Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260028
гр.
Перник, 23.07.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД - Гражданска колегия, в публично заседание на 01.07.2020 г., ІІІ-ти
въззивен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Милена Даскалова
ЧЛЕНОВЕ:
Кристиан Петров
Роман Николов
при
секретаря Златка Стоянова като разгледа докладваното от съдия Петров в.гр.дело
№ 00222 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от Е.Н.-А. против решение № 1699/02.12.2019 г. по гр. д. № 02160/2019
г. на РС - Перник, в частта с която по предявените от „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД срещу Е.Н.-А. искове по реда на чл. 415 ГПК е
признато за установено, че ответникът дължи на ищеца: сумата от 1 340 лв. -непогасена главница по
договор за потребителски кредит № ***г., законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение – 31.01.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането и сумата от 109,44 лв. - лихва за забава за периода от 13.04.2018 г. до
30.01.2019 г., за които суми по ч. гр. дело № 00703/2019 г. по описа на Районен
съд – Перник е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от *** г.
В
жалбата са развити подробни съображения
във връзка с направените оплаквания за това, че постановеното решене в
обжалваната част е незаконосъобразно, неправилно, немотивирано, неясно и постановено
в противоречие с материалния закон и
процесуалните правила, както и с установената по делото фактическа
обстановка. Сочи, че ищцовото дружество не е активно легитимиран носител на
вземанията, с оглед липсата на доказателства за редовността на извършените
цесии и на проведено редовно извънсъдебно уведомяване на ответницата за
извършените цесии. Липсват и доказателства от ищеца заемната сума да е
предадена на ответницата. Договорът
за кредит за сключен в нарушение на ЗПК, регламентиращ задължителните му
реквизити, конкретно, че не е написан в изискуемия шрифт. Липсват и доказателства за представителна
власт на лицето, подписало договора от страна на заемодателя. Исковата
претенция е относно вземане, произтичаща от редовно облигационно
правоотношение, липсата на което поради изложените доводи в съвкупност и по
отделно опорочава редовността на сключения договор и евентуална искова
претенция би могла да бъде предявена, но на друго правно основание, което
обуславя неоснователността на настоящия иск. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и решаване на спора по
същество от въззивната инстанция с отхвърляне изцяло на исковете и присъждане изцяло на направените пред
двете инстанции разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият е подал отговор на жалбата, в който по подробно изложени съображения
изразява становище за нейната неоснователност и за потвърждаване на решението в
обжалваната част.
Пернишкият окръжен съд, при извършената по реда на
чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка, намира, че обжалваното решение е
валидно и допустимо – в обжалваната му част.
Съдът при въззивния контрол за правилност на обжалваното
решение в рамките, поставени от въззивната жалба, след като прецени доказателствата по делото и
доводите на страните, намира от фактическа и правна страна следното:
Установява
се от събраните в производството пред районния съд доказателства, че между "Провидент Файненшъл
България" ООД като заемодател и ответницата
Е.Н.-А. като заемополучател е сключен договор за потребителски кредит № ***г., по силата на който на
същата е предоставена паричната сума от 2 000 лв. под формата на потребителски
заем за покриване на лични нужди срещу задължението на заемателя да върне на
заемодателя сума в общ размер от 4 310, 48 лв. на 60 седмични вноски, от които
59 в размер на сумата от по 71, 85 лв. и последна вноска в размер от 71, ЗЗ
лв., с падеж на първата вноска на 23.02.2017 г., при фиксиран годишен лихвен
процент по заема от 31, 82 % и годишен процент на разходите от 48 %. Установява се от
договора,
че ответницата е избрала и допълнителна услуга - "Кредит у дома",
изразяваща се в домашна доставка на заемната сума в брой по местоживеенето й – чл. 25. В чл. 27 договорът съдържа удостоверяване
от заемателя, че е получил пълния размер на кредита, като договорът за кредит е
подписан на всяка страница от ответника включително и собственоръчно са
изписани и трите му имена, като договорът в тази част служи и за разписка. При
липса на възражения и доказателства установяващи неистинността му, съгласно чл. 180 ГПК от една страна договорът е доказателство, че
изявлението е направено от страните по него, а от друга - обвързва ответника с
обективираните в него факти – реалното предоставяне от заемодателя и получаване
от ответника-заемател изцяло и в брой на договорения заем от 2000 лв., поради
което неоснователно е възражението на ответницата в противен смисъл, че липсват
доказателства заемната сума да е предадена на ответницата.
Видно е, че в договорът е
подписан от представител на заемодателя "Провидент Файненшъл България" ООД - изрично посочен в
документа като представител на дружеството, както и от ответницата при горните условия, поради
което неоснователно е възражението на ответницата, че договорът е сключен от
заемодателя без представителната власт на
лицето, подписало договора или че договорът /респективно клаузи от него/ са
нищожни поради липса на съгласие. Освен това в случая е приложима разпоредбата
на чл.301 от ТЗ, тъй като заемодателят е търговец. А като цяло такова възражение
от ответницата е лишено от интерес, защото интерес да оспорва представителната власт на
лицето, подписало договора има именно субектът, от чието име е сключен, а не
насрещната страна по правоотношението.
От
приетите по делото пред районния съд доказателства се установява, че ищецът "Агенция за събиране на вземания" ЕАД е придобил вземания от "Изи Асет Мениджмънт"
АД по силата на Доп. споразумение от ***г. към Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания от *** г., в т. ч. на вземане към ответницата Е.Н.-А. по договор за
потребителски кредит № ***г. с отпусната главница от 2 000 лв. /в Приложение № 1 от *** г. към допълнителното споразумение под № *** е включено вземане спрямо
ответницата Е.Н.-А. по договор № *** г. с отпусната главница от
2 000 лв., общо дължима сума от 3 039, 60 лв. и дължим остатък от същата към *** г. в размер от 2 584, 34 лв./, а последното е придобило вземания от кредитодателя "Файненшъл
България" ЕООД /с предишно наименование „Провидент Файненшъл
България"/ по силата на договор за цесия от *** г. и потвърждение за сключената цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от "Файненшъл България" ЕООД в т. ч. на
вземане към ответницата Е.Н.-А. по договор за потребителски кредит № ***г. с отпусната главница от 2
000 лв. Няма законова пречка първоначалният кредитор по договора да
упълномощи цесионера да уведомява длъжници, както и да преупълномощава трети
лица за изпращане на уведомления за извършената цесия на вземания по договори,
в който смисъл е и съдебната практика – решение № 137/02.06.2015 г. по дело №
5759/2014 г. на ВКС и много други. Договорите за
цесия са произвели действието си и към датата на подаване на
заявлението от ищеца за снабдяване със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 31.01.2019г. срещу ответницата, тъй
като за прехвърлянето на вземането на цедента на цесионера /ищецът по делото/ не е необходимо съгласие или уведомяване
на длъжника. Ето защо доводите за
нищожност на извършените цесии са неоснователни. Неоснователно е и възражението на
въззивницата, че двете цесии не са породили действие, тъй като не е била уведомена за тях. Доколкото длъжникът не е страна по договора за цесия,
за да произведе действие същия /т. е. вземанията на цедента да преминат в
патримониума на цесионера/ не е необходимо уведомяването на длъжника.
Разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД е в смисъл, че длъжникът не отговаря спрямо
цесионера, в случай, че не е бил уведомен от цедента за прехвърлянето на
вземането /включително чрез пълномощник/, но само ако е платил на цедента,
вместо на цесионера /т. е. освобождава се от отговорността по чл. 75 ЗЗД/ -така решение № 139 по гр. д. № 4025/2008 г. на ВКС и др. Освен това съобщаването на извършеното
прехвърляне на вземането спрямо цедирания длъжник е направено с връчването на препис от исковата молба на
ответника по настоящето дело на 03.05.2019 г. и приложенията към нея, включително препис от самия цесионен договор, Приложение № 1 към
него, пълномощно, дадено от законния представител на дружеството – цедент на
дружеството – цесионер за извършване на действия по уведомяване по чл. 99, ал.
3 от ЗЗД на длъжниците, уведомления по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, с което правата и законните
интереси на длъжника са гарантирани. При
произнасянето по този въпрос районният съд се е позовал на константната
съдебната практика на ВКС /решение № 3 по т. д. № 1711/13 г. на ВКС и много други/, която настоящата съдебна инстанция
не намира за необходимо да преповтаря. Ето защо доводите на жалбоподателя, че
ищецът не е активно легитимиран носител на вземанията, с оглед липсата на
доказателства за редовността на извършените цесии и за проведено редовно
извънсъдебно уведомяване на ответницата за извършените цесии се опровергава от
доказателствата по делото, и като цяло са неоснователни. По тези съображения следва,
че активно материалноправен носител на процесните
вземания по процесния договор
№ ***г. срещу
ответницата е именно ищецът "Агенция за събиране
на вземания" ЕАД.
Въззивната
инстанция напълно споделя правните изводи на районния съд, че процесният договор за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 11 и т. 12 ЗПК. Видно е от приетия по делото договор в него или към
него липсва погасителен план, поради което съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК
сключеният договор за потребителски паричен кредит е недействителен. Нарушенията, на които жалбоподателят се
позовава, че шрифтът на процесния договор не отговоря на изискванията на
чл. 10, ал. 1 от ЗПК не са налице, от една страна, тъй като по делото не са предприети от
ответника действия по установяването
им, и не са събрани доказателства. От друга - ако съществуваха това би било формално нарушение, но не биха довели като резултат
нищожност на договора, а до неговата недействителност с оглед разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.
Но
дори и в последния случай на основание чл. 23 ЗПК потребителят е длъжен да
върне чистата стойност на кредита, т. е. това, което е получил, или с други
думи- получената в заем сума, т. е главницата, каквото е спорното задължение
пред въззивната инстанция. Законодателството не предвижда възможност договорът
за потребителски кредит да бъде обявен за недействителен поради нарушена
потребителска защита, последица от което да е освобождаването на
кредитополучателя от задължението да върне заетата сума, тъй като в този случай
същият би се обогатил неоснователно за сметка на кредитора.
Поради недействителност на договора за кредит по
силата на чл. 23 ЗПК подлежаща на връщане е чистата стойност на кредита, без
обаче да се дължат лихва или други разходи по него. От признанието в исковата
молба, както и от съдебно- икономическата експертиза се установява, че ответникът е погасил до момента по кредита сума в
размер на 660 лева, която следва да бъде приспадната от дължимата
главница от 2000 лв. – чистата сума на кредита, като ответникът остава да дължи 1340 лева главница. Предявеният
иск за главница следва да бъде уважен за сумата от 1340 лв. и отхвърлен за
горницата до пълния предявен размер от 1
688, 99 лв. Върху незаплатената главница от 1340 лева се дължи и законна лихва от депозиране на
заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до изплащане на задължението, тъй
като това изрично е поискано от ищеца и следва от разпоредбата на чл. 422, ал.
1 ГПК.
Спорното задължение пред
въззивната инстанция касае и уважения с решението размер и период на претенцията
на ищеца за лихва за забава. Претенцията
на ищеца е за сумата от 213,
90 лв.
- лихва за забава за периода от 05.05.2017 г. до датата
на подаване на заявлението /до 30.01.2019 г./. и не е основана на съдържаща се в
процесния договор клауза, поради което съдът приема, че се търси обезщетение за неизпълнение на
парично задължение в размер на законната лихва от деня на забавата, която се
дължи по силата на закона - чл. 86 ЗЗД. Тука
е място да се посочи, че под „лихви” в чл. 23 ЗПК се има предвид вземания,
основани на
съдържаща се в недействителния договор за кредит клауза с неустоечен характер /неустойка за забава, надбавка за забава,
санкционираща лихва и пр./ или за договорна /възнаградителна/ лихва, а
не обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
което се дължи по силата на закона, т.е. когато не е уговорено. Поради това на
основание чл. 86, ал. 1
от ЗЗД обезщетението за забава е дължимо по силата на закона при
неизпълнение на парично задължение съобразно неговия падеж, като забраната за
това по чл. 23 ЗПК както се посочи не е налице в случая. Поради установеното неплащане в срок на
главницата по кредита на
падежа на вноските за главницата за периода от 13.04.2018 г.
/денят, следващ падежа на последната погасителна вноска по кредита, когато е
станала изискуема главницата в уважения й размер от 1340 лв./ до
31.01.2019 г. /датата на подаване на заявлението/, ответникът е в забава и дължи обезщетение
по чл. 86 ЗЗД по силата на закона, без да е необходима покана (чл. 84, ал.1,
изр. първо ЗЗД). Пресметната по правилата на чл. 86 от ЗЗД и изчислена от съда
на осн. чл. 162 ГПК при използване на публично достъпен калкулатор за размер на
лихва, определяема по нормативно установена методика (ПМС № 426/2014 г.),
мораторната лихва върху неплатената главница от 1340 лв. за периода на забавата
13.04.2018 г. – 31.01.2019 г. възлиза на 109,
44 лв.,
за който размер и период искът следва да бъде уважен и отхвърлен за горницата до
пълния предявен размер от 213,90
лв. и за периода от 05.05.2017г. до 12.04.2018г. Тук следва да се има предвид, че по отношение на
претендираното обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86 ЗЗД не намира приложение правилото на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД и сумите по извършеното от ответника частично плащане не могат да се
прихващат с това
по чл. 86 ЗЗД, доколкото до
влизане на настоящото решение в сила същата не представлява признато
обезщетение.
Страните не са навели други доводи за въззивна
ревизия с оглед изискванията на чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което въззивният съд не дължи
служебна проверка на различни от сочените основания за неправилност на
обжалваното решение. Решението не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила в
частта за отхвърляне на предявените искове, поради което в тази част решението
не е предмет на въззивна проверка.
С решението си в обжалваната уважителна част, първоинстанционният съд е
достигнал до идентичен краен резултат с този на въззивния съд и следва да бъде
потвърдено, включително и в частта за разноските по исковото и заповедното
производство, правилно разпределени между страните при спазване на правилата по
чл. 78, ал. 1 и 3 на ГПК. Въззивната жалба е неоснователна.
По
разноските
С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателя
не се дължат разноски.
Въззиваемото търговско дружество претендира ю. к.
възнаграждение, което с оглед правната и фактическа сложност на делото и
фактът, че въззивното дело е разгледано в рамките на едно съдебно заседание,
съдът определя на 100 лв., съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал.1 Закона
за правната помощ, вр. чл.25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, които с оглед неоснователността на жалбата, се дължат от жалбоподателя
изцяло.
Предвид изложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 1699/02.12.2019 г. по гр. д. № 02160/2019
г. по описа на Районен съд - Перник в обжалваната му част.
Първоинстанционното решение в останалата необжалвана
част е влязло в сила.
ОСЪЖДА Е.В.Н.-А., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, да
заплати на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, ***,
сумата 100 лв. - разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.