№ 20361
гр. София, 11.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ
при участието на секретаря ПАОЛА ЦВ. РАЧОВСКА
като разгледа докладваното от АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ Гражданско дело
№ 20251110128024 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и е образувано по подадена от
„А“ ЕООД искова молба против Т. Л. Б., с която са предявени искови претенции с
правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, с искане да се постанови решение, с което да се признае за установено, че
ответникът дължи на ищеца следните суми: 500,00 лв. – главница по Договор за
потребителски кредит № .... от 29.04.2019 г., ведно със законната лихва считано от
24.10.2024 г. до окончателно изплащане на вземането, 59,61 лв. представляваща
договорна лихва за периода от 29.04.2019 г. до 29.10.2019 г. и сумата от 435,99 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 29.10.2019 г. до 17.10.2024 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. 72866/2024 г.
по описа на СРС, 180-ти състав.
Ищецът извежда съдебно предявените си права при твърдения, че на 29.04.2019
г. между ответника и „С“ АД е сключен Договор за потребителски кредит № .... за
сумата от 500 лв., погасим на 6 вноски, всяка в размер на 142,96 лв., при краен срок на
погасяване 29.10.2019 г. Сочи, че страните са уговорили ГЛП 40,05 % и ГПР 48,63 %.
Развива подробни съображения в насока, че договорът е сключен по реда на ЗПФУР
при спазване на всички нормативни изисквания. Излага, че с договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 22.03.2024 г. „С“ АД му е прехвърлил вземанията,
произтичащи от процесния договор за кредит, за което сочи, че длъжникът е уведомен.
В условията на евентуалност прави изявление за съобщаване на цесията с исковата
молба. Твърди, че ответникът не е изпълнил задълженията произтичащи от процесния
договор за кредит. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответникът оспорва договора за
кредит, както и отделните му клаузи, като нищожни и счита, че дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита. Излага, че част от съдържанието на
договора е клауза, която предвижда заплащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение. Счита, че неустойката също трябва да се включи в размера на ГПР, в
който случай последният излага, че надвишава допустимия по закон. Освен това
1
твърди, че неустойката излиза извън присъщите функции и цели единствено
допълнително възнаграждение за кредитора. Подробно аргументира, че в договора не
е разписана методиката на формиране на ГПР, което счита, че води до нищожност на
целия договор. Релевира възражение за изтекла погасителна давност. Моли съда да
отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните, материалите по делото и
закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството е по реда на чл. 422 и сл. ГПК, като са предявени искови
претенции с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и
чл.86, ал.1 ЗЗД.
По исковите претенции с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл.
99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
За основателността на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже по
делото пълно и главно, че между ответника и „С“ АД е сключен Договор за
потребителски кредит № .... на 29.04.2019 г., по силата на който кредиторът е
предоставил кредит в размер на 500,00 лв., че за ответника е възникнало задължението
да върне кредита, че част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща
заплащане на възнаградителна лихва, размера на същата, валидно прехвърляне на
кредитните задължения в негова полза и уведомяването на ответника за това
прехвърляне.
В тежест на ответника е да докаже погасяване на дълга на падежа.
С доклада по делото, не оспорен от страните, съдът е обявил за безспорни и
ненуждаещи се от доказване между страните следните обстоятелства: че между
ответника и „С“ АД е сключен Договор за потребителски кредит № .... на 29.04.2019 г.,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 22.03.2024 г.
Обявените за безспорни и ненуждаещи се от доказване факти и обстоятелства
намират опора в приобщените по делото писмени доказателства, в частност
приложените на л. 12 копие на Договор за потребителски кредит № .... и на л. 66 -
Договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен между ищеца и „С“ АД.
Настоящият съдебен състав намира, че ответникът е редовно уведомен за
прехвърлянето на вземането. Законът не поставя специални изисквания за начина, по
който следва да бъде извършено уведомлението, респективно когато същото е
приложено към исковата молба, получаване на същата от ответника, ведно с
приложенията към нея обуславя извода, че ответникът е редовно уведомен за цесията /
виж Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение №
3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о. /. Получаването на уведомлението
от ответника по чл. 99, ал. 4 ЗЗД е факт от значение за спорното право, който поради
настъпването му в хода на процесна, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, следва да бъде
съобразен при решаване на делото. В процесния случай ответникът е получил копие на
приложеното към исковата молба Уведомително писмо /л.65/, респективно същият е
уведомен надлежно за прехвърляне на вземането.
От заключението на вещото лице по допуснатата и изготвена съдебно-
счетоводна експертиза, което съдът кредитира като пълно, мотивирано и изготвено от
лице, притежаващо нужния опит и професионална квалификация, се установява, че
сумата по кредита е усвоена от Т. Л. Б. на 29.04.2019г.
По отношение процесния договор за паричен заем приложение намират
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното
правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
2
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и
задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима
информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено,
че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно
знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален /изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/,
реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на
паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК, едностранен или
двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора
предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по
основните негови уговорки, възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква
притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата
валута и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Съгласно т.
2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
В подкрепа на формулирания извод е и Решение на СЕС по дело C‑714/22, в
което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на
месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или
те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
3
този кредит.
На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, по-конкретно основен лихвен процент – 0. 1 %, плюс 10 %, което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата
сума. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни.
От заключението на вещото лице по ССчЕ е видно, че размерът на ГПР при
включени всички задължения по кредита – главница, лихви и неустойки е 627.19%,
респективно същият е неколкократно по-висок от законоустановения минимум,
регламентиран в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По изложените съображения, следва извода, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е
отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен – чл. 22 ЗПК / в този смисъл в този смисъл са Решение №
261440 от 04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б
въззивен състав и др. /
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по
приетия за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на
чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се
извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е
разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този смисъл е и постановената
трайна съдебна практика: Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г.
на ВКС, IV г. о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I
т. о. и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о.,
Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о., Решение
№ 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.
В този смисъл е и Решение на СЕС по дело C‑714/22, в частност в т. 49 е
прието, че член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
От заключението на вещото лице по допуснатата и изготвена съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че ответникът е усвоил сумата по кредита в
4
размер на 500.00лв., както и че от страна на кредитополучателя не са извършвани
плащания, респективно исковата претенция се явява основателна за сумата от
500.00лв. – главница.
При този извод следва да бъде разгледано релевираното от ответника
възражение, че вземането на ищеца е погасено по давност.
В множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на Върховен
касационен съд е прието, че уговореното между страните връщане на предоставена в
заем (кредит) сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за
периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на
части. Това становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3
от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на
понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. С оглед мотивите
на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични плащания
/вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества,
както и на доставчици на комуникационни услуги/ се налага извода, че макар да са
породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително
самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по
договора /в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се
задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния период, а
на другата страна – за заплащането на конкретно получените през този период стоки и
услуги/. По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като
нито задължението на кредитора за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на
предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята
същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД). Ето
защо, приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по
чл. 110 ЗЗД / в този смисъл Решение № 38 от 26.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 1157/2018
г., II т. о., ТК, Решение № 45 от 17.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 237/2019 г., II т. о., ТК/.
Видно от кориците на гр.д. № 2696/2024г., по описа на РС Монтана, заявлението
за издаване на заповед за изпълнение е депозирано на 24.10.2024г., на която дата по
аргумент от чл. 116, буква „б“ ЗЗД вр. 422, ал. 1 ГПК, давността е прекъсната.
Съгласно Тълкувателно решение № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС - при уговорено
погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни
падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за
възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на
изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно
изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент
падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост.
По изложената аргументация следва извода, че погасени по давност са вноските,
с настъпил падеж преди 24.10.2019г.
От приложения на л. 19 по делото погасителен план се установява, че между
страните е уговорено разсрочено плащане на отделни погасителни вноски на сумата по
кредита, а именно шест погасителни вноски. Доколкото първите пет вноски са с падеж
преди 24.10.2019г., същите са погасени по давност. Не е погасено по давност
единствено вземането за главница по шестата вноска, с падеж 29.10.20219г., която е в
размер на 121.12лв.
По изложената аргументация следва извода, че претенцията за главница се явява
основателна за сумата от 121.12лв., като над тази сума до максимално предявения
размер от 500.00лв. или за разликата от 378.88лв., искът се явява неоснователен. Като
неоснователни следва да бъдат отхвърлени и претенциите за договорна лихва и
мораторна лихва.
За пълнота следва да се посочи, че в случая не е приложима разпоредбата на чл.
5
112, ал. 1 ЗЗД /в сила от 02.06.2021 г. /, съгласно която с изтичането на десетгодишна
давност се погасяват парични вземания срещу физически лица, независимо от
прекъсването й, освен когато задължението е отсрочено или разсрочено.
На първо място задължението по процесния договор за кредит е разсрочено,
респективно цитираната материалноправна разпоредба не намира приложение.
На следващо място посочената разпоредба не се прилага за заварени случаи,
доколкото в тази част разпоредбата на пар. 2 от ПР на ЗЗД е обявена за
противоконституционна.
Разпоредбата на чл. 112, ал. 1 ЗЗД е приложима за вземанията станали
изискуеми след влизането й в сила, тоест началният момент на абсолютната давност в
случая започва да тече от 02.06.2021 г., а в случая падежът на последната вноска по
кредита е 29.10.2019г.
По разноските:
Предявени са искови претенции в общ размер на 995.60лв., уважената част е в
размер на 121.12лв., респективно отхвърлената част е в размер на 874.48лв., при
каквото съотношение следва да бъдат разпределени разноските по делото.
На ищеца следва да се признаят разноски в общ размер на 665.70лв., от които
19.91лв. – държавна такса в заповедното производство, 15.79лв. – юрисконсултско
възнаграждение в заповедното производство, 130.00лв. – държавна такса в исковото
производство, 400.00лв. – депозит вещо лице и 100.00лв. – юрисконсултско
възнаграждение в исковото производство.
На основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца
разноски с оглед уважената част на иска за главница в размер на 80.98лв.
От приложения на л. 113 по делото Договор за правна защита и съдействие е
видно, че адв. Р. В. Б. е оказал безплатна правна помощ на ответника, като на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., ищецът следва да му заплати адвокатско
възнаграждение с оглед отхвърлената част на исковете.
На адв. Б. следва да се признае възнаграждение в размер на 400.00лв.
На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., ищцовото дружество следва да му заплати
351.33лв. – възнаграждение за оказана безплатна правна помощ с оглед отхвърлената
част на исковите претенции.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 и сл. ГПК, че Т. Л.
Б., ЕГН **********, дължи на „А“ ЕООД, ЕИК *********, на основание чл. 240,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, сумата от 121.12лв. – неизплатена главница
по Договор за потребителски кредит № ..../29.04.2019г., сключен между „С“ АД и Т. Л.
Б., което вземане е прехвърлено на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 22.03.2024г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК - 24.10.2024г. до окончателно изплащане на сумата, за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. 72866/2024 г. по
описа на СРС, 180-ти състав, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 240,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, в частта, за сумата от 378.88лв. - главница,
иска с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за сумата
от 59.61 лв. представляваща договорна лихва за периода от 29.04.2019 г. до
29.10.2019г. и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 435.99 лв.,
6
представляваща мораторна лихва за периода от 29.10.2019 г. до 17.10.2024 г., като
неоснователни.
ОСЪЖДА Т. Л. Б., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК, да
заплати на „А“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 80.98лв. – разноски.
ОСЪЖДА А“ ЕООД, ЕИК *********, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., да
заплати на адв. Р. В. Б. от АК -Монтана, сумата от 351.33лв. – възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ с оглед отхвърлената част на исковите претенции.
Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7