№ 18454
гр. София, 14.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110101424 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 439, ал. 2 ГПК.
Ищцата М. И. Ж. твърди в исковата молба от 09.01.2024 г., че срещу нея е издаден
изпълнителен лист на 05.12.2014 г. по ч.гр.д. № 6240/2012 г. по описа на СРС, 81 с-в, за
сумата от 5695,41 лв., главница, представляваща стойност на потребена топлинна енергия за
периода м.02.2009 г.-м.04.2011 г., сумата от 751,92 лв., мораторна лихва за периода от
01.04.2009 г.-08.03.2012 г., както и за сумата от 201,60 лв., разноски. Въз основа този
изпълнителен лист срещу ищеца било образувано изп. дело № ** на ЧСИ Уляна
Димоларова, рег. № 858 на КЧСИ. Изложени са твърдения, че на 20.04.2018 г. е наложена
възбрана върху собствен на ищцата имот, което принудително действие е последното
валидно предприето преди настъпване на перемпция по изпълнителното дело на 20.04.2020
г.. Твърди се, че 5-годишната погасителна давност започва да тече от последното валидно
предприето принудително действие преди прекратяване на изпълнителното дело по реда на
чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, поради което счита, че същата е изтекла на 20.04.2023 г.. Ищецът
отправя искане към съда да постанови решение, с което да бъде признато за установено по
отношение на ответника, че не му дължи сумите, за които е бил издаден посоченият
изпълнителен лист, поради погасяването им по давност. Претендира разноски.
Ответникът „Топлофикация София” ЕАД оспорва исковете като неоснователни.
Поддържа, че вземанията по листа не са погасени по давност, тъй като същата е била
многократно прекъсвана в хода на образуваното изпълнително дело – чрез молбата за
образуване на изпълнителното производство, налагане на обезпечителни мерки, постъпване
на плащания, налагане на възбрана. Претендира разноски. Прави възражение за
прекомерност на хонорара за адвокат на ищцата.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
1
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 439, ал. 2 ГПК вр. чл. 439, ал. 1 ГПК
Съгласно чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.
Според господстващото у нас становище както в теорията, така и практиката искът
против принудителното изпълнение е отрицателен установителен иск и предметът му е
несъществуването на изпълняемото право, удостоверено в изпълнителното основание, респ.
неговата неизискуемост (т.нар. установителна теория за същността на иска против
изпълнението на длъжника). Независимо от това, безспорно е, че с тези изрично уредени в
закона искове се парира изпълнителната сила на изпълнително основание и в крайна сметка
се стига до прекратяване на изпълнителния процес, като след събиране на вземането
установителен иск за несъществуването или неизискуемостта на изпълняемото право е
недопустим – допустим е само осъдителен иск.
По допустимостта на иска
Процесният изпълнителен лист е издаден против ищцата въз основа на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 27.03.2012 г. по ч.гр.д. №
6240/2012 г. по описа на СРС, 81-ти с-в Ответникът, кредитор на посочените вземания, е
образувал изп.дело № ** на ЧСИ Уляна Димоларова, рег. № 858 на КЧСИ за събиране на
вземанията.
С липсата на данни за точна дата на влизане в сила на заповедта, за такава следва да
се приеме датата, предхождаща датата на издаване на изпълнителния лист – 04.12.2014 г.
По делото, от приложеното копие на изпълнителното дело, не е установено от ищцата
да са събрани принудително суми (в който случай правен интерес би имало от осъдителен
иск за връщането им чл. 55 ЗЗД), поради което предявените от ищцата установителни искове
са допустими.
По основателността на исковете
Заповедта за изпълнение е влязла в сила за процесните вземания – на 04.12.2014 г.
Влязлата в сила заповед поради нейното неоспорване от длъжника прави вземането
по заповедта безспорно. По арг. за противното от чл. 424 ГПК тя се ползва със сила на
пресъдено нещо. И наистина, длъжникът, който не твърди обстоятелства по чл. 424, ал. 1
ГПК, може да оспори изпълнението само въз основа на факти, настъпили след изтичане
срока за възражение по чл. 414 ГПК – арг. чл. 439, ал. 2 ГПК и чл. 424 ГПК (така изрично
определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г., ВКС, IV г.о.).
Това означава, че давността за вземанията на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД е станала
петгодишна, защото, макар да не представлява съдебно решение, постановено в исков,
когнитивен процес, заповедта за изпълнение прави вземането безспорно. Именно защото тя
се ползва с такава правоустановителна сила, преклудирана е възможността длъжникът да
оспорва съществуването и изпълнимостта на вземанията по заповедта с аргументи, черпени
от възражения, които е могъл да изложи в срока за възражение по чл. 414 ГПК. Съгласно чл.
2
439, ал. 2 ГПК той може да релевира само възражения за осъществили се юридически факти
след този момент.
Аргумент за наличието на сила на пресъдено нещо е и обстоятелството, че при влязла
в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК кредиторът не може да предяви положителен
установителен иск за съществуването на вземането по заповедта, за разлика от кредитора,
снабден с изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по ГПК
(отм.), за когото винаги е било безспорно в теорията и съдебната практика, че може да иска
установяването на вземането си по съдебен исков ред със сила на пресъдено нещо.
Процесуална пречка за такъв иск не може да е само фактът, че кредиторът е снабден с
изпълнителен лист, т.е., че може да проведе принудително изпълнение, защото това
обстоятелство никога не е било отрицателна процесуална предпоставка за съществуването
на правото на иск за вземането по заповедта. Процесуалната пречка е формираната сила на
пресъдено нещо.
Да се поддържа, че влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение не
установява вземането със сила на пресъдено нещо (или поне с първата съставка на тази сила
– т.нар. „правоустановително действие“), означава да се приравнява тази заповед на
обикновено несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), а това е явно неправилно,
предвид коренните разлики в правната уредба на заповедното производство по ГПК и
производството по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по
ГПК (отм.). Целта на законодателя, въвел заповедното производство по чл. 410 ГПК, е да
даде на разположение на кредиторите втори, алтернативен и напълно равнопоставен на
исковия осъдителен процес път за събиране на вземанията им, когато те не са оспорвани.
Не е убедителен довод в противен смисъл съображението, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД говори
за съдебно решение, а заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК не представлява съдебно
решение. Това е вярно, но също така е вярно, че макар заявлението за издаване на заповед да
не представлява искова молба, в съдебната практика е безспорно, че то изпълнява напълно
функцията на иск за целите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Също така е безспорно приложението на
нормата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД по отношение на заповедно производство, макар заявлението
за издаване на заповед да не е искова молба, поради което никому не би хрумнала идеята, че
вземането, за което кредиторът е подал своевременно заявление по чл. 410 ГПК може да се
погаси по давност, докато заповедният съд се произнесе по него. Очевидно, както
разпоредбите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД и на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и изобщо на ЗЗД е разумно да се
тълкуват разширително с оглед новото заповедно производство, въведено през 2008 г., така и
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е разумно да се тълкува разширително с оглед на същото
производство. Няма основание в едни случаи разпоредбите на ЗЗД да се тълкуват
разширително, а в други случаи да се тълкуват и прилагат буквално.
При тези мотиви съдът намира, че давността за вземанията на ответника по
изпълнителния лист е петгодишна и е започнала да тече от датата на влизането в сила на
заповедта по чл. 410 ГПК – арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД.
В случая ищцата излага твърдения за погасяване по давност на вземанията по
3
заповедта в хода на изпълнителния процес пред ЧСИ Димоларова, които следва да бъдат
обсъдени.
С влизането в сила на заповедта започва да тече нова давност за вземанията по нея.
Молба за образуване на изпълнително дело сама по себе си не прекъсва давността по
чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя
по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ – каквото възлагане е налице в случая). В този смисъл т. 10 и т. 14 от
Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК. Съгласно чл. 116, б.
„а“ ЗЗД давността се прекъсва и с признание на вземането от длъжника. За приключени
изпълнителни дела към 26.06.2015 г. важи ППВС № 3/1980 г., според което висящият
изпълнителен процес спира течението на давността, ерго. Новата давност тече не от
последното изпълнително действие, а от прекратяването на изпълнителното дело, т.е. от
перемпцията му. За изпълнителни дело обаче, образувани след 26.06.2015 г., както и
процесното, новата давност тече от датата на последното изпълнително действие.
От книжата от изп.дело на ЧСИ Димоларова е видно, че против ищцата последното
изпълнително действие е на 01.08.2028 г., когато взискателят е поискал налагането на запор
върху трудово възнаграждение. Перемпцията е настъпила на 02.08.2020 г. От датата на
последното изпълнително действие 01.08.2018 г. е започнала да тече нова петгодишна
давност, която е изтекла към датата на исковата молба 09.01.2024 г. и не е прекъсвана или
спирана.
Исковете следва да се уважат изцяло.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищцата, която е сторила разноски от
265,96 лв. за държавна такса и 800 лв. за адвокатски хонорар.
Ответникът прави възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на ищцата.
Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може
по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част,
но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за
адвокатурата. Минимално определеният размер по чл. 36 ЗАдв. е установен в Наредба №
1/2004 г., приета от Висшия адвокатски съвет.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело
С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
4
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия съдът
приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 5500 лв.
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 77 лв./час. Така брутната ставка, до
която възнаграждението при безплатното представителство не е прекомерно, възлиза на 77
лв./час.
Съдът намира, че с оглед обема на извършените действия по делото, проведеното
едно заседание, в което адвокатът не се е явил, и малката фактическа и правна сложност на
делото непрекомерният размер на възнаграждението е съразмерен с труда от 1 час по
консултация на клиента, 2 часа по събиране на доказателства, 2 часа по изготвяне и
депозиране на исковата молба и 1 час по изготвяне и депозиране на становище преди
съдебно заседание, общо 6 часа труд, или възнаграждение от 6х77=462 лв. Така на ищцата
следва да се присъдят разноски от 462+265,96=727,96 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
5
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от М. И. Ж., ЕГН **********,
против „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, искове с правно основание чл. 439,
ал. 2 ГПК вр. чл. 429, ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи на ответника следните суми: сумата от
5695,41 лв., главница, представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода
м.02.2009 г.-м.04.2011 г., сумата от 751,92 лв., мораторна лихва за периода от 01.04.2009 г.-
08.03.2012 г., както и за сумата от 201,60 лв., разноски, предмет на изпълнителен лист от
05.12.2014 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, издадена на 27.03.2012 г. по ч.гр.д. № 6240/2012 г. по описа на СРС, 81-ви с-в,
поради погасяване на вземанията по давност след влизане в сила на заповедта.
ОСЪЖДА „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, да заплати на М. И. Ж.,
ЕГН **********, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 727,96 лв., разноски, сторени по делото.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщението.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6