№ *0462
гр. С., 04.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ
при участието на секретаря ЛИЛИЯ ГР. ПАНОВА
като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Гражданско дело №
20241110166528 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 140 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от А. С. М., ЕГН **********,
срещу „А. Б.” ЕАД, ЕИК *********, с която е предявен иск с правно
основание чл. 224, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищцата
сумата от 5763,00 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за периода от 15.10.2015 г. го 17.04.2017 г., включително, и от
18.11.2021 г. до 20.12.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 07.11.2024
г. до изплащане на вземането. На основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД М. претендира
ответното дружество да му заплати също сумата от 1933.09 лева,
представляваща обезщетение за забава на сумата от 5 763 лева за периода от
01.02.2022 г. до 05.11.2024 г.
Ищецът твърди, че с влязло в сила решение № ****** от 28.04.2017 г. по
гр. дело № 76666/2015 г. на Софийски районен съд, 68 състав, изменено с
решение № 8745 от 19.12.2019 г. по в. гр. дело № 9818/2019 г. по описа на
Софийски градски съд, Втори А въззивен състав, е възстановен на длъжност
„началник сектор „Т. И. д.”, направление „Б. к.“ по трудово правоотношение с
„А. Б.“ ЕАД, ЕИК *********, след като уволнението му, извършено със
заповед № **** от 14.10.2015 г. на изпълнителните директори на дружеството,
е признато за незаконосъобразно. Уведомлението по чл.345, ал.1 от Кодекса на
труда за възстановяването на работа получил на 16.11.2021 г. На 18.11.2021 г.
се явил лично на работа в предприятието на работодателя в гр. С., ул. „К." №
*, за да заеме длъжността, на която бил възстановен. На същата дата подал
заявление до изпълнителните директори на „А. Б.“ ЕАД за явяването му на
работа, заведено под вх. № **** от 18.11.2021 г. На същата дата - 18.11.2021 г.
работателят е издал заповед № * от 18.11.2021 г. за възстановяването му на
работа, която му била връчена едва на 20.12.2021г. С последваща заповед от №
*** от 20.12.2021 г. на старши директор направление „Човешки ресурси“
1
трудовото му правоотношение с „А. Б.“ ЕАД е прекратено на основание
чл.330, ал.2, т.6 от КТ. Заповедта за налагане на дисциплинарно наказание
„уволнение“ е оспорена от М. пред съда, била е предмет на разглеждане в
производството по гр. дело № 9261/2022 г., СРС, 67 състав, като до момента
все още няма влязъл в сила акт. Спорът за законността на наложеното му
наказание дисциплинарно уволнение е висящ пред Върховния касационен съд
по жалба на „А. Б.“ ЕАД срещу решението на въззивната инстанция, за
разглеждането на която е образувано гр. дело № 3070/2024 г. ВКС, IV ГО, а
заседанието за разглеждане на допустимостта на касационното обжалване е
насрочено за 20.02.2025 г. След прекратяването на трудовото правоотношение
с „А. Б.“ ЕАД, извършено въз основа на заповед № **** от 14.10.2015 г. на
изпълнителните директори на дружеството, на 18.04.2017 г. постъпил на
работа по трудов договор в И. п. а с Н а. о. - Б., където работил до 16.11.2021 г.
- деня, в който му било връчено уведомлението по чл.345, ал.1 от Кодекса на
труда за възстановяването му на работа в „А. Б.“ ЕАД. Трудовото
правоотношение с ИА с НАО - БАН било прекратено по негова инициатива на
основание чл.327, ал.1, т.8 от КТ. В заповед № *** от 20.12.2021 г., с която е
прекратено трудовото правоотношение между ищеца и „А. Б.“ ЕАД, се
съдържа волеизявление за прихващане между дължимото от служителя
обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ срещу дължимото от работодателя
обезщетение на неизползван платен годишен отпуск по чл.224, ал.1 от КТ,
както и срещу задълженията на работодателя за плащане на трудово
възнаграждение и други, произтичащи от прекратеното трудово
правоотношение. Ищецът счита това волеизявление на работодателя за
недействително и негодно да породи правопогасяващ ефект, тъй като не
съдържа индивидуализиращите белези на насрещните задължения, които са
предмет на прихващане. В конкретния случай, без да е посочен размерът на
насрещните задължения, не можело да има яснота кое задължение е по-
голямо по размер и кое е по-малко, съответно - не можело да се установи кое
от тях следва да се счита за погА.о изцяло и кое частично. Поради това не
можело да се приеме, че е настъпил конститутивният ефект на
волеизявлението за прихващане, обективирано в заповед № *** от 20.12.2021
г., по силата на която бил уволнен от „А. Б.“ ЕАД. Развива, че фактическият
състав, пораждащ отговорността на работодателя за плащане на обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото
правоотношение, включва прекратяване на трудовото правоотношение и
неизползван по съответния ред и непогА. по давност платен годишен отпуск.
Трудовото правоотношение с „А. Б.“ ЕАД е прекратено на 20.12.2021 г.,
поради което работодателят следвало да му изплати обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск до 31.01.2022 г., което не било направено.
При това положение, работодателят дължал лихва върху дължимото
обезщетение, считано от 01.02.2022 г. Развива, че правото на платен годишен
отпуск не следва да се счита за погА.о по давност при условията на чл.176а,
ал.1 от КТ. Позовава се на практика на СЕС, обективрана в решение на Съда
на Европейския съюз от 25.06.2020 г. по съединени дела С-762/18 и С-37/19 с
предмет тълкуването на член 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на
организацията на работното време (OB L 299, 2003 г., стр. 9; Специално
издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 3) и на член 31,
2
параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Цитира
практика на ВКС. Излага, че след възстановяването му на работа в периода от
18.11.2021 г. до 20.12.2021 г. нямал отработени дни поради недопускането му
до работа от работодателя. Последният реално отработен от ищеца месец в
предприятието на „А. Б.“ ЕАД бил м. Октомври 2015 г., в който имало 22
работни дни, а отработените от него дни били 10. Брутното му трудово
възнаграждение след възстановяването му на работа следвало да бъде в
размер на 4130 лева, като се формира от основното възнаграждение в размер
на 3 500 лева и допълнителното възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит в размер на 630 лева (30 години х 0,6 % = 18 %). Това
възнаграждение било с постоянен характер и е задължително за плащане,
поради което следвало да бъде взето предвид при определяне на основата, на
която да бъде изчислено претендираното обезщетение. Моли за уважаване на
претенциите. Прави доказателствени искания. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от
ответника „А. Б.“ ЕАД. Не оспорва фактическите обстоятелства, изложени в
исковата молба. Оспорва иска по основание и размер. Прави възражение за
изтекла давност по чл. 176а КТ. Моли за отхвърляне на предявените искове.
Претендира разноски.
В първото по делото открито съдебно заседание пред СРС от ищеца е
поискано и от съда е допуснато изменение на размерите на исковите
претенции, като размерът на иска по чл. 224, ал. 1 КТ е увеличен със 181 лева
- от 5763 лева на 5944 лева, а размерът на претенцията по чл. 86 ЗЗД е
увеличен с 60,72 лева – от 1933,09 лв. до 1993,91 лв.
Съдът намира, че е сезиран с искове с правна квалификация чл. 224, ал.
1 КТ и чл. 86 ЗЗД.
След преценка поотделно и в съвкупност на събрания доказателствен
материал, доводите и становищата на страните и като съобрази закона съдът
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят по фактите, поради което са отделени като
безспорни и ненуждаещи се от доказване в процеса следните обстоятелства: 1/
че със заповед № **** от 14.10.2015 г. на изпълнителните директори на „А.
Б.“ ЕАД е прекратено трудовото правоотношение на ищеца за длъжност
„началник сектор „Т. И. д.”, направление „Б. к.“. 2/ че уволнението, извършено
със заповед № **** от 14.10.2015 г. на изпълнителните директори на „А. Б.“
ЕАД, е признато за незаконосъобразно, като с влязло в сила решение №
****** от 28.04.2017 г. по гр. дело № 76666/2015 г. на Софийски районен съд,
68 състав, изменено с решение № 8745 от 19.12.2019 г. по в. гр. дело №
9818/2019 г. по описа на Софийски градски съд, Втори А въззивен състав,
ищецът е възстановен на длъжност „началник сектор „Т. И. д.”, направление
„Б. к.“ по трудово правоотношение с „А. Б. ЕАД, ЕИК *********. 3/ че на
18.11.2021 г. ищецът се явил лично на работа в предприятието на работодателя
„А. Б.“ ЕАД в гр. С., ул. „К." № *, за да заеме длъжността, на която е бил
възстановен, като на същата дата е подал заявление до изпълнителните
директори на „А. Б.“ ЕАД за явяването му на работа, заведено под вх. № ****
от 18.11.2021 г. 4/ че на 18.11.2021 г. работателят „А. Б.“ ЕАД е издал заповед
№ * от 18.11.2021 г. за възстановяването на ищеца на работа, която му била
връчена на 20.12.2021г. 5/ че с последваща заповед от № *** от 20.12.2021 г.
3
на старши директор направление „Човешки ресурси“ трудовото
правоотношение на ищеца с „А. Б.“ ЕАД е прекратено на основание чл.330,
ал.2, т.6 от КТ. 6/ че годишният отпуск на ищеца е в размер на 20 работни дни.
7/ че брутното трудово възнаграждение на ищеца след възстановяването му на
работа е в размер на 4130 лева. 8/ че последният реално отработен от ищеца
месец при ответника е м. октомври 2015 г. 9/ че претендираното обезщетение
по чл. 224, ал. 1 КТ не е изплатено; 10/ че евентуално дължимото от ответника
на ищеца обезщетение по чл.224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен
отпуск за периода 15.10.2015 г. – 17.04.2017 г., включително, както и за
периода: 18.11.2021 г. – 20.12.2021 г., е в размер на 5 944 лв.
Съдът е отделил като служебно известно и ненуждаещо се от доказване
съдържанието на Определение № *0097/07.03.2025 г., по гр.д. № 3070/2024 г.,
на ВКС, 4-то ГО, както и
съдържанието на Решение № 2795/13.05.2024 г., по въззивно гр.д. №
3070/2024 г. ВКС, както и решение по гр.д № 9261/2022 г., СРС.
С решението на СРС е признато за незаконно и отменено на основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на А. С. М., ЕГН ********** с адрес гр. С.,
бул. „М." № **, ет. *, ап. * извършено на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, вр. чл.
190, ал. 1, т. 2 КТ със Заповед от 20.12.2021 г. на „А. Б.“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „К." № *. С решението на СГС
е потвърдено първоинстанционното решение, а с определението на ВКС не е
допуснато до касационно обжалване въззивното решение.
По делото са приети като доказателства преписи от решение №
******/28.04.2017 г. по гр. д. № 76666/2015 г. по описа на СРС, 68 състав,
решение № 8745/19.12.2019 г. по в.гр.д. № 9818/2019 г. по описа на СГС,
Втори А въззивен състав, както и определение № 592/02.07.2020 г. по гр. д. №
*129/2020 г. по описа на ВКС, Трето ГО, от които съдебни актове се
установява, че заповед № ****/14.10.2015 г. на главния изпълнителен
директор и изпълнителния директор на „М.“ ЕАД /сегашно наименование „А.
Б.“ ЕАД/, с която на основание чл. 328, ал. 2 КТ е прекратено трудовото
правоотношение на А. С. М., е отменена като незаконосъобразна, като А. С.
М. е възстановен на длъжността „началник на сектор „Т-и. д.“ в направление
„Б. к.“, заемана преди уволнението при ответника.
Прието е като доказателство заявление от А. С. М. от 18.11.2021 г.
относно явяване на работа след отмяна на незаконосъобразно уволнение.
Приета е заповед № */18.11.2021 г., с която А. С. М. е възстановен на
длъжност „Началник сектор“ на сектор „Т-и. д.“, направление „Б. к.“ в „А. Б.“
ЕАД, считано от 18.11.2021 г.
Приета е и заповед № ***/20.12.2021 г. с която на А. С. М. е наложено
дисциплинарно наказание „уволнение“, като е прекратено трудовото
правоотношение на служителя за длъжност „Началник сектор“ на сектор „Т-и.
д.“, направление „Б. к.“ в „А. Б.“ ЕАД. В заповедта е формулирано възражение
за прихващане на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ с обезщетението по чл.
221, ал. 2 КТ.
Приет е препис от трудовата книжка на А. С. М., от който се установява,
че в периода 18.04.2017 г. – 17.11.2017 г. ищецът е работил по трудово
правоотношение в Институт по астрономия с НАО при БАН.
4
Приета е и заповед № ***/16.11.2021 г., с която на основание чл. 327, ал.
1, т. 8, вр. чл. 345, ал. 1 КТ е прекратено трудовото правоотношение на А. С.
М. с Институт по астрономия с НАО при БАН, считано от 17.11.2021 г.
Приет е препис от трудовото досие на ищеца, водено от ответното
дружество.
При тези факти и от правна страна съдът намира следното:
По иска за заплащане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ в размер на
5944,70 лева съдът намира същият за доказан и основателен.
Съгласно разпоредбата на чл. 224, ал. 1 /обявена за противо-
конституционна в частта "за текущата календарна година пропорционално на
времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползвания отпуск,
отложен по реда на чл. 176"- с РКС № *2 от 2010 г. - ДВ, бр. 91 от 2010 г. / КТ,
при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят
има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск
за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава
за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176,
правото за който не е погА.о по давност, а съгласно ал. 2 на същата норма,
обезщетението по предходната алинея се изчислява по реда на чл. 177 към
деня на прекратяването на трудовото правоотношение. Нормата на чл. 177 КТ
предвижда, че за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща
на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от
начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово
възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на
отпуска, през който работникът или служителят е отработил най- малко 10
работни дни- ал. 1, а когато няма месец, през който работникът или
служителят е отработил най- малко 10 работни дни при същия работодател,
възнаграждението по ал. 1 се определя от уговорените в трудовия договор
основно и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер- ал. 2.
Безспорно е по делото, че първоначално трудовото правоотношение
между страните е било прекратено на основание чл. 328, ал. 2 КТ
/дисциплинарно наказание „уволнение“/, считано от 15.10.2015 г., като това
уволнение е признато за незаконно и отменено с Решение от 28.04.2017 г. по
гр. д. № 76666/2015 г. на СРС, влязло в сила на 02.07.2020 г., и ищецът е
възстановен на предишната работа.
Възстановяването му е извършено със заповед от 18.11.2021 г. на
Старши директор направление „Човешки ресурси“ на „А. Б.“ ЕАД, считано от
18.11.2021 г., като в периода от 15.10.2015 г. до 17.04.2017 г. ищецът не е
работил поради посоченото уволнение. Продължителността на този период е
378 работни дни.
В последствие със заповед от 20.12.2021 г. трудовото правоотношение
между страните отново било прекратено, поради наложено дисциплинарно
наказание „уволнение“, считано от 20.12.2021 г.
Основният спорен по делото въпрос е дали за периода след прекратяване
на трудовото правоотношение между страните на 14.10.2015 г. до отмяната на
това уволнение с влязло в сила съдебно решение и възстановяване на ищеца
на работа, считано от 18.11.2021 г., същият има право на обезщетение за
неползван платен годишен отпуск.
5
Нормата на чл. 224, ал. 1 КТ следва да бъде тълкувана по начин,
съответстващ на правото на Съюза, т. е. при съобразяване разпоредбите и
целта на Директива 2003/88 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време и на
основните принципи на Съюза, регламентирани в чл. 31 от Хартата на
основните права на ЕС.
По въпроса прекъсва ли се причинно-следствената връзка между
незаконното уволнение и възникването на право на платен годишен отпуск
през периода от незаконното уволнение до възстановяване на работа на
служителя, следва да бъде съобразено даденото задължително за
националните съдилища тълкуване по преюдициално запитване, по което е
постановено Решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-
37/19, според което "работник, който е уволнен незаконно, а по- късно е
възстановен на работа, в съответствие с националното право вследствие на
отмяна на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен
годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на
незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа,
вследствие на тази отмяна" /§ 78 и § 86/. Ако работникът е работил на друга
работа- за времето от датата на незаконното уволнение до възстановяването
му на първата работа, то тогава за времето, през което е работил на друга
работа при друг /втори/ работодател той не може да претендира по отношение
на първия си работодател право на годишен отпуск /§ 79 и § 88/. В същото
решение е посочено, че правото на платен годишен отпуск включва както
правото на годишен отпуск, което СЕС квалифицира като "особено важен
принцип на социалното право на Съюза" /§ 53/, но и правото на финансово
обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на трудовото
правоотношение /§ 83/. Съгласно член 7, § 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и
Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното
време, предпоставките за възникване на право на финансово обезщетение са
две: прекратяване на трудовото правоотношение и работникът да не е
използвал всичките дни годишен отпуск, на които е имал право към деня на
прекратяване на това правоотношение. С цитираното решение по съединени
дела С-762/18 и С-37/19 СЕС е развил практиката си, че в случаите, когато
работникът или служителят не може да полага труд поради непредвидими,
обективни причини, които не зависят от неговата воля, се допуска "дерогация
на принципа, че правото на годишен отпуск трябва да се определя в
зависимост от периодите на действително полагане на труд". Така към вече
разгледаните случаи на настъпване на нетрудоспособност поради болест и
поради майчинство, СЕС прибавя и случаите на незаконно уволнение,
приемайки в § 66, че "периодът от датата на незаконното уволнение до датата
на възстановяване на работника на работа в съответствие с националното
право вследствие на отмяната на уволнението със съдебно решение, следва да
се приравни на период на действително полагане на труд за целите на
определяне на правото на платен годишен отпуск". Следва да бъде споделено
в тази връзка от настоящия съд приетото в Определение № 50892 от
30.11.2022 г. по гр. д. № 2402/2022 г. на ВКС, III ГО, че решението на СЕС
налага следните уточнения: Посоченият период се приравнява на период на
действително полагане на труд само "за целите на определяне на правото на
платен годишен отпуск", но не и за други цели. Второто е, че този извод на
6
СЕС касае само основния платен годишен отпуск, който съгласно Директива
2003/88/ЕО не може да бъде по-малък от четири седмици и който по
националното ни право е уреден в чл. 155 КТ /четири календарни седмици са
равнозначни на 20 работни дни/. Третото уточнение е, че до този извод СЕС
стига след като определя това конкретно право- на основен платен годишен
отпуск като "особено важен принцип на социалното право на Съюза". При
преценката си СЕС съобразява и неговата цел, а именно: "да позволи на
работника, от една страна, да си почине от изпълнението на задачите,
възложени му с неговия трудов договор, и от друга страна, да разполага с
период на отмора и развлечения", и посочва, че "тази цел, която отличава
платеният годишен отпуск от другите видове отпуск, преследващи различни
цели, обаче се основава на предпоставката, че работникът действително е
полагал труд през референтния период". Според изложените в решението на
СЕС съображения, "целта да се позволи на работника да си почине
предполага, че този работник е извършвал дейност", заради която следва да му
се "гарантира закрилата на неговата безопасност и неговото здраве". Затова
принципът е, че правото на платен годишен отпуск "трябва да се определя в
зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на
трудовия договор". Изключение се допуска при наличието на два критерия: 1.
отсъствието от работа да не е предвидимо, и 2. то да не зависи от волята на
работника. В решението по съединени дела С-762/18 и С-37/19 СЕС приема,
че именно тези два критерия са изпълнени "в положение, при което
работникът е незаконно уволнен, но по- късно е възстановен на работа със
съдебно решение", защото той "не е могъл да изпълнява задълженията си
поради причина, която е била непредвидима и независеща от волята му" и
заради това се приема за приложимо изключението от изискването
"работникът действително да е полагал труд през референтния период".
Тези разяснения налагат извод, че при постановяване на решението по
съединени дела С-762/18 и С-37/19 СЕС не е визирал допълнителния платен
годишен отпуск, а само основният такъв.
В настоящия случай ищецът е заемал длъжност „началник сектор „Т. И.
д.”, направление „Б. к.“ по трудово правоотношение с „А. Б. ЕАД, като е
отделено като безспорно между страните, че годишният отпуск на ищеца е в
размер на 20 работни дни.
Като безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните е
отделено обстоятелството, че евентуално дължимото от ответника на ищеца
обезщетение по чл.224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск за
периода 15.10.2015 г. – 17.04.2017 г., включително, както и за периода:
18.11.2021 г. – 20.12.2021 г., е в размер на 5 944 лв., т.е. между страните няма
спор относно размера, а единствено по повод основанието, дължимостта на
процесното обезщетение по чл. 224 КТ.
При горните съображения предявеният от А. М. иск по чл. 224, ал. 1 КТ
се явява доказан по основание, вследствие на което следва да му бъде
признато правото да получи обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск от 20 работни дни годишно за периода от 15.10.2015 г. го 17.04.2017 г.,
включително, ведно със законната лихва, считано от 07.11.2024 г. до
изплащане на вземането.
Неоснователно е възражението на работодателя- ответник за погасяване
7
на процесното вземане по давност. Анализът на цитираната практика на СЕС
обосновава извод, че при обективна невъзможност на работника да упражни
правото да ползва платен годишен отпуск, същото не подлежи на погасяване
/т. 72, т. 67, т. 68, т. 66 и т. 62 от Решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени
дела C-762/18 и C-37/19 и Решение от 4.10.2018 г. по дело C?12/17, т. 32/,
респ. не подлежи на погасяване и заместващото го парично обезщетение по
чл. 224, ал. 1 КТ. Тъй като невъзможността на работника да полага труд се
дължи изцяло на действията на работодателя, незаконосъобразно упражнил
потестативното си право на уволнение, не е налице и бездействие от страна на
работника- като елемент от фактическия състав на погасителната давност,
поради което и не може да бъде обоснован извод за погасяване на процесното
вземане по давност.
За периода от 18.11.2021 г. до 20.12.2021 г. между страните е
съществувало трудово правоотношение, по което ищецът е заемал длъжност
„началник сектор „Т. И. д.”, направление „Б. к.“ при „А. Б.“ ЕАД.
Безспорно е между страните, че при прекратяване на трудовото
правоотношение на 20.12.2021 г. на ищеца не е изплатено обезщетение по чл.
224 КТ за неизползван платен годишен отпуск за този период.
При това положение настоящият състав намира, че искът по чл. 224 КТ е
основателен и за този период.
В уволнителната заповед от 20.12.2021 г. е признато, че на М. се дължи
обезщетение по чл. 224 КТ. В същата заповед е обективирано възражение за
прихващане на посоченото вземане на М. с вземане на работодателя срещу
служителя за обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ.
Съгласно чл. 221, ал. 2 КТ при дисциплинарно уволнение работникът
или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си
трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово
правоотношение.
Със заповедта от 20.12.2021 г. трудовото правоотношение между ищеца
и ответника е прекратено поради наложеното десциплинарно наказание
„уволнение“.
От служебно известните Определение № *0097/07.03.2025 г., по гр.д. №
3070/2024 г., на ВКС, 4-то ГО, Решение № 2795/13.05.2024 г., по въззивно гр.д.
№ 3070/2024 г. ВКС, както и Решение по гр.д № 9261/2022 г., СРС, на съда е
известно, че уволнителната заповед от 20.12.2021 г. е отменена с влязло в сила
съдебно решение, поради което следва да се приеме, че за работодателя
изобщо не е възникнало вземане за обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ, с което
да извърши прихващане.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
Съгласно чл. 228, ал. 3 КТ обезщетенията по този раздел, дължими при
прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не по-късно от
последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е
прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен друг срок.
След изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със
законната лихва.
Трудовото правоотношение между страните е прекратено за втори път
8
на 20.12.2021 г.
Не се твърди и не се доказва, че обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ е
изплатено от работодателя на служителя до 31.01.2022 г., поради което
считано от 01.02.2022 г. ответникът е изпаднал в забава.
С помощта на лихвен калкулатор на НАП съдът установи, че размерът
на обезщетението за забава върху сумата от 5944 лева за периода 01.02.2022 г.
до 05.11.2024 г. възлиза на 1993,81 лева, колкото претендира и ищеца, поради
което искът следва да се уважи изцяло.
Ответната страна по правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да плати
разноски на ищеца за платено възнаграждение на адвокат от 1058 лева.
По реда на чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да заплати държавна
такса по водене на делото в размер на 317,51 лева.
При горните съображения и на основание чл. 235 от ГПК Софийски
районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 224, ал. 1 КТ „А. Б.“ ЕАД, ЕИК *********,
да заплати на А. С. М., ЕГН **********, сумата от 5944 лева - обезщетение за
неползван платен годишен отпуск за периода от 15.10.2015 г. го 17.04.2017 г.,
включително, и от 18.11.2021 г. до 20.12.2021 г., ведно със законната лихва,
считано от 07.11.2024 г. до изплащане на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД „А. Б.“ ЕАД, ЕИК *********,
да заплати на А. С. М., ЕГН **********, сумата от 1993,81 лева,
представляваща обезщетение за забава при плащане на обезщетение по чл.
224, ал. 1 ГПК в размер на 5944 лева за периода на забавата от 01.02.2022 г. до
05.11.2024 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „А. Б.“ ЕАД, ЕИК *********,
да заплати на А. С. М., ЕГН **********, сумата сумата от 1058 лева –
възнаграждение за адвокат по гр.д. № 66528/24 г. по описа на СРС, 178 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „А. Б.“ ЕАД, ЕИК *********,
да заплати на Софийски районен съд сумата от 317,51 лева – държавна такса
по гр.д. № 66528/24 г. по описа на СРС, 178 състав.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от съобщението до страните за неговото постановяване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9