РЕШЕНИЕ
№ 21084
гр. София, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:б в
при участието на секретаря б р
като разгледа докладваното от б в Гражданско дело № 20251110131501 по
описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът „И...” ЕООД е предявил срещу Д. А. А. кумулативно съединени установителни
искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и
ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, с които се иска да се признае за установено че
ответницата му дължи сумата 2625 лв., представляваща главница по Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № ...06.06.2024 г., ведно със законна лихва за период
от 21.03.2025 г. до изплащане на вземането, сумата 311, 86 лв., представляваща договорна
възнаградителна лихва за период от 03.11.2024 г. до 03.03.2025 г. за които суми е била
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 16645/2025 г., по описа на СРС, 151 състав.
Ищецът твърди, че на 06.06.2024 г. е сключил с ответницата Договор за предоставяне
на кредит от разстояние № ,,,,. Твърди, че на ответницата била предоставена подробна
преддоговорна информация, както и били предоставени общите условия, които тя приела.
Сочи, че на ответницата е била преведена сумата в размер на 3500 лв. Твърди, че с част от
посочената сума е бил погасен предходен договор за кредит - № ,,,, от 08.05.2024 г., като
сумата, с която погасеният кредит е рефинансиран е в размер на 2291,67 лв. Останалата сума
по кредита в размер на 1208,33 лв. е била преведена по банкова сметка на ответницата.
Твърди, че кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем на 19.03.2025 г. Посочва, че към
датата на депозиране на заявлението ответницата е заплатила общо 2726,01 лв., които са
разпределени съгласно правилата на ЗЗД и са погасили първите 5 вноски. Сочи, че съгласно
чл. 2, ал. 1, т. 3 договора лихвения процент е в размер на 40.15 %. С оглед гореизложеното
моли за уважаването на предявените искове и присъждането на сторените по делото
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответницата, с който
оспорва предявения иск. Не оспорва сключването на процесния договор за кредит при
посочените параметри и предоставянето в заем за сумата от 3500 лева. Счита, че сключеният
договор за кредит е нищожен. Сочи, че клаузата за неустойка не е включена в ГПР, поради
1
което самият ГПР е неправилен и заблуждаващ. Твърди, че уговорената неустойка е в
случай, не предоставила обезпечение в тридневен срок от сключването на договора, но
изискванията за поръчител са били на практика неосъществими. С оглед на това счита, че
вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и
като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. На следващо
място твърди, че в договора не са били посочени кои точно разходи формират ГПР. Поради
недействителността на договора счита, че следва да дължи единствено чистата стойност на
договора за кредит. Твърди, че с оглед на факта, че е погасила сумата в размер на 2726,00
лв., оставащото задължение по кредита е в размер на 774,00 лв. Оспорва претенцията за
законна лихва.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
следните обстоятелства: 1./ наличието на валиден договор за потребителски кредит със
соченото в исковата молба съдържание, сключен чрез средствата за комуникация от
разстояние, съобразно законовите изисквания на ЗПФУР /предоставил е информация на
потребителя, съгласно чл. 8 ЗПФУР, както и е получил съгласието на потребителя за
сключване на договора/; 2./ кредиторът да е предоставил, съответно длъжникът да е усвоил
сумата по отпуснатия потребителски кредит; 4/ уговорка за възнаградителна лихва в
посочения в исковата молба размер 4./ настъпила изискуемост на задълженията по договора
и техният размер.
В тежест на ответника е да докаже погасяване в срок на задълженията по договора,
както и да докаже твърденията си за нищожност на договора.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК, като безспорни между страните следва да
бъдат отделени следните обстоятелства: между „И...” ЕООД и Д. А. А. е сключен Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № ...06.06.2024 г. с посоченото в исковата молба
съдържание, като ищецът е предоставил на ответницата сумата в размер на 3500 лв., а
ответницата е погасила сумата в размер на общо 2726 лв.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за предоставяне на кредит № ...06.06.2024 г., съгласно който
ищцовото дружество се е задължило да предостави на ищеца заемна сума в размер на 3500
лв., а ответникът се е задължил да върне същата при посочените в договора условия. В
договора е посочено, че с част от предоставената сума в размер на 2291, 67 лв. се погасяват
задължения по предходен договор за кредит между страните. Съгласно договора срокът на
кредита е 600 дни, размерът на фиксирания годишен лихвен процент е 40, 15 %, а
годишният процент на разходите – 48, 30 %, с обща дължима сума 4712, 80 лв. и обща
дължима сума при непредставяне на обезпечение по чл. 3 (1) и изплащане на погасителните
вноски в срок 6256, 30 лв. В чл. 3 (1) е предвидено, че за обезпечаване на вземанията по
предоставения кредит потребителят се задължава в срок до пет дни от сключване на
договора да предостави едно от следните обезпечения: банкова гаранция за пълния размер
на вземанията по договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията или две физически лица – поръчители, които да отговарят на следните
изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение, като нетният им осигурителен доход е в размер над 1000 лв.; да работят по
трудов договор без определен срок; да не са потребители или поръчители по друг договор за
паричен заем, сключен с ищеца; да нямат неплатени осигуровки за последните две години;
да нямат задължения към друго банкови и финансови институции или ако имат – кредитната
им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да
подпишат договор за поръчителство. Съгласно ал. 2 при неизпълнение на задължението за
представяне на обезпечение потребителят дължи неустойка в размер на 1543, 50 лв., която
съгласно приложения погасителен план се заплаща на 6 равни месечни вноски заедно с
първите 6 погасителни вноски по договора за кредит.
2
По делото е прието платежно нареждане за сума в размер на 1208, 33 лв., която ищецът
е превел в полза на ответника като остатък от кредита след погасяване на задължение по
предходен договор за кредит.
От приложените на л. 87 и сл. платежни нареждания се установява, че ответникът е
заплатила в полза на ищеца по процесния договор за кредит сума в общ размер от 2726, 01
лв.
С писмо № ,,,04.11.2024 г. Комисия за защита на потребителите е уведомила ищеца, че
във връзка с решение на КЗП, т. 36 от Протокол № 37/04.11.2024 г. информира дружеството,
че въз основа на извършен анализ за наличие на неравноправни клаузи в типовите договори
на дружеството, е било установено, че текстът на чл. 3, ал. 2 от същите представлява
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1, във вр. ал., 2, т. 20 ЗЗП, тъй като
представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца-кредитор и потребителя, води до неоправдано високи финансови задължения за
потребителя и снема от търговеца отговорността за неизпълнение на възложените му по
закон задължения. Съгласно писмото дружеството следва в 14-дневен срок от датата на
получаване на писмото да отстрани неравноправните клаузи от съдържанието на всички
договори, както и да уведоми потребителите по подходящ начин за направените промени, и
да предостави на КЗП екземпляри от коригираните договори.
По делото е приета разпечатка от интернет сайт ........ от 20.11.2024 г., съдържаща
обръщение към потребителите във връзка с писмото на КЗП по-горе, като е посочено, че „от
договора отпадна изискването клиентите да предоставят обезпечение по договора,
изразяващо се в предоставяне на поръчител или банкова гаранция. Отпаднаха и последиците
от непредставяне на обезпечение, а именно че ще се начислява неустойка.“.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за заем приложение намира
Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е
неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение е
необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с
което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.
По делото не е спорно, че заемната сума е била предоставена на ответника, като с част от
нея е било погасено задължение по предходен договор за кредит, а остатъкът е бил преведен
по банков път.
Следва да бъдат разгледани наведените от ответника възражения за недействителност
на процесния договор за кредит, като освен това съдът следи и служебно за тази
недействителност.
На първо място, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК /ред. ДВ бр. 35 от 2014 г. в сила от
23.07.2014 г. /, който е бил в сила към момента на сключване на договора, годишният
процент на разходите, който включва и законната лихва, не може да бъде по - висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в съответната валута на
кредита, определена с ПМС. Според чл. 19 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи като лихви, други преки
или косвени разходи, комисионни и възнаграждения, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В ГПР не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по кредита. Стойността на ГПР
съответства и онагледява разходите, които потребителят следва да заплати при нормално
развитие на правоотношението и точно изпълнение на задълженията от негова страна.
Според § 1, т. 1. ДР ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
3
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Съдът намира, че с оглед цитираните по-горе разпоредби, посоченият в договора за
потребителски кредит годишен процент на разходите от 48, 30 % не е действителният такъв,
тъй като в него не е включена предвидената в договора неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение. В този смисъл е и решение от 21.03.2024 г.
по дело C-714/22 на СЕС, според което за да осигури по-голяма защита на потребителите
законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието "общи разходи по
кредита за потребителя" /§ 40/. Разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет
при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните
вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи
по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен
процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. В същия смисъл и решение от
13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС.
Потребителски кредит, в който не е посочен ГПР, е нищожен според чл. 22 ЗПК. В
случая посоченият в договора ГПР от 48, 30 % не е действителният, като при включване на
предвидената неустойка действителният размер на ГПР се получава 275, 68 %, определен по
реда на чл. 162 ГПК чрез използване на онлайн калкулатор, достъпен на адрес
www.calculator.bg, което е и над законоустановения лимит по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Договорът е
нищожен поради липса на негов съществен реквизит съгл. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според чл.
26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части, които хипотези в случая не са
налице.
Доводът на ищеца, че по договора няма клауза за неустойка, тъй като предвид писмото
от КЗП тя вече не е част от договора за кредит, съдът намира за неоснователен. Тъй като се
касае за съществуващо съглашение между две страни, няма как неговото съдържание да бъде
автоматично променено по силата на съобщение, обявено на интернет страницата на едната
от страните. За да се счита, че от висящите договори, които вече са били сключени към
датата на писмото, е отпаднала дадена клауза, е следвало да бъде подписан съответен анекс
към всеки договор, в който по взаимно съгласие да бъде изменено съдържанието на
договорното правотношение. Такова изменение няма как да стане автоматично и
едностранно, поради което настоящият съдебен състав приема, че клаузата на чл. 3, ал. 2
продължава да бъде част от процесния договор.
Съгласно цитираната по-горе практика на СЕС и по силата на чл. 23 ЗПК при
недействителност на целия договор потребителят връща само чистата стойност на кредита,
без да дължи лихва и други разходи по кредита. В случая чистата стойност на кредита, т.е.
главницата се равнява на 3500 лв. По делото не е спорно, а и се установява от приетите
писмени доказателства, че ответникът е извършил плащания в размер на общо 2726, 01 лв.,
поради което искът за главница се явява основателен за сумата от 773, 99 лв., до който
размер следва да бъде уважен и отхвърлен за разликата над 773, 99 лв. до пълния предявен
размер от 2625 лв. Искът за възнаградителна лихва подлежи изцяло на отхвърляне.
4
По разноските:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК заявителят (ищец) има право на направените от него
разноски в двете производства съобразно размера на уважените претенции, а именно 27, 01
лв. за заповедното производство (от общо 102, 50 лв., от които 52, 50 лв. платена държавна
такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение) и 43, 48 лв. разноски за исковото
производство (от общо 164, 97 лв., от които 64, 97 лв. държавна такса и 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение).
На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на процесуалния представител на ответника
следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на по 176, 75 лв. с вкл. ДДС,
съразмерно с отхвърлената част от предявените искове, от общо определеното от съда
възнаграждение в размер на по 240 лв. с вкл. ДДС за всяко от двете производства. Съдът
намира, че на процесуалния представител на ответника се дължи този размер на
възнаграждението за осъщественото безплатно процесуално представителство по следните
съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни
тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в
светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48
прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и
пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен
ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е
посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея
мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв
начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от
Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено
на "разумни" съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния
характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като
предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото
страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални
обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата
делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която
допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на
съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-
428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на
СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адвокатско
възнаграждение. При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази
наличните обективни фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и
реално извършените действия от процесуалния представител. Производството по делото се е
развило в минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае
потребителски спор по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за
потребителски кредити и извършените по тях плащания. Тоест, делото не се отличава с
5
никаква фактическа и правна сложност.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „И...“ ЕООД, ЕИК ....., със
седалище и адрес на управление: гр.София, район „Т..“, жк ”И..”, ул. „Б..“ №..., ап. 1,
установителни искове по реда на чл. 422 ГПК, че Д. А. А., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, жк „М..“, ул. „Р..р“ №... ет. 3, ап..., дължи на „И...“ ЕООД, ЕИК ....., сумата от 773, 99
лв., ведно със законната лихва от 21.03.2025 г. до окончателното плащане, представляваща
остатък от чистата стойност на кредит по Договор за предоставяне на кредит от разстояние
№ ...06.06.2024 г., за което вземане е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
16645/2025 г., по описа на СРС, 151 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 773, 99
лв. до пълния предявен размер от 2625 лв., както и изцяло иска по чл. 240, ал. 2 ЗЗД за
сумата от 311, 86 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за период от
03.11.2024 г. до 03.03.2025 г.
ОСЪЖДА Д. А. А., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „М..“, ул. „Р..р“ №... ет.
3, ап..., да заплати на „И...“ ЕООД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: гр.София,
район „Т..“, жк ”И..”, ул. „Б..“ №..., ап. 1, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за
заповедното производство в размер на общо 27, 01 лв. и разноски за исковото производство
в размер на общо 43, 48 лв., съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „И...“ ЕООД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: гр.София,
район „Т..“, жк ”И..”, ул. „Б..“ №..., ап. 1, да заплати на адвокат А. З. Д., член на САК, личен
номер ..., с адрес: гр. София, ул. „Х...“ №.., ет. 1, ап. 1, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
адвокатско възнаграждение за заповедното производство в размер на 176, 75 лв. с вкл.
ДДС, както и адвокатско възнаграждение за исковото производство в размер на 176, 75 лв. с
вкл. ДДС, съразмерно с отхвърлената част на предявените искове.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6