№ 132511
гр. София, 18.09.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в закрито заседание на
осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ
като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Частно гражданско
дело № 20241110154236 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 411 от ГПК.
Образувано е по заявление на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ АД, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за
неизплатени цедирани вземания срещу Г. П. Б., ЕГН: **********.
Заявителят твърди, че на 16.05.2023 г. между Б. и „*** бил сключен договор за
паричен заем № 480089, по силата на който била отпусната сумата от 800 лв.
главница, при фиксиран лихвен процент от 35,00 % лихва и ГПР 39,96 %.
В договора било уговорено заемополучателят да предостави обезпечения в 3-
дневен срок (две физически лица – поръчители, които да отговарят на
определени критерии или банкова гаранция).
Във връзка с горното на 16.05.2023 г. бил сключен Договор за предоставяне на
гаранция между Б. и „***, което да издаде гаранция за плащане /за изпълнение
на парични задължения/ на „*** за задълженията по договора за паричен заем,
срещу което било уговорено възнаграждение в размер на 332,97 лв., платимо
разсрочено на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
потребителски кредит, като видно и от погасителния план са включени като
компонент по договора за потребителски кредит.
Твърди се, че кредитополучателят не изпълнил договорното си задължение,
като заемодателят отправил до „гаранта“ искане за изпълнение на дълга, като
„*** платило дължимата сума от 996,99 лв. за изискуемо вземане към „***, с
което встъпил в правата на удовлетворения кредитор. С договор за цесия от
02.03.2020 г. „*** прехвърлило регресните си вземания на „***
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение по
чл.411, ал.2, т.3 ГПК, така и с оглед въведено от практиката Съда на
Европейския съюз задължение за служебна преценка неравноправност на
договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава
неравноправност (С-147/16; C-243/08) намира, че от представените по дело
документи може да се направи извод за вероятна неравноправност на клаузите
1
от договора за кредит и договора за предоставяне на гаранция.
В чл.4 от договора за кредит е предвидено, че за обезпечаване на вземанията
потребителят се задължавал в срок до три дни да предостави на кредитора
обезпечение – поръчители, който да отговаря на определени в договора
изисквания или банкова гаранция, или гаранция от дружество – гарант, като е
уговорено, че в случай, че кредитополучателят не предостави допълнително
обезпечение дължал неустойка, която се заплащала разсрочено, заедно с всяка
от погасителните вноски.
Чл. 2 от договора за предоставяне на гаранция предвижда, че договорът влиза
в сила, в случай че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или
т. 2 от договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение –
поръчителство по две физически лица или банкова гаранция.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция за поемане на
описаните задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в
размер на 332,97 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер
на 30,27 лв., като съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението
по начините, установени в договора за паричен заем, за плащане на
задълженията на потребителя по договора за паричен заем.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „*** е
овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на
потребителя за плащане на възнаграждение по договора. Съгласно
представения по делото погасителен план по договора за паричен заем в
общия размер на погасителната вноска, дължима от потребителя е включено и
възнаграждение за предоставяне на гаранция. На настоящия съдебен състав е
служебно известно обстоятелството, че гарантът и дружеството кредитодател
се явяват свързани лица - едноличен собственик на капитала на заявителя е
кредиторът по договора за кредит, а двете дружества имат един и същ адрес на
управление. Установява се от представените към заявлението документи, че
договорите /за кредит и за поръчителство/ са сключени с лице, което има
качеството на потребител по см. на ЗЗП. Доколкото е сключен договор за
потребителски кредит, приложими са правилата и императивните норми на
ЗПК, в това число и нормативното ограничение на допустимия предел на ГПР
/чл. 19, ал. 4 ЗПК/. При анализ на представените към заявлението документи
заповедният съд приема, че с договорите във вреда на потребителя е създаден
механизъм, посредством който се постига забраненият от тази разпоредба на
закона резултат – надхвърля се границата на допустимия от закона таван, до
който на кредитните институции е допустимо да уговарят с потребителите
годишен процент на разходите.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР ЗПК - "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
От чл. 4, ал. 1-3 от договора за кредит следва, че "възнаграждение по договор
2
за предоставяне на гаранция" е пряко свързано с кредита и са едно цяло, тъй
като задължението към поръчителя е неделимо от задължението по кредита и
е известен на кредитора при подписването му, т. е. възнаграждението е "общ
разход по кредита" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и затова следва да се
включи в общия размер на плащанията по кредита, но не е бил отразен като
такъв в "ГПР" по договора за кредит, нито в Приложение № 1, съдържащо
погасителния план към същия договор. Същевременно начинът, по който е
предвиден да се отпуска кредитът - възможните предвидени обезпечения и
сроковете за одобрение, създават значително неравновесие в правата между
потребителя и търговеца, като процесните уговорки не отговарят на
изискването за добросъвестност, доколкото на практика длъжникът се лишава
от избор и възможност за индивидуално договаряне. Безспорно
кредитополучателят е икономически по-слабата страна по правоотношението,
за когото практически липсва каквато и да било свобода да договаря
условията, при които да му с е предостави гаранцията. Нещо повече,
кредитополучателят е напълно ограничен от кредитора в избора си на
поръчител. Всичко това сочи, че целта на договора за поръчителство е
плащане в полза на кредитора, което като разход е пряко свързано с кредита, и
което обаче не е включен в ГПР по кредита, а представлява допълнително
възнаграждение по кредита извън договорната лихва, което води до
съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на
разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. Чрез
позволени от закона средства - създаване от кредитора на негово собствено
дружество, което да генерира печалба от възнаграждения по договори за
поръчителство в полза на собственика му за задължения на клиенти на този
собственик, се постига заобикалянето на изискванията на чл. 19 ЗПК.
Заобикаля се и ограничението на чл. 33 от ЗПК чрез въвеждане на
допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с
усвояването и управлението на кредита. Предвид изложените съображения е
налице заобикаляне на закона – чл. 33 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, и следователно
нищожност на клаузите на осн. чл. 21, ал. 1 ЗПК.
На следващо място не бива да се пренебрегва и факта, че финансовата
институция е длъжна да оцени платежоспособността на потребителя съгласно
чл. 16 ЗПК /за което са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация и едва след анализа й следва да прецени дали да предостави
исканата сума по договора за кредит/. В случая с акцесорния договор,
независимо дали същият ще бъде квалифициран като такъв за поръчка или не,
се цели да се обезщетят вредите от неплатежоспособност на длъжника, то
последното е в противоречие с чл. 16 ЗПК, тъй като възмездността на
договора за поръчителство прехвърля върху кредитополучателя тежестта от
оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи такси и комисиони и
др. плащания съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК.
В договора за кредит е описано, че ГПР е в размер на 39,96 % при
изчислението на който е включена единствено ГЛП. С включване на
възнаграждението по договор за поръчителство стойността нараства над 50%.
Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна
3
лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води
до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя
страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение
(арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане.
Поради изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта
за обезпечаване вземанията на “*** по процесния договор за потребителски
заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия
разход по кредита (в този смисъл са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на
СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д.
№ 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по
в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
Следователно след като „възнаграждението“ представлява разход, който е
пряко свързан с договора, известен на кредитора и следва същият да се
включи при изчисляване формирането на ГПР. Умишленото невключване цели
заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК, което обуславя санкцията не по чл.19, ал.5
ЗПК, а по чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, а именно недействителност на целия
„обезпечен“ договор, като последиците от недействителността на договора за
потребителски кредит рефлектират и по отношение на договора за
предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията (така
напр. Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на
СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и
др.).
Следователно като последица с оглед чл.23 ЗПК се дължи единствено
главницата в размер на 800 лв. съответно вземането на цесионера е
основателно за сумата от 800 лв. главница.
Не следва да се присъжда законната лихва от заявлението (в който смисъл
Решение № 129/30.07.2024г. по т.д. № 630/2023г. по описа на ВКС).
На заявителя следва да се присъдят и разноски само пропорционално на
уважената част от вземането.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК заявлението с вх. №
282872/05.09.2024 г., подадено от ** за издаване на заповед за изпълнение по
реда на чл. 410 ГПК, В ЧАСТТА, с която се иска длъжникът Г. П. Б., ЕГН
**********, да плати сумите в размер на 66,03 лв. договорна лихва за периода
02.06.2023 г. – 20.10.2023 г., 124,84 лв. мораторна лихва за периода 03.06.2023
г. – 27.08.2024 г., както и законната лихва върху главницата от 800 лв. от
датата на подаване на заявлението до окончателното плащане на
задължението.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския градски
съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
4
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5