№ 19346
гр. София, 28.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20231110164003 по описа за 2023 година
Предявени са от ищеца Й. М. М. срещу *********** обективно съединени
искове с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 26,
ал. 1, пр. 2 и 3 ЗЗД вр. 143 ЗЗП и 146 ЗЗП вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД и чл. 55, ал.1, предл. I
ЗЗД за прогласяване нищожност на клауза за неустойка по чл. 29 от Договор за
потребителски кредит № ******/19.05.2022 г., сключен между страните като
неравноправна, поради противоречие с добрите нрави, респективно поради
заобикаляне на закона, и за осъждане на ответника да заплати сумата от 21,60 лв.,
представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит №
******/19.05.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба-
22.11.2023 г., до окончателното й изплащане.
Ищецът Й. М. М. излага твърдения, че на 19.05.2022 г. сключил Договор за
потребителски кредит № ****** със ***********, по силата на който последният, в
качеството си на кредитодател, отпуснал сумата от 100 лв. срещу задължението на
ищеца да я върне в 30-дневен срок при ГЛП от 28,8 % и ГПР от 32,92 %. Сочи, че в чл.
19 от договора било уговорено предоставяне на обезпечение, като при неизпълнение
се дължала неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоения кредит съгласно чл.
29. Твърди, че била начислена неустойка в размер на 21,60 лв. поради непредоставяне
на предвиденото в договора обезпечение. Поддържа, че процесният договор е
недействителен, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Липсвал
съществен елемент от съдържанието на договора ГПР. Липсвало ясно разписана
методика на формиране на ГПР. Поддържа, че действителният размер на ГПР
надхвърлял законоустановения максимален праг. Заявява, че клаузата за неустойка е
1
нищожна като накърняваща добрите нрави. Сочи, че същата не била индивидуално
договорена. С нея се уговаряло едно допълнително обезщетение за неизпълнение на
акцесорно задължение. С уговорката за неустойка се заобикаляла забраната на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, поради факта че се касаело за разход по договора за кредит и същият
следвало да се счита включен към ГПР. Моли за уважаване на исковете. Претендира
присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът *********** подава отговор на исковата
молба, чрез адв. Х. Н., с който оспорва исковете като неоснователни. Не оспорва, че
между страните е възникнало облигационно отношение по договор за паричен заем №
******, сключен от разстояние, по силата на който на ищеца била отпусната сумата от
100 лв. Поддържа, че оспорената клауза за неустойка при непредоставяне на
обезпечение е валидна, като сочи, че такава не е била начислена. Твърди, че
неустойката не излизала извън присъщите й функции. Евентуално излага, че ако
същата е прекомерна, то следвало да се намали по размер, а не да се приеме за
нищожна. Оспорва да е налице изначална невъзможност да се осигури в предвидения
в договора срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания. Моли за
отхвърляне на исковете. Претендира присъждане на разноски.
С молба от 08.10.2024 г., ищецът иска изменение на иска на осн. чл. 214 ГПК
чрез увеличаване на размера от 5 лева на 21,60 лева.
Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства намира следното:
За уважаване на иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че на
19.05.2022 г. между Й. М. М. и *********** е бил сключен Договор за потребителски
кредит № ****** с посоченото съдържание; обстоятелствата, от които произтича, че
оспорената клауза е недействителна на заявените правни основания. В тежест на
ответника е да установи, че сочената като неравноправна клауза на договора за кредит
е индивидуално уговорена / т.е. не е била предварително изготвена от банката или
дори да е била, то ищецът е имал възможност да я обсъди с ответника и да влияе върху
съдържанието . За уважаване на иска по чл. 55, ал.1, предл. I ЗЗД в тежест на ищеца
е да докаже, че е заплатил процесната сума в полза на ответното дружество. В тежест
на ответника е да установи основание за получаване, респ. за задържане на
полученото.
Между страните е безспорно и ненуждаещо се от доказване, че е възникнало
облигационно отношение по договор за потребителски кредит № ******/19.05.2022 г.,
сключен от разстояние, по силата на който на ищеца била отпусната сумата от 100 лв.
От прието по делото заключение на ССчЕ, което съдът кредитира като
компетентно, обективно и безпристрастно изготвено се установява, че на 26.05.2022 г.
Й. М. М. е платила по банков път сумата от 124 лева на ответника, като с постъпилата
2
сума е погасена главница в размер на 100 лева, възнаградителна лихва в размер на 2,40
лева, неустойка в размер на 21,60 лева. Вещото лице заключава, че съобразно с
платените суми и реалния срок на ползване на кредита от 19.05.2022 г. до 26.05.2022 г.
, платената неустойка в размер на 21,60 лева, преизчислена към 365 дни е в размер на
1126,29 лева, а ГПР е в размер на 1251,43 %.
Съгласно чл. 29 от договора за кредит, в случай че потребителят не изпълни
задължението си по чл. 19 за предоставяне на обезпечение: да осигури физическо лице
– поръчител или банкова гаранция, която да отговоря на изискванията в чл. 19 и
общите условия към договора и да бъде одобрен от кредитора, то потребителят дължи
на кредита неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено обезпечение.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема, че искът за
нищожност на клаузата за неустойка за непредоставяне на обезпечение по чл. 29 от
договора за кредит е основателен. Изискванията, които посочената клауза от договора
въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да
осигури банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора
или физическо лице - поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към него,
при положение, че кандидатства за отпускане на кредит в размер от 100 лева.
Поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. В аспекта на изложеното съдът приема, че
обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава по
смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не
отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в
правата и задълженията между страните и попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за
предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати
необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка.
Същевременно основателно от страна на ищеца по предявените искове се
поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. В конкретния случай видно от заключение на ССчЕ установява,
че размерът на ГПР, без да се включва в същия неустойката, е 32,92 %, а при
включване на същата размерът на ГПР многократно надхвърля законоустановения
максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като достига размер от 1251,43 %.
С оглед гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде
3
включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на
разходите. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя"
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на
неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за
допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя
разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва
и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в
тежест на потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този
договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не
нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че неустойката бъде включена,
то процентът на разходите надхвърля многократно допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния
договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22
ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР,
приложим към кредитния продукт. Текстът на последната норма не следва да се
възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да
се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води
до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК / в този смисъл Решение на СЕС от
20.09.2018 г. по дело С-448/17, Решение № 264616 от 09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д.
4
№ 9991/2020 г. и др./.
Предявеният главен иск за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка
от договора за кредит, поради противоречие на същата с посочените императивни
материалноправни разпоредби на закона е основателен и следва да бъде уважен на
това основание.
По исковата претенцията за осъждане на ответника да заплати сума в размер на
21,60 лв./ изменен по реда на чл. 214 ГПК/, като платена без основание, предвид
нищожността на клаузата, въз основа на която е платена:
Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл. 55, ал. 1
ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване
на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на
основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт.
Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а
ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът
докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже с репликата си,
че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. В този
смисъл решение № 60287 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на ВКС, III ГО и
решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, III ГО.
С оглед изложеното и предвид изводите до които съдът достигна за нищожност
на клаузата за неустойка по чл. 29 от договора, съдът намира, че предявеният иск е
доказан по основание и размер и следва да бъде уважен до пълния предявен размер от
21,60 лв.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски 100 лв. за държавна такса, 250 лева депозит за вещо лице и 2200 лв. за
адвокатско възнаграждение, платено в брой съгласно договор за правна защита и
съдействие и фактура, ведно с фискален бон от 04.10.2024 г. / л. 80-л. 82/ за сумата от
2200 лева. Доколкото за претенцията за разноски съдът не следи служебно, при
присъждането им съдът е ограничен до претендирания и доказан размер. С оглед на
гореизложеното и при липса на направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5
ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 2200 лева за
адвокатско възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Й. М. М., ЕГН **********, с адрес: /адрес/
5
срещу **************, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: /адрес/
иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД НИЩОЖНОСТТА на неустоечната
клауза на чл. 29 от Договор за потребителски кредит № ******/ 19.05.2022 г., сключен
между тях, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА **************, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление/: /адрес/ да заплати на Й. М. М., ЕГН **********, с адрес: /адрес/ на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 сумата от 21,60 лв., представляваща платена без
основание сума по нищожна клауза на чл. 29 от Договор за потребителски кредит №
******/19.05.2022 г., сключен между тях, ведно със законната лихва върху главницата
от 5 лева от 22.11.2022 г. до окончателното изплащане и ведно със законната лихва
върху увеличения размер на главницата над 5 лева до 21,60 лв. от 08.10.2024 г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ************, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление/: /адрес/ да заплати на Й. М. М., ЕГН **********, с
адрес: /адрес/ сумата от 2550 лв. – разноски по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6