Р Е Ш
Е Н И Е
Номер 12.02.2020 година Град Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ
На 14.01. 2020 година
В публичното заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИМИТЪР
ХРИСТОВ
ЧЛЕНОВЕ: АННА ТРИФОНОВА
РУМЯНА ТАНЕВА
Секретар: СТОЙКА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдията
ХРИСТОВ
В. търг.дело № 1422 по описа за
2019 година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Обжалвано е решение № 1126/02.08.2019 г., постановено
по гр. дело
№ 5801/2018 г. по описа на Районен съд – Стара Загора, с което са отхвърлени предявените
от „Д.К.” АДСИЦ, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София, район „И.“,
бул. „Х.К.“ № 43, обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за
установено по отношение на В.П.В., ЕГН: ********** и адрес ***, че дължи на „Д.К.”
АДСИЦ следните суми: 837,11 лв., представляваща неплатена главница по споразумение от
08.12.2011 г. за признаване и разсрочване на задължение по договор за издаване
и използване на кредитна карта „Е.” от 19.11.2004 г. и за сумата от 255,26 лв.
представляваща лихва за забава за периода 26.03.2015 г. – 26.03.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до окончателното плащане, за
което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 822/29.03.2018 г. по ч.гр.д. № 1430/2018 г. по описа на Старозагорски
районен съд, като неоснователни.
Въззивникът „Д.К.” АДСИЦ излагат доводи за неправилност
и незаконосъобразност. Моли да бъде отменено постановеното първоинстанционно
решение и да бъдат уважени предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемият В.П.В. чрез особен представител адв. К.Л.
е представил в срок писмен отговор, с който оспорва жалбата. Моли съда да
потвърди обжалваното решение.
Окръжен съд – гр. Стара Загора, в настоящият състав, след
като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за
установено следното:
По делото е представено заявление за издаване на
кредитна карта „Е.“, подадено от В.П.В. с дата 17.11.2004г. до „Б.Р.С.“ АД, с приложени към него Общи
условия за издаване и използване на картата /така л. 4 от делото/. В
заявлението са налице само данни /лични, финансови и за заетост/ на заявителя,
за датата на подаването му, като е посочено още, че в случай че това заявление
бъде прието, следва да бъде заверена сметката на „В.“ ЕООД със сумата от
1498,68 лв. Конкретни параметри на договор за издаване на кредитна карта не
са посочени нито в заявлението, нито могат да се изведат от Общите условия.
Представен е също по делото договор от 05.09.2008 г.
за продажба и прехвърляне на вземания, сключен между „Ю.И.ЕД.”АД и „Б.Р.С.“ АД,
като цеденти и „А.К.“АДСИД, като цесионер, като в чл. 2 от договора е посочено,
че цедентите прехвърлят на цесионера всеманията си срещу длъжниците съгласно
Приложение 1 към договора. В приложеното извлечение към Приложение № 1/л.47-49
от делото/ е отразено вземане към В.П.В. в размер на 2227,11 лв., с дата на
откриване на сметка 19.11.2004 г. и дата на последно плащане 01.06.2008 г.
По делото е представено уведомление, изхождащо от „Ю.И.ЕД.”
АД и „А.К.“ АДСИЦ до В.П.В., в което е записано, че се уведомява длъжникът за
сключения договор за цесия /посочен по – горе/ и че вземанията, произтичащи от
договор при общи условия за издаване на кредитна карта Е. от 19.11.2004 г., сключен между Банката и
длъжника, възлизащи в размер на 2227,11 лв. /главница и лихва/ се прехвърлят на
кредитора „А.К.“АДСИЦ. По делото няма данни това уведомление да е било
връчено на длъжника.
От споразумение от 08.12.2011 г. се установява, че
между „Д.К.“АДСИЦ /с предишно наименование „А.К.“ АДСИД/, като кредитор и В.П.В.,
като длъжник, е налице съгласие в което страните са посочили, че цедираното от
„Ю.И.ЕД.” АД на кредитора вземане срещу длъжника е в размер на 2227,11 лева,
произтичащо от договор от 19.11.2004 г. за кредитна карта Е., като след
извършено плащане размерът му е 2167,11 лв. /т.1, 2 и 3 от споразумението/.
Страните са се споразумели в т. 4, че длъжникът се задължава да погаси това
задължение при условия, както следва: избира варианта за редукция на
задължението с 30%, чийто остатък става 1495,98 лв., при условие на разсрочено
плащане – на 15 броя ежемесечни вноски, първата от които в размер на 100,00 лв.
в срок до 28.01.2012 г. , а следващите в размер на 100,00 лв. всяка, дължима до
28 - то число на съответния месец, с краен срок на пълно погасяване на
задължението - 28.03.2013 г. В т. 6 от споразумението е записано, че при неизпълнение
на задължението за изплащане по горепосочения начин, изборът на редукцията
става невалиден и кредиторът има право без покана и без предизвестие да обяви
за изискуема цялата неизплатена сума по т. 3, а именно сумата от 2167,11 лв.,
намалена с направените плащания и да я
претендира съдебно, заедно с дължимите лихви за забава.
От заключението на назначената и изслушана по делото съдебно – счетоводна
експертиза се установява, че задълженията на ответника са отразени в размер на
2227,11 лева съгласно Извлечение от Приложение 1 към договор за цесия от
05.09.2008 г., като със споразумение от 08.12.2011 г. ответникът е приел да заплати тази сума
разсрочено, като е платил на ищеца сумата общо от 60,00 лв., като последното
плащане е извършено на 15.11.2011 г. След сключване на споразумението са
платени още две суми - първата в размер на 30,00 лв. /на дата 13.12.2011 г. и
втората в размер на 100,00 лв. /на дата 18.01.2012 г./. Вещото лице е изчислило е размера на мораторната лихва
върху посочената от ищеца главница и за посочения от него период. Съдът
кредитира в тази част заключението като пълно и добросъвестно изготвено,
кореспондиращо със събраните писмени доказателства по делото. Съдът не взема
предвид заключението по т. 9, 10 и т. 11 на стр. 5 от същото, в което вещото
лице е посочило, че ответникът е нарушил споразумението, затова и редукцията на
дълга е станала невалидна и затова приема, че остатъкът от дълга възлиза на
2037,11 лв., както и кои вземания попадат в рамките на погасителна давност, тъй
като това са правни въпроси и излизат извън компетентността на същото.
От приложеното ч.гр.д. № 1430/2018 г. по описа на
Старозагорски районен съд, се установи, че съдът е издал в полза на „Д.К.“
АДСИЦ срещу В.П.В. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
за сумата от 536,50 лева за главница, представляваща непогасено задължение по
споразумение от 08.12.2011 г. за признаване и разсрочване на задължение по
договор за издаване и използване на кредитна карта „Е.” от 19.11.2004 г., и
сумата от 255,26 лв. - мораторна лихва за периода от 26.03.2015 г. до
26.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението в съда 26.03.2018 г. до плащане на вземането, както и за
разноските по заповедното производство в общ размер на 100,00 лева. Тъй като
длъжникът не е бил открит на известните му адреси, съобщението до него е било
приложено по делото, на основание чл. 47, ал. 5 и ал. 6 ГПК и съгласно чл. 415,
ал. 1, т. 2 ГПК и в изпълнение на дадените от заповедния съд указания,
заявителят е предявил настоящите искове за установяване на вземанията по
заповедта.
При така установеното от фактическа страна, съдът
прави следните правни изводи:
При предоставен кредит от банка приложение
намират правилата на чл. 430-432 ТЗ. Регламентацията на потребителския кредит е
в Закона за потребителския кредит, за договори, сключени след 12.05.2010 г.,
респ. за договорите преди тази дата – се прилагат разпоредбите на заема за
потребление по ЗЗД или на банковия кредит по ТЗ.
Ищецът не е представил сключения между банката и ответника договор за
издаване за издаване и използване на кредитна карта „Е.”.
Заявлението за издаване на кредитна карта „Е.“, подадено
от В.П.В. до „Б.Р.С.“ АД не може да обоснове облигационна връзка между
страните.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза
също не е посочено наличието на договор за издаване и използване на кредитна
карта от 19.11.2004 г. /както твърди ищецът в исковата молба/, а единствено
представеното по делото заявление, т.е. и вещото лице не е констатирало
наличието на твърдения от ищеца договор за издаване за издаване и използване на
кредитна карта „Е.“.
Поради горното не може да бъде установено наличието на
облигационна връзка.
Според нормата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може
да прехвърли своето вземане, само ако законът, договорът или естеството на
същото позволяват това, а в случая императивната норма на чл. 26, ал. 1 от
Закона за потребителския кредит /ЗПК/ - вече действала към момента на
цесията, не е позволявала на първоначалните кредитори „Ю.И.ЕД.“ АД и „Б.Р.С.“
АД, да прехвърлят на ищеца с приложение № 1 към рамковия договор за цесия от
05.09.2008 г. процесните вземания срещу ответника по договора за кредитна
карта.
Съгласно чл. 26 ЗПК кредиторът може да
прехвърли на трето лице вземането си по договора за потребителски кредит само
при условие, че договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност.
Процесният
договор за кредит не предвижда такава възможност. Такава не следва да се
извежда и от съдържаните на заявлението за издаване на кредитна карта.
Предвид
гореизложеното въззивният съд намира, че обжалваното решение е правилно и
следва да бъде потвърдено.
Водим от горните мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1126/02.08.2019 г., постановено по гр. дело
№ 5801/2018 г. по описа на Районен съд – Стара Загора.
Решението е окончателно не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.