Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 28.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV – А въззивен състав, в публичното заседание на осми март две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ТАШЕВА
Мл.
с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 10832 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258
- 273 ГПК.
С решение № 64915 от 14.03.2019
г. по гр. д. № 59480/2017 г. по описа на Софийски районен
съд (СРС), ГО, 24
състав, е осъдено „У.Е.У.Кфт.“, дружество, регистрирано в Будапеща,
Унгария, номер на регистрацията Сg. *******, действащо на територията на Република България
чрез „У.Е.У.Кфт. - клон България“ КЧТ, ЕИК ********, да заплати на Ц.Ч. М.-К.сумата
от 400 евро, представляваща обезщетение за закъснял полет на основание чл. 7,
т. 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета
от 11.02.2004 г. относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на
пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети
и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 295/1991, ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба - 24.08.2017 г. до окончателното изплащане на
сумата, както и сумата от 350 лв. - разноски по делото.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е
подадена въззивна жалба от ответника по делото „У.Е.У.Кфт.“,
дружество, регистрирано в Будапеща, Унгария, номер на регистрацията Сg. *******, действащо на територията на Република България
чрез „У.Е.У.Кфт. - клон България“ КЧТ, ЕИК ********, чрез адвокат К.И., с
доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението. Сочи се, че съдът
правилно е приел, че между страните е имало валиден договор за въздушен превоз
от 25.08.2014 г. по маршрут Лутън - София, като превозът е осъществен на същата
дата. По отношение на погасителната давност за вземането приложимо е
българското право (доколкото Регламент (ЕО) № 261/2004 не съдържа специални правила,
касаещи сроковете на погасителната давност на вземането за обезщетение при
закъснял или отменен полет и съгласно задължителната практика на Съда на ЕС -
решение от 22.11.2012 г. по дело С - 139/2011 г.). Излагат се доводи, че
отговорността на превозвача е договорна като правилата, отнасящи се до
въздушните превози на пътници и товари се уреждат от Закона за гражданското
въздухоплаване (ЗГВ), който като специален закон изключва приложението на общия
закон - Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), уреждащ института на
погасителната давност. В случая приложима е нормата на чл. 135 ЗГВ, съгласно
която „правото на иск срещу превозвача по международните превозни договори се
погасява в двугодишен срок, а по вътрешните - в шестмесечен срок, считано от
деня на пристигането на въздухоплавателното средство в местоназначението, от
дена, в който въздухоплавателното средство е трябвало да пристигне, или от деня
на прекратяване на превоза“. Поради това правото на иск се е погасило с
изтичането на двугодишна погасителна давност от деня на осъществяване на полета
- 25.08.2014 г., която към момента на подаване на исковата молба – 24.08.2017
г. е била изтекла, като се излагат и доводи, че няма правна и житейска логика
да се твърди, че законодателят е имал волята да ограничи давностните срокове за
предявяване на искове срещу въздушния превозвач в случаите на смърт, телесни
повреди и загуби на товари на две години, но е изключил от приложното поле на
чл. 135 ЗГВ случаите на закъснение на полети и е предоставил възможност в тези
случаи да се прилагат правилата на ЗЗД. Добавя се, че разпоредбата на чл. 135
ЗГВ е императивна и е уредена в обществен интерес, с позоваване на влезли в
сила решения на СРС и СГС. Предвид изложеното се моли за отмяна на обжалваното
решение и за отхвърляне на иска. Претендират се разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд и в писмена защита процесуалният представител на въззивника добавя, че в
доказателство, че предвидената кратка погасителна давност по чл. 135 ЗГВ е
приложима в случаите на искове по чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент № 261/2004 е
изменението на ЗГВ от 23.02.2021 г. (ДВ бр. 21 от 2021 г.). В ал. 2 и ал. 3 на
чл. 135 ЗГВ се посочват изискванията за предявяване на претенция за получаване
на обезщетения по регламента, следователно предвидената погасителна давност от
2 години на чл. 135 ЗГВ преди изменението е обхващала и искове за обезщетения
срещу въздушния превозвач по Регламент № 261/2004. В мотивите към проекта на
Закона за изменение и допълнение на ЗГВ е посочено, че с § 41 се предлага
изменение на чл. 135 ЗГВ, тъй като при обработване на жалби по Регламент №
261/2004 от специализирания орган при срокове по - дълги от една година се
стига до невъзможност за удостоверяване на обстоятелствата при изпълнението на
даден полет, което може да доведе до неефективно упражняване на контролните
действия на органа по гражданското въздухоплаване. С оглед на това се предвижда
по - кратък давностен срок от една година за предявяване на исковете по
Регламент № 261/2004.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
писмен отговор от ищцата Ц.Ч. М. -К., чрез адвокат Михаил Николов, с доводи за
неоснователност на въззивната жалба. Посочва се, че СРС правилно е приел, че
приложим е давностният срок по чл. 111, б. „б“ ЗЗД, а позоваването на ЗГВ е
несъстоятелно, тъй като обезщетението за закъснял полет и отговорността на
превозвача по чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент № 261/2004 е извън приложното
поле на ЗГВ и съответно за него е неприложим посоченият в същата разпоредба
давностен срок. Разпоредбата на чл. 135 ЗГВ касае единствено рекламационно
производство относно загуба и повреда на багаж и обезщетението за телесни
повреди и смърт на пътници, което се потвърждава и от чл. 137 ЗГВ, според който
сроковете по чл. 135 ЗГВ се спират със започване на рекламационното
производство (а не това по Регламент № 261/2004), с позоваване на решения на
СГС. Твърди се и че обезщетенията за отменени полети действително са се
уреждали по в чл. 70 ЗГВ, който обаче е отменен през 2006 г. със ЗИД на ЗГВ,
обн. ДВ, бр. 37 от 2006 г., с което са изключени от приложното му поле, а на
национално ниво разпоредбите на Регламент № 261/2004 са възпроизведени в
Наредба № 261/13.07.2006 г. за общите правила за обезщетяване и оказване
съдействие на пътници при отказ на въздушен превозвач да ги допусне на борда на
въздухоплавателното средство и при отменяне или забавяне на полет, приета на
основание чл. 16а, т. 10 ЗГВ. Предвид изложеното се моли за потвърждаване на
обжалваното решение. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, след като обсъди
доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Въззивната жалба
е подадена в законоустановения срок по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта -
в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Въззивната инстанция намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Обжалваното решение е и правилно, като настоящият съдебен състав
споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Независимо от това, с оглед наведените във въззивната жалба
оплаквания, следва да се добави и следното:
Предявен за разглеждане е осъдителен иск с правно основание чл. 7, § 1, б.
„б“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския Парламент и на Съвета от 11 февруари
2004 г. относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците
при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети, и за
отмяна на Регламент (ЕИО)
№ 295/91 (Регламент №
261/2004).
С чл. 5, чл.
6, чл.
7 и чл.
8 от Регламент (ЕО) № 261/2004 са
регламентирани правата на пътниците при закъснение и отмяна на
въздушен полет, когато последният има начална или крайна точка летище на
територията на Европейския съюз. Именно такъв е и разглежданият от съдебния
състав случай.
С решение от
19.11.2009 г. по съединени дела С - 402/07 г.
и С - 403/07 г.
на Съда на Европейския съюз е дадено задължително на основание чл.
633 ГПК за настоящия съд тълкуване на нормите във
връзка с приложението на Регламент (ЕО) №
261/2004. Съгласно
даденото в цитираното решение тълкуване чл. 5, чл.
6 и чл.
7 от Регламент (ЕО) № 261/2004 трябва
да се прилагат в смисъл, че пътниците на закъснели полети може
да се приравнят на пътниците на отменени полети за целите на
прилагането на правото на обезщетение, и че
същите имат правата по чл. 7 от Регламента, когато поради закъснение
на полет претърпяват загуба на време, равна на или по - голяма
от три часа, т. е когато са достигнали до своята крайна точка на пътуване три
или повече часа след определения от превозвача час на пристигане по разписание.
Размерът на обезщетението е
поставен в зависимост от разстоянието между отправната и крайна точка на
полета, измерени по дъгата на големия кръг (чл. 7, § 1 и § 4
от Регламент (ЕО) № 261/2004).
В случая първоинстанционният съд е отделил
за безспорни по делото обстоятелствата, че между страните е имало валиден
договор за въздушен превоз от 20.06.2014 г. (полет № W6 4304, № на резервацията G29CRL, от летища
Лутън, Лондон до летище София), че полетът е изпълнен със закъснение повече от
3 часа, че разстоянието на полета надвишава 1 500 км, както и че ищцата се е
явила повече от 45 минути преди полета на гишето за регистрация. Предвид
разстоянието на полета по отношение на
процесния полет размерът на обезщетението следва да се определи
по чл. 7, § 1, б. „б“
Регламент (ЕО) №
261/2004 г. - 400
евро.
По делото не е спорно и обстоятелството,
че във връзка с процесния полет от страна на ищцата до ответника е изпратена
нотариална покана за заплащане на обезщетение за закъснял полет в размер на 400
евро, по която е постановен отказ на 16.11.2016 г.
С
оглед изложеното между страните пред въззивната инстанция са безспорни
обстоятелствата, пораждащи правото на ищцата да претендира присъждането на
обезщетение, с изключение на въпроса дали вземането
на ищцата е погасено по давност.
Настоящият съдебен състав намира, че правото на парично
обезщетение по Регламент № 261/2004 се основава на договорната отговорност на
въздушния превозвач, който не е изпълнил задължението си по сключения с ищеца
договор за въздушен превоз да осъществи полета при предварително очертаните
параметри, касаещи време на излитане и на пристигане в крайния пункт (в този смисъл
мотивите на решение
по дело № С - 402/07 (т. 68)). СЕС изрично подчертава, че
задължението за парично обезщетение по регламента тежи върху въздушния
превозвач, тъй като именно с него конкретният пътник има сключен договор за
превоз, по силата на който лицето има право да бъде превозено с полет, който не би
трябвало нито да се отменя, нито да закъснява. Обстоятелството, че
обезщетението репарира вреди от причинено неудобство не означа, че същите могат
да произтичат единствено от деликт - ако увреждането е в пряка причинна
връзка с пълното неизпълнение, лошото или неточно изпълнение на задължения по
договор, какъвто е и разглежданият случай, то и отговорността, включително и обезщетението за
изправната страна, са следствие на договорно правоотношение. Когато обаче
увреждането не е резултат от неосъществяване на очакван резултат по едно
съществуващо облигационно отношение, а е неизпълнение на общото задължение на
всички към всички, произтичащо от закона, да не се вреди другиму, тогава
отговорността е деликтна. В този смисъл - постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 188/15.06.2012 г. по гр. д. № 1122/2011 г., III г. о., ВКС, решение № 462/11.04.2016 г. по гр. д. №
1474/2015 г., IV г. о., ВКС. Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с ТР № 4/29.01.2013 г. по
тълк. дело № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС неизпълнението на договорно задължение може да е основание
за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, доколкото те са пряка и
непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при
пораждане на задължението. Несъмнено е, че в случая
неудобството за пътника е причинено пряко и непосредствено от неизпълненото
договорно задължение на превозвача да осъществи полета при първоначално
обявения час на излитане и пристигане, поради което и отговорността на
ответника да обезщети вредата е договорна.
Регламент (ЕО)
№ 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 11.02.2004 г., както е посочено и от
Софийски районен съд, не съдържа специални разпоредби, касаещи
сроковете на погасителна давност на вземането за парично обезщетение
при закъснял или отменен полет, поради което в съответствие със
задължителната тълкувателна практика на Съда на ЕС, обективирана в решение от
22.11.2012 г. по дело № С - 139/11, приложимо е националното
право на държавата -
членка, чийто съд разглежда конкретния спор.
В
случая ответникът релевира възражение, че вземането на ищцата е
погасено по давност, позовавайки се на разпоредбата на чл. 135 ЗГВ, съгласно която
правото на иск срещу превозвача по международните превозни договори се погасява
в двегодишен срок, а по вътрешните - в шестмесечен срок, считано от деня на
пристигането на въздухоплавателното средство в местоназначението, от деня, в
който въздухоплавателното средство е трябвало да пристигне, или от деня на
прекратяване на превоза.
Разпоредбата
на чл. 135 ЗГВ в относимата му за спора редакция (преди
изменението с ДВ бр. 16/23.02.2021 г.) предвижда специален давностен срок.
Систематичното тълкуване на нормата, която се намира в Глава единадесета
„Констативни протоколи, рекламации, давност“ обуславя извод, че посоченият
двугодишен давностен срок е приложим единствено към случаите, за
които законът предвижда рекламационно производство, каквито са тези при липси и
повреди на багажи или товари, но не и случаите на обезщетения по Регламент № 261/2004 при
закъснели полети. Това следва и от чл.
137 ЗГВ, според който
сроковете по чл. 135 ЗГВ се спират със започване на рекламационното
производство. Доводи за обратното не могат да бъдат извличани от мотивите на
законодателя за последващо изменение на закона, нито от измененията и
допълненията на чл. 135 ЗГВ с ДВ бр. 16/23.02.2021 г. Новите ал. 2
и ал. 3 на чл. 135 не са тълкувателни норми и съответно нямат обратно действие,
а в относимата за спора редакция на закона отговорността на
въздушния превозвач по чл.
7, § 1,
б. „б“ от
Регламент (ЕО) № 261/2004 г. не попада в приложното
поле на чл. 135 ЗГВ.
Поради това приложение в разглежданата хипотеза
следва да намерят общите правила, уредени в ЗЗД. Въззивният съд не споделя разрешенията на приложената към въззивната жалба
съдебна практика. На съда е известна и такава в обратен смисъл, а именно - решение № 3502/15.05.2019
г. по в. гр. д. № 16115/2018 г. на СГС и решение
№ 262286/06.04.2021 г. по в. гр. д. № 346/2020 г. на СГС, която практика настоящият
съдебен състав споделя.
Доколкото
размерът на дължимото обезщетение за причинените вреди от неизпълнението е предварително определен като парична сума и същата е
уредена в регламента, то обезщетението представлява законна неустойка, която в
съответствие с разпоредбата на чл. 111, б. „б“ ЗЗД се погасява с изтичането на тригодишен давностен срок. На
основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва
да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, в случая - от деня на изпълнение
на закъснелия полет (25.08.2014 г.), към който момент е
реализирано неизпълнението на превозвача и е възникнало вземането на ищеца за парично обезщетение, респ. при липса на
уговорен срок за изпълнението му от същата дата задължението е станало
изискуемо (арг. чл. 69, ал. 1 ЗЗД). По делото не са представени доказателства
за настъпили обстоятелства по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, които да са довели до спиране или
прекъсване на давността, поради което същата е изтекла на 25.08.2017 г. Исковата
молба е подадена по пощата с дата на пощенското клеймо - 24.08.2017 г., тоест един ден преди изтичане на давностния срок, от която дата и давността е
спряла да тече на основание чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, поради което възражението на ответника за
изтекла погасителна давност е неоснователно.
Предвид изложеното искът е основателен и правилно е
уважен от първоинстанционния съд, поради което обжалваното решение следва да бъде
потвърдено като правилно.
По разноските:
При този изход
на спора разноски се дължат единствено на въззиваемата страна в размер на 300
лв. за адвокатско възнаграждение, съгласно приложените доказателства за
реалното му изплащане - фактура №
162/19.09.2019 г. и преводно нареждане от 30.09.2019 г.
С оглед на цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи
на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение № 64915 от 14.03.2019
г. по гр. д. № 59480/2017 г. по описа на Софийски районен
съд, ГО, 24 състав.
ОСЪЖДА
„У.Е.У.Кфт.“, дружество, регистрирано в Будапеща, Унгария, номер на
регистрацията Сg. *******, действащо на територията на Република България чрез „У.Е.У.Кфт. -
клон България“ КЧТ, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК да заплати на Ц.Ч. М. -К., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 300 лв.
(триста лева) - разноски във въззивното производство.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.