Номер 2600309.11.2020 г.Град Ботевград
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд – БотевградVI-ти нак. състав
На 05.11.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Н.П.
Секретар:Х.К.
като разгледа докладваното от Н.П. Административно наказателно дело №
20201810200344 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 59- 63 от ЗАНН.
Предметът на обжалване:
Наказателно постановление /НП/ № 19-0246-000541 от 30.05.2019г.,
издадено от А.И. - Началник Група към ОДМВР София, РУ - Ботевград,
упълномощен със заповед № 8121з-515/14.05.2018г. на МВР, с което на Р. В.
В. , с ЕГН **********, живущ с. Л., ул. ,,Шести септемвври‘‘ № 86, обл.
Софийска, на основание чл.179, ал.2, предл. 1 от ЗДвП му е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 200 /двеста/ лева за
нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.175 ал.1, т. 5 от ЗДвП му
е наложено административно наказание ,,глоба‘‘ в размер на 200 /двеста лева/
лева и „лишаване от право на управлява МПС” за срок от 4 месеца, за
нарушение на чл. 123, ал.1, т.2, б.”б” от ЗДвП.
Становищата на страните:
Жалбоподателят – Р. В. В. в жалбата си прави искане за отмяна на
наказателното постановление. Твърди, че в хода на производството са били
допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неясно
описание на твърдяното нарушение и неизпълнение на законовите
изисквания относно съдържанието на наказателното постановление, както и
превратно интерпретиране на доказателствата.
1
В съдебно заседание жалбата и направеното с нея искане са поддържани от
жалбоподателя, като твърди, че на процесната дата не е управлявал МПС-то описано в акта,
респ. в обжалваното НП и не е извършил твърдяните нарушения като процесното МПС не е
негова собственост.
Въззиваемата страна - началник група – ОДМВР-София, РУ Ботевград, редовно
уведомена, не изпраща представител и не заявява становище по основателността на жалбата.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и направените доводи, приема
за установено следното от фактическа страна:
На 07.02.2019 г. на Р. В. В. е бил съставен АУАН № 027046 за нарушения по чл.20,
ал.2 от ЗДвП и по чл. 123, ал.1, т.2, б.”б” от с.з. Последният му бил предявен за запознаване
със съдържанието, който отказал да подпише и получи, обстоятелство удостоверено с един
свидетел.
В законоустановения 3-дневен срок по чл.44, ал.1 от ЗАНН не са били постъпили
възражения срещу акта.
Впоследствие на 30.05.2019 г. е било издадено обжалваното наказателно
постановление № 19-0246-000541 от 30.05.2019г., издадено от А.И. -
Началник Група към ОДМВР София, РУ - Ботевград, упълномощен със
заповед № 8121з-515/14.05.2018г. на МВР, с което на Р. В. В. на основание
чл.179, ал.2, предл. 1 от ЗДвП му е наложено административно наказание
„глоба“ в размер на 200 /двеста/ лева, за нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП и
на основание чл.175 ал.1, т. 5 от ЗДвП му е наложено административно
наказание ,,глоба‘‘ в размер на 200 /двеста лева/ лева и „лишаване от право на
управлява МПС” за срок от 4 месеца, за нарушение на чл. 123, ал.1, т.2, б.”б”
от ЗДвП.
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа
на приетите писмени доказателства, приобщени към доказателствения
материал по делото на основание чл. 283 от НПК, както и от показанията на
разпитаните свидетели В.,М. и Н., макар те да са в изключително
незначителен обем. От тях, а и от приложения по делото АУАН, се
установява, че тези свидетели са участвали само при съставянето на АУАН
бланков № 027046 на санкционираното лице Радослав Василев.
Доколкото показанията на тези свидетели са неинформативни за конкретното
нарушение – свидетелите са посетили ПТП-то, но на място не са установили факти сочещи
2
авторство на нарушенията, не са спирали за проверка при управление на МПС
жалбоподателя, а на следващия ден са състави на жалбоподателя акт, поради което съдът не
може въз основа на тези гласни доказателства да приеме за установени твърдяните
нарушения. Доколкото по отношение на основния правно релевантен факт – дали Василев е
управлявал МПС и дали написаното в АУАН е вярно, показанията на свидетелите са
неинформативни, то РС-Ботевград приема, че е доказано самото съставяне на АУАН, но не
и обстоятелствата, посочени в него. По отношение на АУАН, доколкото с жалбата на
Василев същият се оборва, а от показанията на разпитаните свидетели не се установи по
безспорен и несъмнен начин, че написаното в акта се е осъществило. Ето защо съдът цени
гласните доказателства приобщени с разпитите на свидетелите-полицейски служители само
за преценка законосъобразността на производството пред наказващия орган.
Така установените факти налагат следните изводи от правна страна:
Наказателното постановление подлежи на цялостна отмяна, тъй като в предсъдебната
фаза са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените. Те са
неотстраними в съдебното производство, тъй като са довели до необоснованост в изводите
на административните органи и до невъзможност съда да прецени всички факти относими
към предмета на делото.
На първо място настоящият съдебен състав намира, че наказателното постановление
и акта са издадени от компетентни органи. Видно от приложените и приобщени към
доказателствения материал по делото писмени доказателства-Заповед 8121з-515/2018 г. на
Министъра на МВР компетентността на наказващия орган и актосъставителя пряко
произтичат от нарочно овластяване от страна на Министъра на МВР (с оглед изискванията
на чл.47, ал.2, във вр. с чл.47, ал.1, б.”а” от ЗАНН и чл.189, ал.1 и ал.4 от ЗДвП).
На следващо място обаче настоящата въззивна инстанция намира, че липсва
осъществен състав на нарушение по ЗДвП. Съображенията в тази насока са следните: В
настоящото производство не се събраха каквито и да е доказателства, свидетелстващи за
осъществяване от страна на жалбоподателя на каквото и да е нарушение на ЗДвП. В тази
насока съдът констатира, че извън съставеният от полицейските служители АУАН не са
налице доказателства в насока реализиране на отговорността на жалбоподателя - относно
осъществяване на обективния състав на нарушенията по чл.20, ал.2 от ЗДвП и по чл. 123,
ал.1, т.2, б.”б” от с.з. В тази насока в показанията си и тримата свидетели-полицейски
служители В.,М. и Н. категорично заявяват, че не се свидетели касателно направените от тях
конкретни констатации в акта и няма как да възпроизведат собствени възприятия за факти,
които да са в причинна връзка с обстоятелствата по делото и които да допиринасят за
тяхното изясняване. Тук следва да се отбележи, че с оглед предписанията на разпоредбата
на чл.53, ал.1 от ЗАНН не е установено по безспорен начин осъществяване на нарушенията
от санкционираното лице. Наказващия орган не е изпълнил задължението си, вменено от
цитираната разпоредба за разследване на спорните обстоятелства. Липсват каквито и да е
3
доказателства, които да са в подкрепа на изложените в АУАН и наказателното
постановление изводи. В тази връзка Постановление № 10 от 28.09.1973 г. по н. д. № 9/1973
г., ППВС категорично постановява, че доказателствената тежест по установяване на
нарушението лежи върху наказващия орган:
“... Във всички случаи, когато административнонаказващият орган обсъжда
събраните доказателства и възраженията на нарушителя, е задължен да прецени
необходимо ли е да извърши разследване на спорните обстоятелства и ако е необходимо -
да извърши такова, за да се установи обективната истина още в тази фаза на процеса...”
Въпреки предписанията на чл.189, ал.2 от ЗДвП, то следва да се посочи, че
административнонаказателната отговорност на определено лице е недопустимо да се
извежда и обосновава единствено и само въз основа на съставен от контролиращите органи
АУАН. Доказателствената сила на същия намира приложение единствено и само в случаите,
когато констатациите, съдържащи се в него се подкрепят и от други доказателства-събрани
и проверени по предписания от закона ред. Последното обстоятелство пряко следва и от
обстоятелството, че с оглед цялостната уредба на ЕКЗПЧ, при съблюдаване на действащите
критерии за определяне на характера на дадено обвинение и по-конкретно дали същото е
наказателно такова, то предвид същността на правната норма (общата и валидност спрямо
всички правни субекти) и поправително възпиращата роля на административните наказания,
налагани при допуснато нарушение по ЗДвП, то безспорно следва да се приеме, че се касае
за наказателно обвинение, респективно за несъщинско криминално престъпление.
Последното е било предмет на разглеждане от ЕС по правата на човека в Решение от 21
февруари 1984 г. по дело Йозтюрк срещу Федерална Република Германия (Ozturk v. Federal
Republic of Germany). Изрично в същото разглеждайки казус с идентично съдържание съдът
е подчертал, че в подобни случаи следва да се прецени дали "административното
нарушение", извършено от жалбоподателя, е било "престъпление" по смисъла на този текст.
При извършване на такъв анализ следва да се установи, е дали според правната система на
съответната държава текстът, определящ състава на въпросното нарушение, се отнася към
наказателното право. След това трябва да се разгледа характерът на нарушението и, накрая,
характерът и тежестта на наказанието, което засегнатото лице рискува да получи, като при
преценката се държи сметка за предмета и целта на чл. 6, за обикновеното значение на
употребените в него понятия и за законите на договарящите се държави." Изрично се
посочва, че дори и съобразно вътрешното право на съответната държава
"административното нарушение" да не попада в обсега на наказателното право, то следва са
се отчете, че при липса на някаква съществуваща абсолютна граница разделяща углавното
наказателно право от административно-наказателното право следва да се пристъпи към
анализ на вторият посочен по-горе критерий. В тази насока следва да се съобрази и
обстоятелството (както е уредбата в действащия в Република България ЗАНН), че част от
общите разпоредби, уреждащи наказателното производство, се прилагат по аналогия в
"административно-наказателното производство", при това както материални разпоредби
(вж. чл.11 от ЗАНН), така и процесуални такива (вж. чл.84 от ЗАНН). Посочва се още, че
4
вторият критерий, посочен по-горе - самият характер на нарушението, разгледан във връзка
и с характера на съответстващото му наказание, представлява фактор с по-голяма тежест и
категорично се обосновава тезата, че в случаите на субсидиарно приложение на правилата
на углавното наказателно право и процес, при общото действие на правната норма,
въвеждаща съответния състав и с оглед възпиращото и поправително въздействие на
административното наказание неизменно следва да се счита, че съответните деяния попадат
в обсега на наказателното право, имат характера на макар и несъщински криминални
престъпления, а повдигнатите от администрацията обвинения са наказателни такива. В този
смисъл и в хипотезите на повдигнато подобно обвинение, независимо от действащата
уредба следва да се съобразяват принципите съдържащи се в международните актове.
Подобно разбиране и тълкуване на основните правни понятия и принципи се съдържа и в
Решение от 2 септември 1998 г. дело Лауко срещу Словакия (Lauko v. Slovakia).
С оглед изложеното по-горе следва да се подчертае, че в настоящия се случай се
явява принципа на чл.6, т.2 от ЕКЗПЧ. В цитираната международна разпоредба се въвежда
по категоричен начин презумпцията за невиновност на лицата, спрямо които е повдигнато
обвинение за осъществено криминално престъпление. Оттук не би могло да се приеме, че с
разпоредбата на чл.189, ал.2 от ЗДвП се достига до разместване на доказателствената тежест
и въвеждане на своеобразна презумпция за виновност, респективно за принуждаване на
обвиненото лице да доказва липсата на осъществено деяние, на съставомерност на
извършеното или на виновност от негова страна. В този смисъл и с оглед примата на
международноправните норми, провъзгласен от чл.5, ал.4 от Конституцията на Република
България следва да се счита, че задължение за държавната администрация се явява
провеждането на пълно доказване на всички релевантни факти и обстоятелства –
съставомерно от обективна страна деяние, авторство и вина. При това последното важи в
цялото административнонаказателно производство – от момента на неговото отпочване
чрез съставяне на АУАН, до окончателното стабилизиране на санкционния акт.
Недоказването на повдигнатото обвинение във всички случаи следва да има за неизменна
последица отмяната на санкционния акт. Бездействието на администрацията в този смисъл и
неангажирането на доказателства в съдебната фаза на процеса, въпреки проявена активност
от въззивната съдебна инстанция /чл. 107, ал. 2 от НПК/ за представяне от АНО на
доказателства за обстоятелствата по делото с цел разкриване на обективната истина, по
необходимост води до отпадане на отговорността на адресата на санкциите.
Така с оглед на гореизложеното настоящият състав счита, че
наказателното постановление следва да бъде отменено изцяло като
неправилно, а жалбата следва да бъде уважена.
Така мотивиран и на основание чл.63, ал.1 от ЗАНН, Районен съд-Ботевград,
въззивен състав
5
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление №19-0246-000541 от 30.05.2019г., издадено от
А.И. - Началник Група към ОДМВР София, РУ - Ботевград, упълномощен със заповед №
8121з-515/14.05.2018г. на МВР, с което на Р. В. В. , с ЕГН **********, живущ с. Л., ул.
,,Шести септемвври‘‘ № 86, обл. Софийска, на основание чл.179, ал.2, предл. 1 от ЗДвП му е
наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200 /двеста/ лева, за нарушение
на чл.20, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.175 ал.1, т. 5 от ЗДвП му е наложено
административно наказание ,,глоба‘‘ в размер на 200 /двеста лева/ лева и „лишаване от
право на управлява МПС” за срок от 4 месеца, за нарушение на чл. 123, ал.1, т.2, б.”б” от
ЗДвП.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Административен
съд – София област в 14 - дневен срок от съобщението му на страните.
Съдия при Районен съд – Ботевград: _______________________
6