от 1299.65лв.(хиляда двеста
деветдесет и девет лева и шестдесет и пет стотинки) лева, представляващо неплатено задължение за главница по договор
за потребителски паричен кредит PLUS - 10174069 от 15.05.2013г. сключен между Р.Д.Р. като заемател и *****, като кредитодател; сумата от
175.96лв. (сто седемдесет и пет лева и деветдесет и шест стотинки) лева, представляваща договорна (възнаградителна) лихва за периода от
15.05.2013г. до 09.11.2015г., което вземане е
прехвърлено от ***** на
„Е.М.”
ЕООД
с договор за цесия от 09.11.2015г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата
на депозиране на заявлението в съда – 22.03.2018г. до
окончателното изплащане на задължението, както и да бъде осъден ответика да му заплати сумата от 29.51(двадесет и девет
лева и петдесет и една стотинки) лева разноски за заповедното производство за държавна такса и разноските в настоящото
производство.
В
исковата молба се сочи, че между Р.Д.Р. като заемател
и ***** като заемодател бил сключен
договор за потребителски кредит PLUS - 10174069 от 15.05.2013г. за сумата от 4800 лв., която била усвоена изцяло. Връщането
следвало да се извърши на 27 равни месечни вноски ведно с уговорените лихва в
размер на 283,89 лв. всяка, включващи и уговорените лихва, такса, застраховка.
Последната падежна дата е на 20.08.2015г., докогато задължението не било
погасено. На 09.11.2015г
заемодателят цедирал неплатените си вземания по
договора за заем на заявителя, който като пълномощник на цедента
уведомил на 17.01.2018г. длъжника за цесията по пощата и го поканил да плати
задължението. За събиране на вземането си ищеца депозирал заявление по чл. 410 ГПК, което било уважено, като по ч.гр.д. № 4142/2018г. по описа на ВРС е
издадена заповед за изпълнение. Срещу заповедта било подадено възражение по чл.
414 ГПК, поради което за дружеството възникнал правен интерес от предявяване на
настоящия иск. Претендират се разноски.
В
законоустановения срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от
ответника, с който оспорва иска. Не оспорва наличието на сключен договор за
потребителски кредит и получаване на сумата от 4800 лв. по него. Оспорва се
наличието на обявена предсрочна изискуемост, валидността на договора за цесия
поради липса на уговорена цена и извършването на уведомление по реда на чл. 99
ал. 3 ЗЗД. Счита, че упълномощаването на
цесионера за това действие е нищожно, тъй като може
да се делегират само права, а не и задължения. Сочи се, че клаузите на договора
за кредит и общите му условия противоречат на чл. 143 ЗЗП, а уговорените ГПР,
ГЛП и такса са нищожни на осн. чл. 26 ал. 1 ЗЗД като
противоречащи на добрите нрави. Претендират се разноски.
Съдът, след като прецени събраните
в процеса доказателства, поотделно и в съвкупност, прие за установено
от фактическа страна, следното:
От приложеното ч.гр.д. № 4142/2018г. на
ВРС се установява, че в
полза на заявител „***** е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК против Р.Д.Р., за посочените
в исковата молба суми.
От писмените доказателства – Копия от договор за
потребителски паричен кредит PLUS
-********* от 15.05.2013г. с общи условия, погасителен план и номер на банкова сметка; *** № PLUS
-10174069; декларация за
предоставяне на лични данни; рамков
договор за цедиране на задължения
от 02.06.2015г. с протокол № 6 от
09.11.2015г. и анекс 1А от 02.06.2015г. към Протокола; писмо до Р.Д.Р. с известие за доставяне и копие
от плик R PS 9014 00219V2, се установява, че: между Р.Д.Р.
като заемател и ***** като заемодател бил сключен договор
за потребителски кредит PLUS - 10174069 от
15.05.2013г. за сумата от 4800 лв. Връщането следвало да се извърши на 27 равни месечни вноски ведно с
уговорените лихва в размер на 283,89 лв. всяка, включващи и уговорените лихва, такса,
застрахователна премия. Последната падежна дата е на 20.08.2015г. На
09.11.2015г. ***** цедирал неплатените си вземания по договора
за заем на„*****. С писмено пълномощно от
09.06.2015г. цесионерът бил изрично упълномощен да уведоми длъжниците,
чиито вземания се прехвърлят от името на цедента. На.01.2018г.
„*****, ЕИК ***** изпратил уведомление за извършената цесия до Р.Д.Р. на посочения в договора за заем адрес, което не било получено.
От
заключението на вещото лице по
приетата ССчЕ се установява, че по договора са извършени плащания в размер на 6373,02 лв.,
от които 3590,80лв. - главница, 2232,39 лв. – договорна лихва, 427,95 лв. – застрахователна
премия. Непогасената част от задължението към 22.03.2018г. и към момента на
изготвяне на заключенето е 1209,20 лв. – главница;, 114,34
– договорна лихва; 90,45 - застраховка и 52,42 лв –
лихва за забава. Първоначалния лихвен процент в размер на 37,07 не е променян
до края на договора. ГПР по договора е 48,38 % и не надвишава петкратния размер
на законната лихва към момента на уговарянето – 50,15%.
Въз основа на така
установените факти, Варненският районен съд, като съобрази приложимия закон, приема от правна страна следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК за вземане произтичащо
от чл. 79
ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД.
Искът
е допустим, тъй като е подаден в срок, вследствие на своевременно депозирано възражение от длъжника в заповедното
производство и има за предмет вземанията
посочени в заповедта по чл. 410 ГПК.
Разпределението
на доказателствената тежест в процеса изисква при
предявен положителен установителен иск с
горепосоченото правно основание, ищецът да докаже възникването на спорното
право, а ответникът - фактите, които изключват, унищожават или погасяват това
право. Предвид горепосочените материалноправни норми,
на които се основава присъденото със заповедта вземане, уважаването на иска е обусловено от наличието на установено от
ищеца валидно сключен между ответника и третото лице ***** формален договор за кредит, по който
заемодателя е изпълнил задълженията си и е изрядна страна; размера и
основанието на всяко от паричните задължения, включени в прехвърленото вземане;
наличието на валиден договор за прехвърляне на посоченото в издадената заповед
по чл. 410 ГПК вземане със страни ищеца и ***** и извършеното по реда на чл. 99 ЗЗД уведомяване на длъжника за извършената цесия. Респективно следва ответника
да не е провел успешно доказване за точно в количествено и времево отношение
изпълнение на задължението си за връщане на заетата сума по договора или
наличието на други правопогасяващи обстоятелства.
По
делото не се спори, а и от обсъдените по-горе доказателства се установява, че
между страните е бил сключен валиден писмен договор за заем при общи условия. Налице
е договор подписан от заемателя и в него се съдържат
всички съществени уговорки относно искания заем. Не се спори и относно
усвояването на сумата. Вещото лице установява, че са налице извършвани частични
плащания по договора за заем, което изпълнение представлява признание от
ответника за наличието на договор за заем и задължение по него.
Ищецът се позовава на настъпил краен падеж към момента на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК и този факт действително е налице, предвид датата на сключване на
договора –15.03.2013г., уговорениятв него срок за
връщане на заема – 27 мес. /т.е 20.08.2015г./ и
датата на подаване на заявлението - 22.03.2018г. В случая не е необходима
покана за плащане, тъй като падежът е бил известен на длъжника към момента на
сключване на договора. Възможността да бъде обявена предсрочна изискуемост е право на кредитора, а не негово задължение.
Противното
би довело до възможността длъжникът да черпи
права от собствената си неизрядност по договора.
Ответникът оспорва надлежното уведомяване за придобиване
на вземането от ищеца. С договора уреден в чл. 99 и сл. ЗЗД кредиторът по едно
вземане прехвърля същото на друго лице, като прехвърленото вземане преминава
върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и
другите принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено
противното. Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД, прехвърлянето има действие спрямо
третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор.
В приетия по делото договор за цесия, прехвърленото вземане, което
преминава към новия кредитор е конкретно определено, чрез подробно
индивидуализиране с посочване номера на договора за кредит, имената на длъжника
и сумите, които се дължат по него. Налице е уговорена цена, стойността на която
е заличена в приложеното копие, а от ответника не е бил изискан оригинала по
реда на чл. 182 ГПК. Отделно от това липста на
уговорена цена не води до нищожност, а касае вътрешните отношения на страните
по договора /в т.см. в. т. дело № 1785/2018г. на ВОС/. Съдът намира, че по делото се установи надлежно съобщаване на цесията
на ответника съобразно изискванията на чл. 99 ал. 4 ЗЗД. Според нормата на чл. 99 ал. 4
ЗЗД, както и задължителните указания, дадени в ТР №
142-7 от 11.XI.1954 г., ОСГК,
съобщаването следва да бъде извършено
от цедента /стария кредитор/. Целта на нормативната уредба е да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на задължението му на лице, което не е носител на вземането. В случая това изискване следва да се счита спазено, тъй като длъжникът е
узнал за цесията с получаването на препис от
исковата молба с приложени към нея
договор за цесия и уведомление от цедента, извършено чрез цесионера, който е бил изрично упълномощен за това с писмено
пълномощно.
Още повече, че съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а само за противопоставимост.
Длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако твърди,
че е изпълнил на стария кредитор до момента на уведомлението /в този смисъл
решение № 3/16.04.2014г. по т.д. №
1711/2013г. на ВКС, Решение № 114/07.09.2016
г. по т.д. № № 362/2015г
на ВКС, Определение №987/ 18.07.2011г. по гр.д. №867/ 2011г. на
ВКС и др./.
Въз основа
на изложените правни доводи, съдът намира иска за частично основателен.
Досежно размера му кредитира заключението по изготвената ССчЕ,
според която непогасената част на главницата е 1209,20 лв. и 114,34 – договорна лихва;
90,45 – застрахователна премия. В тази насока съдът при тълкуване съобразно чл.
20 ЗЗД на клаузите на процесния договор за заем и
общите условия към него, намира че вземането
за застрахователна премия /претендирано в настоящото
производство като главница в размер на 90,45лв./, не е част от отпуснатия
кредит. Изрично в поле „общ размер на кредита“ е посочена сума от 4800 лв.
Липсва посочване на сума в поле „размер на кредита за покупка на застраховка“.
При това положение се налага извода, че плащаните от заемателя
с месечните погасителни вноски, суми за застрахователна премия уговорена по
договор за застраховка с трето лице - застраховател, не касаят заемното
правоотношение, а действия на заемодателя за получаването на така разсрочената
застрахователна премия, като оправомощен представител
на това трето лице- застраховател. Досежно договорната
лихва съдът намира, че размерът й следва да е уговорения в погасителния план – 114,34
лв., доколкото в случая не налице обявена предсрочна изискуемост и заемателят се е ползвал от правото си да не върне получената
сума за целия срока по договора. В случая ищецът претендира по-голяма размер на
тази лихва от установената от вещото лице.
ВРС не споделя възраженията на ответника за нищожност
на отделни клаузи от договора, като противоречащи на добрите нрави,
съотв. поради неравноправност. Договорения между страните ГПР от 48,03 % не надхвърля
петкратно размерa на законния такъв
за времето на сключване на
договора. . Съгласно договора уговореният ГЛП е в размер на 37,07 %. С оглед разпоредбата на чл.9
от ЗЗД договорната
свобода е ограничена, както от повелителните норми на закона, така и от
общоприетия морал. Спазването на принципа на добросъвестност и
справедливост в гражданските и търговски взаимоотношения има за цел да
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата. В съдебната практика принципно се приема, че
изключително голямата разлика в престациите при договорите
може да се приеме за противоречие с добрите нрави. Няма
пречка страните да договарят цена над законната лихва, която е определена като
минимална компенсация на лишаване от средства от извършено кредитиране, но чрез
това договаряне не следва да се достига до резултат, несъвместим с обществения
морал. Действително в случая договорения лихвен процент надвишава почти четири
пъти законната лихва, но отчитайки обстоятелството, че се касае за рисково
небанково кредитиране по занятие, при което цената на обичайно предлаганата
услуга следва да покрива по-големи очаквани загуби от дейността, а това от своя
страна налага по-големи лихви, липсата на предоставено обезпечение, както и
съобразявайки размера на предоставената сума с този на уговореното възнаграждение и периода за
издължаване на кредитния ресурс, горепосочената клауза не регламентира
прекомерен размер на договорна лихва, който да обосновава нейната нищожност. /В т.см. решения по в.т. д. № 1553 по описа за 2018г. на ВОС, по в.т.д. № 1200/2019г. на ВОС, по в.т.д. №
1042/2019г. и
др./
Предвид изхода на делото и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден
да заплати на ищеца направените
по делото разноски, които според доказателствата за реалното им
извършване – вносни бележки за държавни
такси и възнаграждение
на вещо
лице са в общ размер от 252,46 лева, съразмерно на уважената част от иска – 226,45 лв. Следва съразмено да му се присъдят и разноските в заповедното
производство - 24,65 лв.
Респ. ищецът следва да бъде осъден
да заплати на ищеца направените
по делото разноски, които според приложения списък по чл.
80 ГПК и доказателствата за
реалното им извършване - договор за правна помощ дсе изразяват във възнаграждение
на адвокат в размер от 450 лева, съразмерно на отхвърлената част от иска - 36,07 лв. В тази насока съдът
намира за частично основателно възражението на ищеца по чл. 78 ал. 5 ГПК, като съобразно
фактическата /основанието на иска и извършените процесуални действия/ и правна
сложност на спора /приложимото право и съдебна практика/ намира че следва да е
в размер на 350 лв. Следва съразмерно да му се присъдят и разноските в
производството по чл. 423 ГПК на стойност 325 лв. - 33,49
лв.
Мотивиран от горното, Варненският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК в отношенията между страните „*****, ЕИК *****
със седалище и адрес на управление:***-6, и Р.Д.Р. с ЕГН **********
и с адрес: ***, че
съществува ЧАСТ ОТ присъденото с издадена по
ч.гр.д. № 4142/2018г. на ВРС заповед по чл. 410 ГПК вземане ДО РАЗМЕР НА сумите от: 1209,20 лева, представляващо неплатено задължение за главница по договор за
потребителски паричен кредит PLUS - 10174069 от
15.05.2013г. сключен между Р.Д.Р. като заемател и *****, като кредитодател и 114,34 лева, представляваща договорна (възнаградителна) лихва за периода
от 15.05.2013г. до
09.11.2015г., което вземане е прехвърлено от ***** на „Е.М.” ЕООД с договор за цесия от
09.11.2015г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата
на депозиране на заявлението в съда – 22.03.2018г. до
окончателното изплащане на задължението като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата до пълния претендиран размер от 1299,65
лв. – главница и 175,96 лв. – договорна лихва.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал.
1 ГПК Р.Д.Р. с ЕГН ********** и с адрес: *** да заплати на „*****, ЕИК ***** със седалище и адрес на управление:***-6
сумата от 226,45 лв. представляващи разноски по настоящото дело и сумата от 24,65 лв. разноски по ч.гр.д. № 4142/2018 г.
по описа
на ВРС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал.
3 ГПК „*****, ЕИК *****
със седалище и адрес на управление:***-6 да заплати на Р.Д.Р. с ЕГН ********** и с адрес: *** сумата от 36,07 лв. представляващи разноски по настоящото дело и сумата от 33,49 лв. разноски по ч.т.д. № 1219/2018 г.
по описа
на ВОС.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба
пред Варненския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: