Р
Е Ш Е Н И Е
Номер Година
11.06.2020 Град КАРЛОВО
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски Районен съд първи граждански
състав
На пети юни две
хиляди и двадесета година
В публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Асима Вангелова-Петрова
Секретар: Снежана ДАНЧЕВА
като
разгледа докладваното от съдията
гражданско
дело № 1795 по описа за 2019 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по иск с правно основание
чл. 422 от ГПК.
Ищцовото дружество - „Р.И С.” ЕООД ***
твърди, че ответникът, като възложител сключил Договор № 29/22.03.2019г. с „Р.и
С.” ЕООД, в качеството му на изпълнител, за извършването на определен обем СМР,
а именно - „Доставка и монтаж на ел.стълбове за улично осветление по улица „В.”
в град К.. На 09.05.2019г. бил подписан двустранен Протокол между страните,
удостоверяващ изпълнените с добро качество на СМР и подлежащи на изплащане от
страна на О.К. Във връзка с осъществените от страна на ищеца в полза на
ответника строителни дейности, подробно описани в приемо-предавателен протокол
от 09.05.2019г., от дружеството била издадена данъчна фактура №
**********/09.05.2019г. на стойност 59 944.30 лева, с ДДС. Във фактура изрично
било посочено, че плащането на цената относно предоставената услуга, следва да
бъде извършено чрез банков превод, по сметка на ищеца. При договора за
изработка в строителството, Възложителят е длъжен да заплати цената на
изпълнените СМР в деня на издаване на фактурата, удостоверяваща дължимостта на
плащането, респ. в 14-дневен срок от приемането на стоката или услугата.
Ответника не погасил задължението си по фактура № **********/09.05.2019г. в
посочения размер, нито в деня на издаване на фактурата, нито в
законоустановения 14-дневен срок от приемането на СМР-та, съгласно двустранен
Протокол от 09.05.2019г. До момента на подаването на настоящата искова молба
била проведена кореспонденция между страните в настоящото производство, но
ответникът отказвал да заплати дължимите суми. Подаването на заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от страна на ищеца не довело до
адекватен резултат, а именно - заплащане на сумата в размер от 20 944 лева
от страна на О.К. което е част от плащането на фактурата, като целия е в размер
на 59944.30 лева. Подаденото заявление по чл.410 от ГПК депозирано до Районен
съд К. било заявено до местно и родово компетентния съд на претенцията му за
издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника О.К. Въз
основа на заявлението, в PC - К. било образувани ч.гр.д. №1399/2019г., по което
съдът постановил издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника за плащане на
претендиралата сума от 20 944 лева. В срока по чл.414, ал.2 от ГПК, длъжникът
депозирал до съда възражение срещу издадената Заповед за изпълнение.
Съобщението за подаденото възражение било получено на 31.10.2019г., поради
което, едномесечния срок по чл.415 от ГПК изтичал на 30.11.2019г.
МОЛИ съда, да
постанови решение, с което да установи съществуването на вземане, предмет на
заповед за изпълнение по ч.гр.д. №1399/2019г. по опис на PC-К., а именно: да
установи по отношение на ответника О.К. че дължи на „Р.и С.” ЕООД, сумата от 20
944.00 лева, която сума представлява част от задължението по изпълнен договор
за СМР от ищеца за „Доставка и монтаж на ел.стълбове за улично осветление по
улица „В.” в град К.”, за което е съставен приемо-предавателния протокол от
09.05.2019г. и е издадена данъчна фактура № **********/09.05.2019г. на стойност
59 944.30 лева, включено с ДДС от „Р.и с.” ЕООД.
Ответникът - О.К. счита предявения иск за
допустим, но по същество неоснователен. Ищцовото дружество основава своята
претенция на извършени дейности по сключен с О.К. договор с № 29/22.03.2019г. и
с предмет доставка и монтаж на ел. стълбове за уличното осветление по улица „В.“
в гр. К.. Съгласно отразената воля на страните в чл.3 , ал.2 от договора О.К.
следва да плати уговореното възнаграждение, противно на твърденията в исковата
молба, в 30 дневен срок след подписване на приемо- предавателен протокол за
извършената работа и представяне на фактура. Издадената Заповед за изпълнение
по ч.гр.д. №1399/2019г. е за плащане от О.К. на сумата 20 944 лева, а
приложената към фактура № **********/09.05.2019г. е на стойност 59 944.30 лв.
Не става ясно как е определена тази сума дали това е претендиран остатък за
плащане или е частично предявен иск. Издаването на фактура не представлява
покана по см. на чл.84, ал.2 от ЗЗД за да се приеме, че О.К. е изпаднала в
забава от деня на издаване на фактурата, още повече от представените
доказателства не може да се прецени кога е възникнало задължението за О.К. на
основание чл.3, ал.2 от договора, защото е неизвестно кога и дали е представена
процесната фактура в Общината. Твърди, че фактурата като първичен счетоводен
документ отразява извършването на дадена стопанска операция по см. на чл.6 от
Закона за счетоводството, поради тази причина задължителен реквизит на
фактурата е датата на издаване, т.е. датата на която е осъществена стопанската
операция. От друга страна фактурирането служи и за нуждите на данъчното
облагане особено по ЗДДС, поради което във фактурите се отбелязва и датата на
данъчното събитие, което обикновено съвпада с датата на издаване на фактурата.
Ищеца приравнява датата на издаване с датата на данъчното събитие и
представянето на фактурата на О.К. като основание за плащане но това са отделни
юридически факти всеки един със самостоятелно значение. Ищцовото дружество не е
приложило доказателства, от които да се установи кога и дали е представена
фактурата на О.К. Ето защо, моли съда да приеме това като самостоятелно
основание за отхвърляне на иска. Счита, че към настоящия момент на основание
приложените към делото писмени доказателства не може да се установи дали
ищцовото дружество се явява изправен кредитор по сделката. Счита, че предявения
иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да се отхвърли.
Съдът, след като обсъди събраните по
делото доказателства и с оглед изявленията на страните, намира следното:
За
основателността на претенцията в тежест на ищеца е да установи, че между
страните е налице валидно облигационно отношение, по договор за възлагане, по
силата на което е извършил възложената работа, за което му се дължи
договореното възнаграждение.
По делото е
представено копие от Договор № 29/22.03.2019г. за възлагане, сключен между О.К.
от една страна като възложител и „Р.И С.” ЕООД *** от друга страна като
изпълнител, по силата на който възложителят е възложил на изпълнителя –
„Доставка и монтаж на ел.стълбове за улично осветление на улица „В.“ в град К.“.
Цената за изпълнение на СМР, съгласно чл. 3 от договора е в размер на 59 944.30
лева с ДДС, платима чрез банков превод в 30-дневен срок след подписване на
двустранен протокол за приемане на извършените СМР, без забележка и представяне
на фактура от изпълнителя.
Ищецът е
представил с исковата молба копие на двустранно подписан на 09.05.2019г. между
страните протокол, съгласно чл. 3, ал. 2 от договора, в който е отразено, че на
място са констатирали изпълнени с добро качество и подлежащи на изплащане
описаните в него СМР. Представена е и издадена от изпълнителя фактура **********/09.05.2019г.
на стойност 59 944.30 лева с ДДС.
В исковата
молба се твърди пълно неизпълнение от страна на възложителя на сумата по
процесната фактура. В съдебно заседание ответникът представя платежни документи
за извършени плащания по процесната фактура, а именно – плащане, извършено на 26.02.2020г.
в размер на 19 944.30 лева и плащане от 06.03.2020г. в размер на 40 000
лева. Т.е., с двете плащания е погасена напълно фактура №
**********/09.05.2019г. в размер на 59 944.30 лева.
От приложеното
ч.гр.д. № 1399/2019г. по описа на КрлРС се установява, че съдът е издал в полза
на „Р.И С.” ЕООД *** Заповед № 759 за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от 26.09.2019г. за сумата от 20 944.30 лева по фактура № **********/09.05.2019г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 25.09.2019г. до окончателно плащане на вземането, както и
за разноските по заповедното производство в размер на 419.00 лева за държавна
такса и 1500.00 лева за адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е депозирано възражение от длъжника, поради което ищцовото дружество е
предявило настоящите искове за установяване на вземанията си по заповедта.
При така
установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
От
представените писмени доказателства, съдът приема за доказано, че страните са
били в договорни правоотношения, възникнали от договор за възлагане. От
доказателствата по делото се установява, че възнаграждението по договора за
възлагане към дата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 25.09.2019г.
не било заплатено.
Налага се
извод, че в настоящото производство предявеният иск е доказан по основание и
размер. Следва обаче да се посочи, че решението на съда трябва да отразява
правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на
приключване на съдебното дирене. Това задължава съда да вземе предвид и фактите
настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право,
било защото го пораждат или защото го погасяват. Преценката на съда за
основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното
положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а
не в деня на предявяване на иска. Поради това, съдът следва да вземе предвид и
фактите, настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата
на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Специфичните особености на производството по реда
на чл. 422, ал. 1 от ГПК, а именно - изискването за идентичност на
основанието и размера на вземането, заявени в заповедното производство и
основанието и размера на вземането по предявения иск, не налагат извода, че
съществуването на вземането към момента на подаването на заявлението по чл. 410
от ГПК е задължителна предпоставка за уважаването на иска по реда
на чл. 422, ал. 1 от ГПК. Искове за установяване на съществуването
на права към минал момент са допустими само в изрично предвидените от закона
случаи. Уредбата на заповедното производство не съдържа изрична разпоредба,
предвиждаща, че с иска по реда на чл. 422 от ГПК се установява съществуването
на вземането към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Поради това съдът, в производството по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК, не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на
заявлението (така и т. 1 на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. на ВКС по
тълк.д. № 8/2017 г., ОСГТК). Също, съгласно задължителните разяснения, дадени в
т. 9 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. на ВКС по тълк.д. № 4/2013г.,
ОСГТК, в производството по чл. 422 от ГПК, респ. чл. 415 от ГПК,
съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към
момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това
производство нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК намира приложение по
отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по
иска, предявен по реда на чл. 415, ал. 4 във връзка с ал. 1, т. 1 от ГПК.
В настоящия
случай, по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК, съдът се съобразява с факта, че
задължението на ответника е погасено в хода на процеса, тъй като с извършените
на 26.02.2020г. и на 06.03.2020г. плащания главницата по процесната фактура е
изцяло платена. Т.е. към момента на приключване на съдебното дирене,
претенцията на ищеца е неоснователна, тъй като ответникът е изплатил изцяло
претендираната с иска сума.
Предвид
изложеното, съдът намира, че в случая е налице хипотезата на чл. 235, ал. 3 от ГПК и извършеното плащане след подаване на исковата молба, следва да бъде взето
предвид, като установен по делото факт, а доколкото е в пълно погашение на
съдебно предявеното вземане за главница, то предпоставя отхвърляне изцяло на
иска по 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 415, ГПК. Действително ответникът по делото успя да установи успешно и
безспорно наличието на извършено, макар и след завеждане на иска, но при
условията на чл. 235, ал. 3 от ГПК плащане на дължимите от него суми.
Извършеното в хода на процеса доброволно плащане в полза на носителя на
материалното право се ползва с погасителен ефект, поради което следва да се
приеме за правопогасяващ факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 от ГПК. С оглед
извършеното в хода на процеса плащане, съдът намира за неоснователен
предявеният иск за установяване дължимост на главница, поради погасяването й,
респективно искът следва да бъде отхвърлен.
По отношение
на законната лихва:
Законната
лихва представлява обезщетение за ищеца от неоснователно забавяне на
изпълнението на неговото парично вземане, която се присъжда като законна
последица от основателността на предявената претенция. Когато основателно
претендираното вземане бъде удовлетворено от ответника чрез плащане в хода на
процеса, законната лихва следва да бъде присъдена в полза на ищеца, в случай че
ответникът е изпаднал в забава независимо, че искът ще бъде отхвърлен, тъй като
претенцията му поначало е основателна. В случая законна лихва е претендирана
единствено в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, но не и в петитума на исковата молба по установителния иск и исковият съд
няма да се произнася по нейната дължимост или не.
По отношение
на разноските:
В съответствие
с т. 12 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. на ВКС по тълк.д. №
4/2013г., ОСГТК, съдът следва да се произнесе и по разпределението на
отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. По общото
правило на чл. 78 от ГПК, присъждането на разноски на страните се основава на
вината на противната страна, която с поведението си е предизвикала предявяване
на иска или защитни действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск.
Следователно, логиката на закона е, че разноски винаги се дължат от страната,
която неоснователно е предизвикала делото, без значение от неговия изход, като
задължението за заплащането им е задължение за плащане на понесените от
съответната страна вреди, когато неправомерно е засегната нейната правна сфера.
В настоящия случай ответникът е дал повод за образуване на производство – по
делото се установи, че в негова тежест са възникнали претендираните парични
задължения, като погасяването им, довело да отхвърляне на иска, е извършено в
хода на процеса, след подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410
от ГПК - предвид срочния характер на задълженията и обстоятелството, че
същите са били изискуеми, преди постъпване на заявлението по чл. 410 ГПК, а плащането
е извършено чак на 26.02.2020г. и на 06.03.2020г. Ето защо следва на общо
основание да понесе отговорността за направените от заявителя в заповедното и
исковото производство разноски.
Съобразно
представения списък на разноски по чл. 80 от ГПК и доказателствата за извършени
такива, разноските на ищеца в исковото производство са за дължимата държавна
такса за завеждане на делото в размер на 418.87 лева и адвокатско
възнаграждение в размер на 1500.00 лева или общо в размер на 1 918.87 лева, а в
заповедното производство възлизат на сумата от 419.00 за държавна такса и
сумата от 1500.00 за адвокатско възнаграждение или общо в размер на 1 919.00
лева.
Ответникът е
направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищцовата страна,
което следва да се разгледа. По смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно
действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът по искане на
другата страна може да присъди и по-нисък размер на разноските. Според нормата
на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, за процесуално представителство по дело с материален интерес от
10 000 лева до 100 000 лева, минималното адвокатско възнаграждение възлиза
в размер на 830 лева плюс 3% за горницата над 10 000 лева. В случая, с оглед
заявения интерес от 20 944 лева, възнаграждението се равнява на 1 158.42
лева. Наред с това, размерът на възнаграждението следва да бъде справедлив и
обоснован, както и съобразен с естеството и обема на положения от адвоката труд
(по аргумент от чл. 36, ал. 1 и 2 от Закона за адвокатурата). В случая цената
на иска е в размер на 18 000 лева, а делото не се отличава с фактическа или
правна сложност, защото се касае за признаване на вземане по договор за
възлагане и издаване на една данъчна фактура, което вземане е платено в хода на
делото от ответника. Освен това, производството е приключило в едно съдебно
заседание, без събиране на допълнителни доказателства и без каквито и да е
процесуални усложнения. Разноските по делата не представляват нито санкция,
нито пък средство за неоснователно обогатяване на едната страна в процеса
спрямо другата, като свободата на договаряне на размера на адвокатския хонорар
следва да бъде ограничена единствено досежно отговорността, която следва да
носи противната страна, защото тя не участва в договаряне на размера на
адвокатското възнаграждение, с оглед евентуалната възможност тя да бъде
натоварена с разноски, които нито отговарят на фактическата и правна сложност
на делото, нито пък на основните начала в процеса.
Предвид
изложеното, съдът намира, че присъждането на адвокатско възнаграждение
надхвърля интереса. В този смисъл съдът намира, че възнаграждението следва да
бъде редуцирано до фиксирания минимум от 1 158.42 лева, както в
заповедното така и в исковото производство, като договорения и платен от ищеца
размер на адвокатското възнаграждение съдът намира, че е справедливо да го
намали. Присъдената сума, за разноски на ищеца в исковото производство, с оглед
редуциране на адвокатското възнаграждение, следва да се присъди в общо в размер
от 1577.29 лева (418.87 за държавна такса и сумата от 1 158.42 за
адвокатско възнаграждение). Също и в заповедното производство, присъдената
сума, за разноски на ищеца, с оглед редуциране на адвокатското възнаграждение,
следва да се присъди в общо в размер от 1577.42 лева (419.00 за държавна такса
и сумата от 1 158.42 за адвокатско възнаграждение).
Мотивиран от
изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „Р.И С.” ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
представлявана от управителя и П.М.Р. с ЕГН **********, установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, за
признаване за установено по отношение на О.К. ***, представлявана от Е.С.К. -
Кмет на О.К. че дължи сумата от 20 944.00 лева, представляваща част от
задължението по изпълнен договор за СМР от ищеца за „Доставка и монтаж на
ел.стълбове за улично осветление по улица „В.” в град К.”, за което е съставен
приемо-предавателния протокол от 09.05.2019г. и е издадена данъчна фактура №
**********/09.05.2019г. на стойност 59 944.30 лева, включено с ДДС от „Р.и
с.” ЕООД, за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК № 759/26.09.2019г. по ч. гр. д. № 1399/2019г. по
описа на КрлРС, като погасен поради плащане в хода на съдебното
производство.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, О.К. ***, представлявана от Е.С.К. - Кмет
на О.К. да заплати на „Р.И С.” ЕООД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, представлявана от управителя и П.М.Р. с ЕГН **********
сума в размер на 1577.29 лева, представляваща направените в исковото
производство съдебни разноски, както и сума в размер на 1577.42 лева,
представляваща направените в заповедното производство по ч.гр.д. № 1399/2019г.
по описа на КрлРС съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Пловдивския окръжен съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Сн.Д.