№ 588
гр. Варна, 19.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 6 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Радостина Методиева
при участието на секретаря Силвия М. Илиева
като разгледа докладваното от Радостина Методиева Административно
наказателно дело № 20253110201098 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано на основание чл.59 и сл. от ЗАНН по
жалба на Н. А. К. ЕГН **********с пост. адрес гр. Ген. Тошево, обл. Добрич,
ул. Димитър Благоев“ № 70, подадена чрез адв. М. Я. от АК Добрич, против
НП № 23-0003495 от 30.12.2024год. на началника на ОО „АА“ Варана, с което
за нарушаване нормата на чл. 139, ал.1, т.2, пр.2 от ЗДП вр. чл. 6, ал.1, т.3,
б.“а” от Наредба №11/03.07.2001год. на МРРБ му е било наложено адм.
наказание глоба в размер на 3000лв. на основание чл. 177, ал.3, т.1, пр.2 от
ЗДП.
В жалбата си въззивникът твърди, че НП е неправилно и
незаконосъобразно, издадено е при допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила. На първо място сочи, че била налице липса на
материалноправна компетентност на административнонаказващия орган като
се позовава на нормата на чл. 167, ал.3 от ЗДП. На следващо място сочи, че в
АУАН и НП не били посочени обстоятелствата при които било извършено
нарушението, като липсвали и мотиви досежно размера на наложеното
наказание. Алтернативно изразява становище, че наложеното наказание било
прекомерно. Моли НП да бъде отменено, а в условията на алтернативност да
бъде намален размера на наложеното наказание до минималния предвиден в
закона.
В съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не се явява.
Същият се представлява от надлежно преупълномощен защитник в лицето на
адв. А. С., която във фазата по същество преповтаря аргументите изложени в
1
жалбата. Мали НП да бъде отменено, алтернативно изменено като отправя
искане и за присъждане на направените по делото разноски.
За въззиваемата страна, редовно призована, представител не се явява.
Варненска районна прокуратура, редовно призована за датата на с.з., не
изпраща представител и не изразява становище по жалбата.
След като прецени обжалваното постановление с оглед основанията
посочени във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съдът
прие за установено от фактическа страна следното:
Жалбата е подадена в срока за обжалване от надлежна страна, поради
което същата е процесуално допустима.
На 25.11.2024год. свидетелите К. К. и В. П., и двамата, инспектори в ОО
„АА” Варна, изпълнявали служебните си задължения като осъществявали
пътен контрол. Същите се били позиционирали в гр.Варна ЮПЗ, на 50м.
преди входа на пристанище ПЧМ. Около 21:00часа двамата спрели за
проверка въззивника който управлявал съчленено превозно средство състояща
се от МПС „Даф“, кат N3, с ДК№ ТХ8794МТ, с две оси и полуремарке с
ДК№ ТХ9188ЕХ, с три оси, и двете собственост на превозвача „Йорстранс 77“
ЕООД. В хода на проверката по представените от въззивника пътен лист №
0021265, пътно прехвърлителна разписка от 25.11.2024год. и товарителница №
101032 било установено, че той извършва обществен превоз на 40700кг.
пшеница по маршрут Крушари – гр.Варна, както и че общата маса на
натоварване на ППС-то което се състояло от МПС с две оси и полуремарке с
три оси възлизала на 56360кг. която надвишава нормите за допустима
максимална маса определени в наредба № 11/03.07.2001год. на МРРБ с
16360кг.. По време на проверката въззивникът не представил квитанция за
платена пътна такса за масата надвишаваща допустимите норми издадена от
АПИ.
На място св.К. съставил на въззивника АУАН в който посочил, че същият
е нарушил нормата на чл. 139, ал.1, т.2, пр.2 от ЗДП вр. чл. 6, ал.1, т.3, б.”а” от
Наредба №11/03.07.2001год. на МРРБ.
Актът бил надлежно предявен и връчен на въззивника, който го
подписал вписвайки, че няма възражения.
В срока по чл. 44 от ЗАНН писмени възражения срещу акта не
постъпили и на 30.12.2024год., въз основа на него, началника на ОО „АА”
Варна издал процесното НП като е приел изцяло фактическите констатации
изложени в акта, приел е, че въззивникът е нарушил разпоредбата на чл. 139,
ал.1, т.2, пр.2 от ЗДП вр. чл. 6, ал.1, т.3, б.”а” от Наредба №11/03.07.2001год. на
МРРБ и на основание чл. 177, ал.3, пр.2 от ЗДП му наложил адм. наказание
глоба в размер на 3000лв.
Като писмени доказателства към АНП са приложени освен АУАН,
товарителница № 101032, пътен лист № 0021265, пътна прехвърлителна
разписка от 25.11.2024год., както, разпечатка от картата на водача, заповед №
2
РД -08-107/29.02.2024год. на МТС и др..
Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на
всички събрани по делото доказателства, както писмени така и гласни, които
преценени по отделно и в своята съвкупност не водят на различни правни
изводи.
Съдът въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна
проверка на издаденото наказателно постановление относно
законосъобразността му, обосноваността му и справедливостта на наложеното
административно наказание прави следните правни изводи:
Жалбата е подадена от надлежна страна, в срока за обжалване, поради
което и е приета от съда за разглеждане по същество.
При извършена служебна проверка за законосъобразност по образуване
и провеждане на административнонаказателното производство съдът
констатира, че АУАН и НП са издадени от компетентните длъжностни лица, в
сроковете по чл. 34 от ЗАНН и съдържат формалните реквизити предвидени в
нормите на чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН. Както в акта, така и в НП се съдържат
обстоятелства и факти, които в достатъчна степен описват нарушението
вменено във вина на въззивника както от обективна така и от субективна
страна, посочени са дата и място на извършване както и нарушените законови
норми като е налице пълно единство между фактическо и юридическо
обвинение. Допуснати съществени нарушения на процес.правила в хода на
адм.наказателното производство съдът не констатира и в тази връзка не
споделя наведеното в жалбата възражение в горната насока. Посочването в
акта и НП, че към момента на проверката въззивникът не е представил
квитанция от АПИ е достатъчно за обективната съставомерност на вмененото
нарушение, доколкото недвусмислено сочи на неспазване на установения ред
за движение като в този смисъл е налице и константна практика на АС Варна
– Решение № 1796/09.09.2016год. по к.н.а.х.д. № 1892/2016год. и ред. други.
От друга страна правилно е било прието, че нарушението е извършено на
25.11.2024г. /датата на извършване на превоза/, като мястото на нарушението е
идентично с това на извършване на проверката, когато св. К. пряко и
непосредствено е възприел превозното средство, неговия водач, вида на
превозвания товар, както и съдържанието на придружаващите превоза
документи. И доколкото мястото на извършване и установяване на
нарушението е на територията на гр.Варна то предполага и териториална
компетентност на наказващия орган – началника на ОО “АА“ - Варна.
Отделен е въпроса, че според настоящия съд доколкото ЗДП не предвижда
териториална компетентност на наказващия орган (НП се издава от МТС или
определени от него длъжностни лица) то всяко овластено от Министъра с
подобни правомощия лице може да издаде НП. В случая със Заповед № РД-
08-107/29.02.2024год. (приложена към преписката) министъра на транспорта и
съобщенията е делегирал правомощия на началниците на ОО на „АА“ да
3
издават НП за нарушения по ЗДП без да обвързва тези правомощия с
територията на която са извършени нарушенията.
Що се касае до наведеното в жалбата възражение, че и АУАН бил
издаден от лице без нужната компетентност то също не се споделя от съда по
следните съображения:
Съгласно чл. 166 от ЗДП Министърът на транспорта,
информационните технологии и съобщенията (Министъра на транспорта и
съобщенията) чрез Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация"
контролира спазването на ЗДП от водачите извършващи обществен превоз и
превоз за собствена сметка като в ал.2 т.1 от същата разпоредба изрично е
предвидено, че при изпълнение на функциите си по този закон определените
от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията
служби имат право да спират пътните превозни средства, предназначени за
извършване на обществен превоз и превоз за собствена сметка, да проверяват
документите за самоличност и свидетелството за управление на водача,
всички документи, свързани с управляваното превозно средство и с
извършвания превоз, както и техническата изправност и транспортната
годност на пътните превозни средства.
В случая АУАН е съставен от св. К., който е назначен на длъжност
инспектор при ИА „АА“, който има право да извършва проверки за спазване
на ЗДП, каквото е и констатираното нарушение – нарушение на чл. 139, ал.1,
т.2 от ЗДП. Вярно е, че нормата е бланкетна и е запълнена с такава от Наредба
№ 11. Запълването обаче касае единствено уточняване на установените норми
за натоварване от МРРБ, поради което и не се касае за извършено нарушение
на тази наредба, а за нарушение по ЗДП. Що се касае до цитираната в жалбата
норма на чл. 167, ал.3 от ЗДП тя регламентира правомощия на други органи,
но не изключва правомощията на органите на ИА „АА“ да извършват
проверки за натоварването на ППС. Нещо повече в разпоредбата на чл. 166,
ал.2, т.8 от ЗДП е изрично предвидено, че органите определени от МТС могат
да ползват технически средства за измерване на размерите, масата или
натоварването на ос.
След преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност съдът счете, че въззивникът е извършил нарушението за
което му е наложена санкция.
Съгласно нормата на чл.139, ал.1, т.2 пр. 2 от ЗДП движещите се по пътя
ППС трябва да бъдат с размери, маса и натоварвания на ос, ненадвишаващи
установените от Министъра на регионалното развитие норми, и с товари,
които не представляват опасност за участниците в движението. Няма спор че
тази норма е бланкетна като в случая бланкетния състав е запълнен с нормата
на чл.6, ал.1, т.3, б.”а” от Наредба № 11/03.07.2001 г. на МРРБ която въвежда
допустима максимална маса от порядъка на 40 тона за ППС, движещи се по
пътища, отворени за обществено ползване, в случаите на съчленени ППС –
МПС с две оси и полуремарке с три оси. От събраните в хода на съдебното
4
следствие доказателства се установява, че процесният случай попада именно
под действието на нормата на чл.6, ал.1, т.3, б.„а” от Наредба №
11/03.07.2001г. на МРРБ като нарушението се състои в неспазване на
изискването за максимално допустима маса на движещото се по път, отворен
за обществено ползване, ППС, което наместо с изискуемата максимална маса
от 40 тона (40 000кг.), е с общо тегло 56.360т. или 56360кг.. В горната насока
са както показанията на свидетелите К. и П. така и приложената към АНП
пътно прехвърлителна разписка от 25.11.2024год. в която ясно е посочена
общата маса на натоварване 56360кг. и която разписка въззивникът лично е
подписал. И доколкото в случая общата маса на натоварване е установена въз
основа на документ представен от самия въззивникът, който той лично е
подписал без възражение досежно извършеното претегляне и резултата от
него то именно в него тежест е и да опровергае съдържанието на документа
като в хода на съдебното следствие доказателства в тази насока не са
ангажирани. В горната насока е налице достатъчно константна практика на
АС Варна – Решение № 2173 от 03.10.2014год. по к.н.а.х.д. № 2117/2014год.;
Решение № 1883/17.07.2012год. по к.н.а.х.д. № 2000/2012год.; Решение №
2098/27.10.2016год. по к.н.а.х.д. № 1971/2016год.; Решение №
1796/19.09.2016год. по к.н.а.х.д. № 1892/2016год. и ред др.
Съобразявайки изложеното по-горе съдът счете, че съдържанието на
пътнопрехвърлителната разписка е достатъчно основание да се приеме, че
въззивникът е осъществил от обективната и субективна страна
административното нарушение като в случая деянието е осъществено при
форма на вината пряк умисъл. Въззивникът е съзнавал общото тегло на МПС
и товара (с оглед бележката, която сам е подписал), както и обстоятелството,
че липсва издадено надлежно разрешително (съответно документ
установяващ плащането на съответна такса за движение на тежко ППС по
отношение на товарния автомобил и товара за 25.11.2024год.) и въпреки
наличните представи е предприел управление на ППС с обща маса,
надвишаваща определените норми в наредбата посочена по-горе.
В случая АНО е дал правилна квалификация на извършеното нарушение
и е наложил за него следващото се наказание което определил в размер на
максималния предвиден в санкционната норма, а именно глоба в размер на
3000лв.
При определя размера на санкциите обаче АНО не е съобразил
подбудите за извършване на нарушението, а именно, че в конкретния случай,
въззивникът не е собственик на товара и на превозното средство, а работи по
трудово правоотношение и е изпълнявал разпореждания на своя работодател.
Не е съобразил и имотното състояние на нарушителя, както изисква
разпоредбата на чл. 27, ал. 2 от ЗАНН, като в настоящия случай липсват данни
въззивника да реализира доходи, освен такива от работна заплата. Не са
събрани такива и относно трудовите доходи на въззивника. Липсват и данни за
други влезли в сила НП, с които са констатирани нарушения на приложимите
към обществения превоз нормативни актове. Посочените обстоятелства
5
следва да се вземат предвид като смекчаващи такива.
От друга страна действително нарушението е с висока степен на
обществена опасност, но това е отчетено от законодателя с оглед фиксирания
от него значителен по размер минимум на наказанието - 500лв., поради което
не следва в случая този факт да се отчита допълнително при определяне
размера на санкцията (при липса на други обстоятелства).
Поради изложените съображения, съдът намира, че нарушението е
осъществено при наличие единствено на смекчаващи отговорността
обстоятелства.
И като съобрази горните обстоятелства съдът прецени, че в случая дори
наказание наложено в размер към минималния би постигнало целите на
административните наказания предвидени в нормата на чл.12 от ЗАНН,
поради което и прецени, че следва да измени НП като намали размера на
наложеното наказание глоба от 3000лв. на 500 лв..
С оглед на всичко изложено по-горе съдът счете, че атакуваното НП е
правилно и законосъобразно постановено, същото не страда от пороци които
го правят процесуално недопустимо, но следва да бъде изменено като бъде
намален размера на наложеното наказание до минималния предвиден в
закона.
По разноските.
Разноски се претендират и от двете страни.
Искането на въззиваемата страна, за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение е направено своевременно, преди приключване на делото
пред настоящия съд. С оглед крайния изход на спора съдът счете, че
въззивникът дължи разноски на основание чл. 63д, ал.4, вр. ал.1 от ЗАНН вр.
чл. 143, ал.4 от АПК, вр. чл. 144 от АПК вр.чл. 78, ал.8 вр. ал.3 от ГПК, вр. чл.
37, ал.1 от ЗПП, вр. чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Съгласно чл.37, ал.1 от ЗПП заплащането на правната помощ е съобразно вида
и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на
Министерския съвет по предложение на НБПП.
В случая за защита по дела по ЗАНН в чл.27е от Наредбата за заплащане
на правната помощ е предвидено възнаграждение от 80лв. до 150лв. И като
съобрази, че в случая делото не е с фактическа и правна сложност изискващи
специални процесуални усилия по поддържане на обвинителната теза на АНО
в с.з счете, че възнаграждението за юрисконсулт следва да бъде определено в
минималния предвиден в наредбата размер. И като съобрази размера на
отхвърлената част на иска (2500лв., доколкото за сумата от 500лв. НП се явява
потвърдено) и извърши съответните изчисления съдът намира, че на
въззиваемата страна следва да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение в размер на 67лв.
От друга страна следва да се уважи претенцията на процесуалния
представител на въззивника за заплащане на разноски съставляващи
6
адвокатско възнаграждение. От съдържанието на приложения по делото
договор за правна защита и съдействие и приложеното пълномощно се
установява, че въззивникът е възложил на адвокатско дружество „Я. и
съдружници“ и оказването на правна защита и съдействие, изразяващи се в
процесуално представителство. От приложените по делото фактура и касов
бон към нея се установява, че за адвокатските услуги по настоящото дело
въззивникът е заплатил на адвокатското дружество сумата от 650лв. с ДДС
(541.67лв. без ДДС).
От друга страна съгласно чл.78, ал.5 от ГПК, приложим на основание
чл.144 от АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък
размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Възражение
за прекомерност е направено от процесуалния представител на въззиваемата
страна, в депозирани писмени бележки.
Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал.2, т.2 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004
г. за възнаграждения за адвокатска работа по дела с определен интерес
възнаграждението при интерес от 1000лв. до 10 000лв. е 400лв. + 10% за
горницата над 1000лв.. С други думи при пълно уважаване на жалбата на
въззивника възнаграждението за адвокатска работа би било в размер на 600лв.
без ДДС.
В случая съдът е уважил жалбата на въззивника за сумата от 2500лв. и
след извършване на съответните пресмятания дължимото за уважената част от
жалбата възнаграждение възлиза на 500лв. без ДДС. (съобразно Наредбата).
Заплатената от въззивника сума за адвокатско възнаграждение е в размер на
541.67лв. (без ДДС)
Съдът като взе предвид, че договореното и заплатено от въззивника
адвокатско възнаграждение надвишава незначително размера на адвокатското
възнаграждение предвиден в цитираната по-горе наредба, прецени, че така
договореното и заплатено възнаграждение не е прекомерно. Същото
съответства на фактическата и правна сложност на делото и активността на
процесуалния представител на въззивника в производството посредством
изготвяне на въззивна жалба и участие в съдебно заседание. В контекста на
горното съдът счете, че направеното от процес. представител на въззиваемата
страна възражение в тази насока се явява неоснователно, а на въззивника
следва да бъдат присъдени разноски в пълен размер – 650лв. с ДДС (или
541.67лв. без ДДС). В случая съдът намира за нужно да отбележи, че нормата
на чл. 63д, ал.2 от ЗАНН не задължава съда автоматично да присъжда адв.
възнаграждение в минимален размер. Адвокатското възнаграждение трябва да
е справедливо и обосновано и само в правомощието на съда е да прецени дали
съобразно данните по делото уговореният размер е прекомерен и до какъв
размер следва да се намали при спазване на определения минимум в
7
разпоредбата на чл. 63д, ал.2 от ЗАНН във връзка с чл. 36 ЗА. Настоящият
случай не е такъв.
Водим от горното Варненският районен съд
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ НП № 23-0003495 от 30.12.2024год. на началника на ОО
„АА“ Варна, с която на Н. А. К. ЕГН ********** е било наложено адм.
наказание глоба в размер на 3000 лв. на основание чл. 177, ал.3, т.1 пр.2 от
ЗДП за нарушаване нормата на чл. 139, ал.1, т.2 пр.2 от ЗДП вр. чл. 6, ал.1, т.3,
б. „а“ от Наредба № 11/03.07.2001год. на МРРБ като НАМАЛЯВА размера
на наказанието на 500лв.
ОСЪЖДА Н. А. К. ЕГН ********** с постоянен адрес гр. Генерал
Тошево, обл. Добрич, ул. „Димитър Благоев“ №70 да заплати на
Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ юрисконсултско
възнаграждение в размер на 67лв.
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ да
заплати на Н. А. К. ЕГН ********** с постоянен адрес гр. Генерал Тошево,
обл. Добрич, ул. „Димитър Благоев“ №70 адвокатско възнаграждение в размер
на 650лв. с ДДС.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Варненски
административен съд в 14-дневен срок от получаване на съобщението от
страните, че решението и мотивите са изготвени.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
8