№ 2108
гр. София, 01.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
СИЛВИЯ В. ТАЧЕВА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско
дело № 20211100506220 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20024756 от 27.01.2021год., постановено по гр.дело №1251/2020г. по
описа на СРС, ГО, 166 с-в, ИВ. С. К., ЕГН ********** е осъден да заплати на Н. Д. Т., ЕГН
**********, на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД сумата от 5000 лева- получена от
ответника без основание на 04.05.2017г., ведно със законната лихва от датата на предявяване
на искова молба 22.08.2019г. до окончателно изплащане и на основание чл.78, ал.1 ГПК
сумата от 850 лева разноски по делото.
Срещу така постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259,
ал.1 ГПК въззивна жалба от ответника ИВ. С. К.. Жалбоподателят поддържа, че не е
получавал процесната сума. Твърди, че ако все пак се установи получаването на сумата, то е
било въз основа на договор за заем между страните, като в тази насока е направено
признание на неизгоден за ответника факт в о.с.з. на 19.11.2020г. Претендира отмяна на
обжалваното решение, отхвърляне на иска и присъждане на разноски.
В подадения в срок отговор на въззивната жалба въззиваемият ищец оспорва същата
като неоснователна и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски за
въззивната инстанция.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно
решение, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
1
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към подробните мотиви, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Според разпоредбата на чл.55, ал.1 от ЗЗД който е получил нещо без основание или с
оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Съгласно
константната практика на ВКС по сходни казуси, искът по чл. 55 ЗЗД е един, като с него
ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да
докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е
получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже
даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато
ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата
си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. Втората и
третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът
докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че
това основание не се е осъществило или е отпаднало. Ако основанието съществува
(осъществили са се фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от
нищожност нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или
прекратяване по друга причина на сделката), искът е неоснователен.
В обстоятелствената част на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на
полученото без основание ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника
и да заяви, че даденото е без основание. Изявлението, че даденото е без основание може да
бъде както твърдение на отрицателен факт, така и правен довод. То е твърдение на
отрицателен факт, когато ищецът посочва, че даденото от него няма връзка с никакви факти
от обективната действителност. Когато ответникът по иска възрази, че съществува
основание да получи даденото и посочи какво е то, ищецът може да репликира, че
претендираното основание е нищожно, като посочи фактите, които го опорочават. В този
случай изявлението, че даденото е без основание е правен довод. Няма пречка ищецът,
който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание да признае в
исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с
отговора на исковата молба и да направи репликата си, че такова основание е нищожно и
посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи,
защо фактите на които се позовава ответникът не пораждат претендираното основание. В
исковата молба обаче ищецът не е длъжен да прави реплики на още непредявени
възражения от ответника.
В случая ищецът в исковата молба е заявил, че е извършил погрешен превод на
сумата от 5000 лева на ответника, както и че между него и ответника не съществува
облигационно правоотношение. Извършването на превода е установено от представената по
делото разписка. Получаването на сумата от ответника е установено както от представените
по делото служебна бележка, писмена справка и разписка от „Изипей“АД, така и от
направеното от ответника признание в проведеното на 19.11.2020г. открито съдебно
заседание. С отговора на исковата молба ответникът заявява, че не е получавал процесната
сума, като не твърди наличието на облигационно правоотношение (основание за получаване
на сумата). Възражението за наличие на основание (договор за заем) е направено едва във
второто открито заседание пред първата инстанция, поради което е преклудирано.
Следователно в случая е налице първата хипотеза на горепосочената разпоредба- ищецът е
установил факта на получаването на сумата от 5000 лева от ответника, а последният не е
посочил и не е доказал основанието, на което тази сума е получена от него.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а първоинстанционното решение- потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът по
2
жалбата има право на разноски в размер на 580 лева за адвокатско възнаграждение съгласно
представения договор за правна помощ и списък по чл.80 от ГПК. Възражението за
прекомерност е неоснователно, доколкото договореното възнаграждение е към
минималното такова съгласно НМРАВ.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.З ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20024756 от 27.01.2021год., постановено по гр.дело
№1251/2020г. по описа на СРС, ГО, 166 с-в.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3