Решение по адм. дело №1002/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.46, ал.1, вр. чл.44, ал.1, вр.чл.41, т.2, вр. чл.39а, ал.1, т.2 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, вр. чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалбата на С. М. (S. M.), роден на [дата]. в Бисмил, Турция, гражданство – Турция, [ЛНЧ], притежаващ турски национален паспорт № ***********, валиден до 21.07.2026г., подадена чрез адв. Х. Х., против Заповед № 365з-2981/10.04.2025г. на директора на ОД МВР Варна, с която на основание чл.39а, ал.1, т.2, чл.41, т.2 и чл.44, ал.1 ЗЧРБ му е наложена принудителна административна мярка: „Връщане до страна на произход“ – Турция, като на основание чл.39б, ал.1 ЗЧРБ е определен 7-дневен срок за доброволно изпълнение на задължението за връщане.

Жалбоподателят твърди незаконосъобразност на обжалваната заповед по съображения за допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Конкретно твърди, че не е съобразена представената в отговор на уведомление УРИ 125560-1827/08.04.2025г. декларация от 08.04.2025г., с която декларирал, че: има сключен трудов договор с „Глобал Партнърс БГ“; има валиден договор за наем на жилище; предстои му сключване на граждански брак с българска гражданка, с която от дълго време живее на семейни начала; във връзка с предстоящото сключване на граждански брак ще поиска издаването на виза за дългосрочно пребиваване и на това основание желае производството по издаване на заповедта да бъде спряно. Във връзка с декларираните обстоятелства, с жалбата представя удостоверение за сключен граждански брак с Д. С. и сочи, че това обстоятелство е основание да му бъде издадена виза за дългосрочно пребиваване. Твърди, че въпреки подадената декларация и доказателствата за сключен граждански брак, в нарушение на административнопроизводствените правила е издадена обжалваната заповед, която съдържа само правните норми, въз основа на които е издадена ПАМ, не и относимите фактически основания, както и липсват мотиви. Иска се отмяна на заповедта и присъждане на разноски.

В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адв.Х. Х., който в с.з. на 23.06.2025г. поддържа жалбата и в допълнение към нея сочи, че към момента жалбоподателят работи на трудов договор за друго дружество и е кандидатствал за издаване на дългосрочна виза – както на това основание, така и поради сключения граждански брак. В последното по делото с.з. жалбоподателят не се представлява. От негово име, чрез адв.А. К., надлежно упълномощена, е постъпила молба С.д. № 11818/10.07.2025г., с която представя АУАН № 4069-55/27.06.2025г., бл.№ 064888, съставен от МВР при ГКПП – М. Т. на основание чл.34 ЗЧРБ и твърди, че същият удостоверява, че жалбоподателят доброволно е напуснал страната. Моли за прекратяване на производството, поради отпаднало основание.

Ответната страна – Директорът на ОД МВР Варна, чрез юрк.Б. Й., оспорва жалбата. Сочи, че издадената на жалбоподателя виза „D“ е изтекла на 04.12.2024г., със срок на разрешено пребиваване до 14.12.2024г. и липсват данни да е кандидатствал за издаването на нова. В с.з. на 15.07.2025г. ответникът се представлява от юрк.Г. Г., който сочи, че жалбоподателят два пъти е кандидатствал за виза – съответно на 24.03.2023г. и на 07.05.2024г., и други заявления не са подавани. По отношение молбата за прекратяване на производството счита, че ако жалбоподателят действително е напуснал страната, това означава, че заповедта е изпълнила своето действие и може да се твърди „отпаднало основание“, но при условие че има и оттегляне на жалбата. Моли обжалваната заповед да се потвърди като правилна и законосъобразна, т.к. предпоставките за издаването й са категорично установени. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

След преценка на събраните доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна, следното:

Жалбоподателят С. М. (по паспорт U3355802 Simsek Muhammed; М. Ш., според Удостоверение за сключен граждански брак № **********), е роден на [дата]. в Бисмил, Турция и притежава турски национален паспорт № ********, валиден до 21.07.2026г.

На 08.04.2025г., във връзка с подаден сигнал и по разпореждане на началник Сектор „Миграция“, полицейски инспектори от Сектор „Миграция“ извършили проверка на адрес: гр.Варна, [улица], ресторант „Гокореч“, с цел установяване на лице, чужд гражданин, с изтекъл срок на пребиваване в България. При проверка на адреса били установени четири лица – чужди граждани, които обяснили, че са служители в ресторанта. Сред установените лица бил и жалбоподателят, който работел като готвач, и за който било установено, че е със срок на разрешено пребиваване – до 14.12.2024г. Констатациите от проверката са отразени в докладна записка рег. № 12556р-770/08.04.2025г.

При извършени справки в АИС на МВР – „Единен регистър на чужденците“, „Адресна регистрация на чужденци“, „Граничен контрол“ и „Издирвателна дейност в НМАП“ Н.ШИС II, било установено, че С. влиза в РБ на 04.06.2024г. с дългосрочна виза „D“ № *****************, издадена от българското посолство в гр. Бурса, Турция, валидна от 04.06.2024г. до 04.12.2024г., с разрешен срок на престой от 45 дни. Визата била издадена във връзка със заявление № 538800-839/20.03.2024г., подадено в група „Миграция“ при ОД МВР Добрич, за получаване на статут на продължително пребиваващ в РБ чужденец, на основание чл.24к, ал.1 ЗЧРБ, с цел заетост като сезонен работник, който отговаря на условията за достъп до пазара на труда съгласно българското законодателство. С решение № 1104036/14.06.2024г. на директора на Дирекция „Миграция“, на турския гражданин е разрешен срок на продължително пребиваване до 14.12.2024г. и считано след тази дата, съгласно § 1, т.3б ДР на ЗЧРБ, се явява „незаконно пребиваващ чужденец“.

На С. М. бил съставен АУАН № 97/08.04.2025г., въз основа на който било издадено НП № МВн-97/08.04.2025г., с което на основание чл.48, ал.1, т.3 ЗЧРБ му е наложена глоба, в размер на 500,00лв.

С турския гражданин била проведена беседа, отразена в протокол от проведено интервю УРИ 125560-1829/08.04.2025г. От разговора с лицето било установено, че: родителите му, братята и сестрите му, живеят в Турция; не е женен и няма деца; в момента живее под наем на адрес в гр.Варна, [улица], ет.*, ап.**; сгодил се е за българската гражданка Д. С. С., с която смята да сключи граждански брак.

На основание чл.26, ал.1 АПК е изготвено уведомление УРИ 125560-1827/-8.04.2025г., с което турският гражданин е уведомен лично за започналото срещу него административно производство по налагане на ПАМ – „Връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“.

В отговор на уведомлението е постъпила декларация УРИ 125560-18128/08.04.2025г., в която С. М. декларирал, следните обстоятелства: 1. Към момента има действащ трудов договор с „Глобъл Партнърс БГ“ ЕООД, сключен на 29.10.2024г., за позиция „работник кухня“ в ресторант „Гокореч“, находящ се в гр.Варна, [улица], с месечно възнаграждение 1100лв.; 2. Има сключен договор за наем на жилище, находящо се на адрес гр.Варна, [улица], ет.*, ап.**, с наемодател К. Л.; 3. Предстои му сключването на граждански брак с българска гражданка.

Във връзка с декларираните обстоятелства по преписката са приобщени: договор за наем от 01.03.2025г.; декларация от 08.10.2024г. от „Глобъл Партнърс БГ“ ЕООД до изп.д-р на Агенция по заетостта и списък на чужденците, регистрирани в Агенция по заетостта за осъществяване на краткосрочна заетост, в който жалбоподателят фигурира, с посочен срок на заетост: от 21.10.2024г. до 14.12.2024г.; молба за назначаване на работа от 29.10.2024г. с изискуемите декларации до работодателя; трудов договор № 15/29.10.2024г. между „Глобъл Партнърс БГ“ ЕООД и М. С., ведно с длъжностна характеристика, служебна бележка от 29.10.2024г. за проведен инструктаж, уведомление по чл.62, ал.5 КТ, протокол за постъпване на работа от 31.10.2024г.; допълнително споразумение от 31.12.2024г. към трудов договор № 15/29.10.2024г., сключено между М. С. и „ГОКОРЕЧ“ ЕООД.

След справка в Търговския регистър по партидата на „Глобъл Партнърс БГ“ ЕООД, ЕИК *********, се установява, че на 11.11.2024г. е вписана промяна в наименованието на дружеството - „ГОКОРЕЧ“ ЕООД.

При гореустановените факти и обстоятелства, с УРИ 365р-21218/10.04.2025г. началникът на Сектор „Миграция“ отправил предложение до директора на ОД МВР Варна, на основание чл.41, т.2 ЗЧРБ на С. М. да бъде наложена ПАМ „Връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“. В предложението е отразено, че: С. е в дееспособна възраст и не спада към категорията уязвими лица; ползва се от гражданството на държавата на произход, удостоверявайки това със съответния национален документ за задгранично пътуване; според проведения разговор, чужденецът не е прекъснал съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата си по произход – Турция. Отразено е и че след извършена проверка, не е установено наличие на производство по Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ спрямо турския гражданин.

Въз основа на предложението, директорът на ОДМВР-Варна издал обжалваната Заповед № 365з.2981/10.04.2025г., с която на основание чл.39а, ал.1, т.2, чл.41, т.2 и чл.44, ал.1 ЗЧРБ, му е наложена принудителна административна мярка: „Връщане до страна на произход“ – Турция, като на основание чл.39б, ал.1 ЗЧРБ е определен 7-дневен срок за доброволно изпълнение на задължението за връщане.

С молба УРИ 365000-28933/23.04.2025г. до ОД МВР Варна, началник на Сектор „Миграция“, жалбоподателят, чрез адв.Х., представил Удостоверение № **********/17.04.2025г. за сключен граждански брак с Д. С. С. и поискал Заповед № 365з-2981/10.04.2025г. да бъде отменена, доколкото сключването на брак е основание по ЗБРБ за издаване на дългосрочна виза „D“. Посочено е че допълнително ще представи документи за издаване на виза за дългосрочно пребиваване.

Във връзка с тази молба, директорът на ОД МВР Варна изпратил отговор до адв.Х. с УРИ 365000-29764/28.04.2025г., с който го уведомил, че липсват основания за отмяна на Заповед № 365з.2981/10.04.2025г., т.к. въпреки сключеният граждански брак, С. попада в обхвата на § 1, т.3б ДР на ЗЧРБ, т.е. явява се „незаконно пребиваващ чужденец“ на територията на РБ. Сключеният граждански брак с българската гражданка Д. Ш. му дава право да кандидатства за дългосрочна виза „D“ в българското дипломатическо представителство, находящо се на територията на Република Турция, на основание чл.24, ал.1, т.18 ЗЧРБ. Тъй като С. е уведомен за издадената заповед на 14.04.2025г., мярката може да бъде обжалвана до 28.04.2025г.

На 27.06.2025г., при напускане на страната през ГКПП – Малко Търново, на основание чл.34 ЗЧРБ на жалбоподателя е съставен АУАН № 4069-55/27.06.2025г., бл.№ 0648888

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи

Жалбата е подадена от надлежна страна – адресатът на оспорената заповед за налагане на ПАМ и в срока по чл.149, ал.1 от АПК, вр. чл.46, ал.1 от ЗЧРБ. Представеният АУАН № 4069-55/27.06.2025г. не обосновава извод за отпаднал правен интерес от обжалване, т.к. има отношение към изпълнението на заповедта, а не към материалноправните предпоставки за нейното издаване. Поради това и при липсата на изрично изявление за оттегляне на жалбата, не са налице хипотезите за прекратяване на производството по чл.159, т.4 и т.8 АПК, и жалбата е ДОПУСТИМА

Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни са уредени в Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008г. Както следва от съображение (2) от Директивата, целта й е да се установи ефективна политика за извеждане и репатриране, основана на общи норми, с цел съответните лица да бъдат връщани по хуманен начин и при пълно зачитане на техните основни права и на тяхното достойнство. Така, както произтича от нейното заглавие и от член 1 от нея, Директива 2008/115 установява „общи стандарти и процедури“, които следва да се прилагат от всяка държава членка при връщането на незаконно пребиваващи граждани на трети страни - Решения El Dridi, C-61/11 PPU, т.31 и 32, Arslan, C-534/11, EU:C:2013:343, т.42 и Pham, C-474/13, EU:C:2014:2096, т.20.

Според съображение (6) от Директивата, държавите членки следва да следят за това прекратяването на незаконния престой на граждани на трети страни да се извършва по справедлива и прозрачна процедура. В съответствие с общите принципи на законодателството на ЕС, решенията съгласно директивата, следва да се вземат индивидуално и въз основа на обективни критерии, което означава, че незаконният престой не следва да е единственото обстоятелство, което следва да се взема предвид. Според съображение (10), когато няма основания да се счита, че постигането на целта на процедурата за връщане би било възпрепятствано, следва да се отдава предпочитание на доброволното връщане спрямо принудителното връщане, като се определи срок за доброволно напускане. Освен това от съображение (13) следва, че използването на принудителни мерки следва да бъде изрично подчинено на принципите на пропорционалност и ефективност на предприеманите мерки и преследваните цели. Следва да се зачитат и основните права и принципи, признати от Хартата на основните права на Европейския съюз – съображение (24).

Съгласно дефинициите в чл.3 от Директива 2008/115: „гражданин на трета страна“ е всяко лице, което не е гражданин на Съюза по смисъла на чл.17, пар.1 от Договора и което не се ползва от общностното право на свободно движение, както е определено в чл.2, точка 5 от Кодекса за шенгенските граници (т.1); „незаконен престой“ е всяко присъствие на територията на държава членка на гражданин на трета страна, който не отговаря или е престанал да отговаря на условията за влизане, изложени в чл.5 от Кодекса на шенгенските граници, или на други условия за влизане, престой или пребиваване в тази държава членка (т.2); „връщане“ е процесът на връщане на гражданин на трета страна – при доброволно или принудително изпълнение на задължението за връщане в неговата страна на произход или страна на транзитно преминаване в съответствие със споразумения на Общността или двустранни споразумения за обратно приемане или други договорености, или трета страна, в която гражданинът на трета страна доброволно решава да се върне и в която ще бъде приет (т.3); „решение за връщане“ е административно или съдебно решение или друг акт, което определя или обявява за незаконен престоя на гражданин на трета страна и налага или постановява задължение за връщане (т.4); „доброволно напускане“ е изпълнение на задължението за връщане в срока, определен за тази цел в решението за връщане (т.8); „уязвими лица“ означава малолетни или непълнолетни лица, непридружени малолетни и непълнолетни лица, лица с увреждания, възрастни хора, бременни жени, самотни родители с малолетни или непълнолетни деца и лица, които са били подложени на мъчения, изнасилване или други сериозни форми на психическо, физическо или сексуално насилие (т.9).

Съгласно чл.5 от Директивата – Принцип на „забрана за връщане“, висши интереси на детето, семеен живот и здравословно състояние, при прилагането на настоящата директива, държавите членки надлежно вземат предвид: а) висшите интереси на детето; б) семейния живот; в) здравословното състояние на засегнатия гражданин на трета страна, и спазват принципа на „забрана за връщане“.

Съгласно чл.6, § 1 от Директива 2008/115, държавите членки издават решение за връщане на всеки гражданин на трета страна, който е в незаконен престой на тяхна територия, без да се засягат изключенията, посочени в § 2 - 5. Според чл.6, § 5 от Директива 200/115, ако по отношение на гражданин на трета страна, който е в незаконен престой на територията на държава членка е образувана процедура за подновяване на разрешение за пребиваване или на друго разрешение, предоставящо право на престой, държавата членка разглежда възможността да се въздържи от издаване на решение за връщане до приключване на процедурата, без да се засяга § 6

В глава ІII от Директива 2008/115, озаглавена „Процедурни гаранции“, се определят изискванията за форма, на които трябва да отговарят решенията за връщане, и евентуално решенията за забрана за влизане и решенията за извеждане, които по-специално трябва да се издават в писмена форма и да бъдат мотивирани, и задължава държавите членки да осигурят ефективни правни средства за защита срещу тези решения – чл.12, § 1. Държавите членки осигуряват, при поискване, писмен или устен превод на основните елементи на решенията, свързани с връщане, както е посочено в параграф 1, включително информация относно съществуващите правни средства за защита, на език, който гражданинът на трета страна разбира или който основателно може да се предполага, че разбира – чл.12, § 2.

На национално ниво разпоредбите на Директива 2008/115 са транспонирани със Закона за чужденците в Република България.

Съгласно чл.23, ал.1 ЗЧРБ, чужденците пребивават в Република България: 1/ краткосрочно - до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната; 2/ продължително - с разрешен срок до една година; 3/ дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление; 4/ постоянно - с разрешен неопределен срок.

Съгласно чл.24к, ал.1 ЗЧРБ, разрешение за продължително пребиваване с цел заетост като сезонен работник се издава на чужденец, който отговаря на условията за получаване на достъп до пазара на труда съгласно българското законодателство и притежава виза по чл. 15, ал. 1.

Съгласно чл.34 ЗЧРБ всеки чужденец е длъжен да напусне страната до изтичане на разрешения срок на пребиваване.

Съгласно чл.39а, ал.1, т.2 ЗЧРБ една от принудителните административни мерки, налагани на чужденците по този закон е „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна”, като същата се налага когато чужденецът не напусне страната до изтичане на разрешения му срок или в сроковете по чл.39б – чл.41, т.2 ЗЧРБ.

Съгласно чл.44, ал.1 ЗЧРБ, принудителните административни мерки се налагат със заповеди на председателя на Държавна агенция „Национална сигурност“, директорите на главните дирекции „Национална полиция“, „Гранична полиция“ и „Борба с организираната престъпност“, директорите на Столичната и областните дирекции, директора на дирекция „Миграция“, директорите на регионалните дирекции „Гранична полиция“ на Министерството на вътрешните работи или на оправомощени от тях длъжностни лица.

При налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето – чл.44, ал.2 ЗЧРБ.

От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че жалбоподателят е „гражданин на трета страна“ по смисъла на чл.3, § 1 от Директива 2008/115/ЕО, който след 14.12.2024г. – до която дата е имал разрешение за продължително пребиваване на основание чл.24к, ал.1 ЗЧРБ – се намира в „незаконен престой“, обявен за такъв с оспорената Заповед № 365з-2981/10.04.2025г. Последната без съмнение е акт за „връщане“ по смисъла на чл.3, § 3 от Директива 2008/115/ЕО, поради което нейната законосъобразност следва да бъде преценявана в контекста на общите стандарти и процедури, установени с Директивата за връщане, както и на националните правила, уреждащи правото на защита на гражданите на трети страни, при зачитане на принципите на равностойност и ефективност.

В конкретния случай не се спори, че жалбоподателят е имал разрешено продължително пребиваване на основание 24к, ал.1 от ЗЧРБ до 14.12.2024г. и не е напуснал страната в срока по чл.34 от ЗЧРБ, както и до момента на издаване на процесната заповед.

Безспорно е установено и че към 08.04.2025г. - когато са изготвяни справките в АИС и е образувано производството по издаване на ЗПАМ, както и към датата на издаване на заповедта, жалбоподателят не е инициирал нова процедура по подновяване на статута си на пребиваване на територията на България. В този смисъл са и данните, отразени в отговора на ответника С.д. № 11144/01.07.2025г. Липсват данни, а и жалбоподателят не твърди, че по отношение на него са налице основания, обосноваващи приложението на забраната за връщане по чл.5 от Директива 2008/115. С оглед изложеното и при липсата на основание за въздържане по смисъла на чл.1, § 5 от Директива 2008/115, както и за „забрана за връщане“, към момента на издаване на процесната заповед, формално е било налице основанието по чл.41, т.2 ЗЧРБ за налагане на ПАМ.

Заповедта е издадена от компетентен орган по чл.44, ал.1 ЗЧРБ – директора на ОД МВР Варна, отговаря на изискванията за форма по чл.12, § 1 от Директивата, като в тази връзка мотивите към заповедта се извличат недвусмислено от предложението на н-ка на Сектор „Миграция“ с рег. № 365р-21218/10.04.2025г. Същите по ясен и недвусмислен начин излагат съображенията на административния орган, като дават възможност на засегнатото лице да се запознае с основанията за налагане на съответната мярка, а на съда – да упражни ефективен съдебен контрол.

В хода на административното производство не са допуснати и процесуални нарушения, водещи до ограничаване правото на защита на лицето.

Съгласно чл.5 от Директива 2008/115, когато прилагат тази директива, държавите членки следва, от една страна, надлежно да вземат предвид висшите интереси на детето, семейния живот, здравословното състояние на съответния гражданин на трета страна, а от друга страна, да спазват принципа на забраната за връщане, от което следва, че когато възнамерява да приеме решение за връщане, компетентният национален орган непременно трябва да изпълни наложените с член 5 от Директива 2008/115 задължения и да изслуша заинтересованото лице в тази връзка, като му предостави възможност полезно и резултатно да изложи становището си във връзка с незаконността на своя престой и изведени от националното право съображения срещу приемането на решение за връщане. В това отношение заинтересованото лице трябва да сътрудничи на компетентния национален орган по време на изслушването, за да предостави цялата релевантна информация във връзка с личното си и семейно положение, и по-конкретно тази, която може да е довод срещу приемането на решение за връщане – Решение на СЕС по дело Khaled Boudjlida, С-249/13, точки 49, 50, 54 и 55.

В тази връзка следва да се съобрази, че видно от Уведомление № 125560-1927/08.04.2025г., връчено на същата дата, в присъствието на преводач, който е превел неговото съдържание, при започване на административното производство лицето е уведомено, че спрямо него е инициирана процедура за връщането му, както и че на основание чл.34, ал.3 АПК може да направи писмени искания и възражения. В отговор на това уведомление, с декларация УРИ 12556001828/08.04.2025г. жалбоподателят е упражнил правото си по чл.41, пар.2, буква a) от Хартата на основните права на ЕС (вж. съображение 24 от Директива 2008/115) и чл.34, ал.3 от АПК, и е посочил конкретни обстоятелства, които иска да бъдат съобразени.

Административният орган е изпълнил и задължението си по чл.44, ал.2 ЗЧРБ. Видно от предложение рег. № 365р-21218/10.04.2025г. на началника на сектор „Миграция“, по отношение на жалбоподателя не е установено производство по Закона за убежището и бежанците, същият е в дееспособна възраст, не спада в категорията „уязвими лица“ по смисъла на чл.3, т.9 от Директива 2008/115, няма данни за влошено здравословно състояние, ползва се от гражданството на държавата си по произход, удостоверявайки това със съответните документи за задгранично пътуване. Жалбоподателят не е ангажирал доказателства за обратното, поради което така извършената преценка на обстоятелствата по чл.44, ал.2 ЗЧРБ сочи на правилна интерпретация на данните по преписката, а принципът на пропорционалност спрямо целеният резултат, не изключват прилагането на процесната ПАМ.

Обстоятелството, че жалбоподателят работи по трудов договор, като готвач в ресторант „Гекореч“, е било известно на административния орган, но не е достатъчно за да мотивира неприлагането на чл.41, т.2 ЗЧРБ. Сравнително кратките периоди на разрешен престой на жалбоподателя в България (съгласно дългосрочни визи тип „D“ от 20.04.2023г. и 04.06.2024г.) не предполагат прекъсване на социални, семейни и културни връзки с държавата по произход, респ. създаването на трайни такива с Р България, които да се противопоставят на решението за връщане, така, че същото да бъде непропорционално на преследваната легитимна цел с акта по чл.6, § 1 от Директива 2008/115. Към датата на започване на производството – 08.04.2025г. и издаване на заповедта, жалбоподателят не е бил в граждански брак с българска гражданка, като според представеното удостоверение, бракът е сключен на 17.04.2025г. Самото удостоверение е представено на органа с молба от 23.04.2025г. без доказателства към този момент да е инициирана процедура по издаване на нова виза и разрешение за продължително пребиваване.

Действително, сключването на граждански брак е основание по чл.24, ал.1, т.18 ЗЧРБ за издаване на виза, тип „D“ и разрешение за продължително пребиваване, но няма пряко правопораждащо действие относно законосъобразното пребиваване на чужденеца в страната - Решение на ВАС № 10442/30.10.2007г. по адм.д. № 2999/2007г., Решение на ВАС № 8283/22.06.2009г. по адм.д. № 15161/2008г., Решение на ВАС № 761/19.01.2018г. по адм.д. № 349/2017г. Както към момента на подаване на жалбата до съда, така и до приключване на устните състезания, не са представени доказателства, и в Автоматизираната национална визова информационна система, администрирана от МВР, липсва информация, за подадени от жалбоподателя други молби за снабдяване с виза, която да е валидна на територията на Република България.

В тази връзка следва да се посочи, че според постоянната практика на СЕС, след като веднъж бъде установено, че лицето е незаконно пребиваващо, компетентните национални органи трябва, по силата на член 6, § 1 от Директива 2008/115, при съобразяване с предвидените в член 6, § 2 - 5 от нея изключения, да приемат решение за връщане – Решение от 28 април 2011г. по дело El Dridi, C-61/11 PPU, т.35; Решение от 6 декември 2011г. по дело Achughbabian, С-329/11, т.31; Решение от 5 ноември 2014г. по дело Mukarubega, С-166/13, т.57.

С оглед изложеното и доколкото по отношение на жалбоподателя не се установяват изключенията по чл.6, § 2-5 и основания за прилагане на забраната по чл.5 от Директива 2008/115, директорът на ОД МВР Варна е издал законосъобразна заповед по чл.39а, ал.1, т.2 ЗЧРБ., която следва да бъде оставена в сила.

Предвид изхода на спора на основание чл.143, ал.4 от АПК, вр.чл.78, ал.8 от ГПК, в полза на ОДМВР - Варна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, определено в минималния размер, установен в чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, а именно в размер на 100,00 (сто) лева.

Водим от горното, Варненският административен съд, VІІІ-ми състав

 

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на С. М. (S. M.), роден на [дата]. в Бисмил, Турция, гражданство – Турция, [ЛНЧ], притежаващ турски национален паспорт № *************, валиден до 21.07.2026г., против Заповед № 365з-2981/10.04.2025г. на директора на ОД МВР Варна, с която на основание чл.39а, ал.1, т.2, чл.41, т.2 и чл.44, ал.1 ЗЧРБ му е наложена принудителна административна мярка: „Връщане до страна на произход“ – Турция, като на основание чл.39б, ал.1 ЗЧРБ е определен 7-дневен срок за доброволно изпълнение на задължението за връщане.

ОСЪЖДА С. М. (S.M.) – гражданин на Турция, роден на [дата]. в Бисмил, Турция, притежаващ турски национален паспорт № **********, издаден на 11.03.2024г. и валиден до 21.07.2026г., да заплати на Областна дирекция на МВР – Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 (сто) лева.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на РБ в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.