Решение по адм. дело №622/2025 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл.145 от АПК във връзка с чл.21, ал.1 от Наредбата за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация.

 

Жалбоподателят И. Р. Т. от [населено място], чрез адвокат М. В. от ВТАК, е обжалвал като незаконосъобразна заповед №3286з-2309 от 11.06.2025 година на ВПД Директора на ГД“Национална полиция“.

В жалбата се поддържа, че въпросната заповед противоречи на материалния закон, включително и на разпоредби от Европейското право, разтълкувани от Съда на Европейския съюз. Сочи се, че отказът да се снеме полицейската регистрация на жалбоподателя е издаден, без да се съобразят всички обстоятелства относно личността му, без да се мотивират целите, кото се преследват с този отказ и без да се съобразят други релевантни обстоятелства. Не са посочени обстоятелства обосноваващи извод, че жалбоподателят е рискова личност за обществото с оглед противодействието на престъпността, като издадени наказателни постановления и фишове не може да бъде съобразявано на тази плоскост. Самото престъпление, за което е бил осъден е леко по смисъла на чл.93 от НК, като не е посочено, че е реабилитиран. Сочи се, че необосновано в заповедта е прието, че жалбоподателя бил задържан за извършено престъпление по чл.343б, ал.3 от НК, доколкото такова обвинение никога не му е повдигано. Бил е спрян за проверка, отчетено е наличие на амфетамин, като след дадена по надлежния ред кръвна проба и получаване на резултатите от изследването и е установено, че липсват наркотични вещества в кръвта му. Издадената заповед за ПАМ, въпреки дадената кръвна проба, е била отменена от съда, а административно – наказателното производство е било прекратено с резолюция. В открито заседание поддържа оплакванията си и моли да бъде отменена заповедта като незаконосъобразна. Претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 1000 лева.

Ответникът – ВПД Директора на ГД „Национална полиция“ не се явява в открито заседание, като в представената по делото писмена защита на процесуалния си представител отрича основателността на жалбата. В писмената защита е направен анализ на решението на СЕС, постановено по дело С-118/22. Посочено е, че в заповедта подробно били анализирани всички обстоятелства, които е посочил СЕС като съобразими и е направена обоснована преценка, че жалбоподателят е с висока обществена опасност с оглед извършени от него нарушения по ЗДвП. Всъщност по този начин бил изпълнена целта на закона и вложения в параграфи 45 и 46 от въпросното решение на СЕС смисъл. Прави се и евентуално възражение за прекомерност на претендираното от жалбоподателя искане за разноски за адвокатско възнаграждение.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Жалбата, като подадена от легитимирано лице, против подлежащ на оспорване акт е допустима за разглеждане по същество. Доколкото от представената пред съда преписка липсват данни за момента на връчването на заповедта, то съдът приема, че същата е оспорена в срока по чл.149 от АПК и от легитимирано лице, за която заповедта е неблагоприятна.

 

С оспорената заповед е разпореден отказ за снемането на полицейска регистрация рег.№1036 от 8.10.2012 година, извършена на жалбоподателя. В заповедта е посочено, че въпросната регистрация е извършена /по стария ред/ за деяние, съставляващо престъпление по чл.354в, ал.1 от НК, като с протоколно определение №124 от 20.11.2012 година, постановено по НОХД №417/2012 по описа на Районен съд – Е.. Посочено е /впрочем неправилно с оглед чл.86, ал.1, т.1 от НК/, че е настъпила реабилитация по право на 26.02.2025 година. Посочено е, че прекратяването на делото и сключването на споразумение не е сред лимитативните условия, разписани в чл.68, ал.2 от МВР, лицето е осъждано за посоченото по-горе престъпление, лицето е задържано през 2024 година за престъпление по чл.343б, ал.3 от НК, същият е нарушител за правилата по безопасност на движението по пътищата. Посочено е и, че от ОДМВР – Велико Търново било постъпило предложение за отказ от снемането на полицейската регистрация. В отказа са изброени механично съображения 55, 61, 67 и 68 от решението на СЕС по дело С-118/22 година.

От фактическа страна, въз основа на събраната преписка се установява следното:

Със заповед №8121з-267 от 10.03.2015 година Министърът на вътрешните работи оправомощава директора и заместник директорите на Главна дирекция „Национална полиция“ да издават заповеди за снемане или отказ за снемане на полицейска регистрация, като заповедта е основана на чл.68, ал.6 във връзка с чл.29, ал.1 от ЗМВР.

На 7.03.2025 година настоящият жалбоподател чрез процесуален представител подава до Министъра на вътрешните работи молба, в която, позовавайки се на решението на СЕС по дело С-118/22 е посочил, че министърът като администратор на лични данни трябва да проверява периодично дали съхраняването на такива данни /които съставляват полицейската регистрация/ е все още необходимо и ако това не е така, да се признае правото на лицето, което е носител на тези лични данни същите да се заличат. Поискано е да се извърши предвидената в Наредбата за извършване и снемане на полицейска регистрация /НИСПР, Наредбата за лаконичност/ проверка и да се издаде заповед, с която да се заличи въпросната регистрация.

До настоящият ответник е изготвено предложение №366р-7844 от 4.04.2025 година на Директора на ОДМВР – В.Търново, с което е предложено да се издаде отказ от снемането на полицейската регистрация на лицето, доколкото не са изпълнени условията на чл.68, ал.6 от ЗМВР.

По делото не е спорно, а и от представеното свидетелство за съдимост се установява, че жалбоподателят е осъждан за престъпление по чл.354в, ал.1 от НК, като с определение по НОХД №417/2012 година е одобрено споразумение №124/20.11.2012 година, според което същият се признава за виновен за това, че на 22.08.2012 година в [населено място], община Е. е отглеждал 9 броя растения от рода на конопа с нетно тегло от 292, 4 грама на стойност от 1754, 40 лева в нарушение на установените със Закона за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите правила. Лицето е осъдено на девет месеца лишаване от свобода, като на основание чл.66 от НК изпълнението на наложеното наказание е отложено за срок от три години. Няма спор, че км момента на подаването на молбата до Министъра на Вътрешните работи лицето е реабилитирано по право.

При проверката е събрано и писмо на ОСС – Велико Търново, според което за лицето има данни за водено досъдебно производство за престъпление по чл.344в, ал.1 от НК по преписка №381/2012 година, като е образувано съдебно производство по НОПД №417/2012 година, и е постановена присъда /става въпрос за определението, с което е одобрено споразумението с последици на влязла в сила присъда/, влязла в сила на 20.11.2012година.

Представена е и справка, на ГД „Национална полиция“, според която лицето е задържано със заповед №136/22.08.2012 година във връзка с преписка №ЗМ №172 от същата дата за престъпление по чл.354а, ал.1 от НК и е задържано със заповед №39/14.12.2024 година в РУ Елена заради престъпление по чл.343Б, ал.3 от НК. Посочено е, че има 4 издадени АУАН и наказателни постановления, 2 броя ПАМ и 16 фиша.

Какви са изводите на съда?

Заповедта е издадена от компетентен по степен и материя орган в условията на делегация по аргумент от разпоредбите на чл.68, ал.6 от ЗМВР вр. с чл.21, ал.1 от НИСПР, с оглед представената заповед №8121з-267 от 10.03.2015 година Министърът на вътрешните работи. В тази връзка следва да се констатира, че по силата на чл. 29, ал. 1 от ЗМВР администратор на лични данни е министърът на вътрешните работи, който може да възлага обработването на лични данни на определени от него длъжностни лица.

Спазени са основните административно - производствени правила, разписани в разпоредбите на чл.19-21 от НИСПР.

Заповедта обаче е издадена в противоречие със закона и с преследваната от него цел.

Действително, предвид приложимостта на ДИРЕКТИВА (ЕС) 2016/680 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета /Директивата за лаоничност/, налице е тълкуване на разпоредбата на член 6, буква а) от Директива 2016/680, във връзка членове 47 и 48 от Харта на основните права на Европейския съюз, дадено в решение по дело C 205/21, според което: „Член 6, буква а) от Директива 2016/680 и членове 47 и 48 от Харта на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство, което предвижда, че ако обвинено за извършено умишлено престъпление от общ характер лице откаже доброволно да съдейства за събирането на отнасящи се до него биометрични и генетични данни за целите на регистрацията им, компетентният наказателен съд е длъжен да разреши принудителното събиране на тези данни, без да може да прецени дали има сериозни основания да се счита, че лицето е извършило престъплението, в което е обвинено, при условие че националното право гарантира ефективен последващ съдебен контрол върху условията за посоченото обвинение, което дава основание за разрешаване на събирането на тези данни.“.

Предпоставките за снемане на полицейска регистрация са регламентирани изчерпателно в разпоредбата на чл. 68, ал. 6 ЗМВР, а именно, когато: 1. регистрацията е извършена в нарушение на закона; 2. наказателното производство е прекратено с изключение на случаите по чл. 24, ал. 3 НПК; 3. наказателното производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда; 4. лицето е освободено от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание; 5. лицето е починало, като в този случай искането може да бъде направено от неговите наследници.

Националното право предвижда с оглед по силата на чл. 68, ал. 1 от ЗМВР, че полицейските органи извършват полицейска регистрация на лица, които са привлечени като обвиняеми за извършено умишлено престъпление от общ характер. Разпоредбите на чл. 68, ал. 2 от ЗМВР и чл. 2 от Наредбата посочват, че полицейската регистрация е вид обработване на лични данни за лицата по ал. 1, която се осъществява при условията на този закон с цел защита на националната сигурност, противодействие на престъпността и опазване на обществения ред.

Целите, които националното право преследва чрез тези разпоредби са посочени и в чл. 27 от ЗМВР, според който данните от полицейската регистрация на лицата, извършена на основание чл. 68, се използват само за защита на националната сигурност, противодействие на престъпността и опазване на обществения ред.

Впрочем безпротиворечиво практиката по прилагането на чл. 68, ал. 6 ЗМВР приема, че целта на реабилитацията като институт на наказателното право и целта на полицейската регистрация като институт на административното право са различни, поради което настъпването на реабилитация не е абсолютно основание за снемане на полицейската регистрация. Реабилитация по право не е основание за снемане на полицейската регистрация, респ. за спиране обработването и съхранението на лични данни.

От друга страна разпоредбата на чл. 5 от Директивата предвижда, че държавите членки предвиждат да бъдат определени подходящи срокове за изтриването на лични данни или за периодична проверка на необходимостта от съхранението на лични данни. Спазването на тези срокове се гарантира чрез процедурни мерки.

Действащата национална законова регламентация за заличаване на полицейската регистрация по ЗМВР не обуславя прекомерност на накърняването на личната сфера на лицата с полицейска регистрация в сравнение с другите лица, чиито лични данни се обработват в други информационни фондове на МВР, тъй като това нормативно разрешение отчита баланса между обществените и личните интереси с аргумент от заложените в чл. 27 от ЗМВР цели. Предотвратяването и разкриването на престъпления, защитата на националната сигурност и обществения ред са възприети от законодателя като ценности, чието опазване обуславя правомерност на обработването на личните данни на лицата, осъдени за умишлени престъпления от общ характер, включително след настъпването на реабилитация, поради което мярката се явява пропорционална и не е в противоречие с правото на зачитане на личния и семейния живот, уредено с чл. 8 на ЕКЗПЧОС.

Според параграф 54 от съображенията, посочени в Решение на СЕС по дело С-118/22: "В тази насока следва да се подчертае, че съхранението в полицейския регистър на данни на лица, осъдени с влязла в сила присъда, може да се окаже необходимо за целите, упоменати в предходната точка от настоящото решение, дори след като това осъждане е заличено от регистъра за съдимост и съответно са отменени последиците, които националното законодателство свързва със самото осъждане. Възможно е всъщност тези лица да са замесени в престъпления, различни от тези, за които са били осъдени, или обратно, да бъдат оневинени чрез сравняване на данните, съхранявани от тези органи, с данните, събрани при разследването на другите престъпления".

Както се подчертава в параграф 61 от решението: "Реабилитация на такова лице като настъпилата в главното производство, в резултат от която осъждането му е изтрито от регистъра за съдимост, сама по себе си не води до отпадане на необходимостта от съхранението на данните му в полицейския регистър, тъй като последното има цели, различни от тези на списъка на миналите му осъждания в регистъра за съдимост. Когато обаче, както в настоящия случай, съгласно приложимите разпоредби на националното наказателно право, за да настъпи реабилитация, трябва през определен период след изтърпяването на наказанието да не е извършено ново умишлено престъпление от общ характер, тя може да е индиция, че субектът на данните представлява по-малък риск от гледна точка на целите за противодействие на престъпността или опазване на обществения ред, и следователно обстоятелство, което може да доведе до скъсяване на необходимия период за такова съхранение".

Налага се извода, че действително правото на Европейския съюз не изключва възможността за обработване на лични данни в хипотезите, обсъдени по-горе.

Все пак, обработването на лични данни за целите, посочени в Директивата, следва да е съобразено с принципа на пропорционалност – параграф 62 от съображенията, изложени в решението на Съда в Люксембург. Посоченото изискване налага във всеки конкретен случай да се изследват фактори като естеството и тежестта на престъплението или липсата на рецидив, рискът, който представлява осъденото лице, конкретния контекст, в който е извършено това престъпление, евентуалната му връзка с други течащи производства или пък миналото или профила на осъденото лице, за да се прецени прилагането на разпоредбата на чл.5 от Директивата, респ. да се прецени дали да бъде продължена полицейската регистрация като форма на обработване на лични данни - аргумент от параграф 68 на съображенията към решението на Съда.

Видно от мотивите на оспорената заповед такива фактори не са съобразявани. Не е посочено дали престъплението, във връзка с което е извършена регистрацията, е „тежко“ по смисъла на националното законодателство, не е посочено дали е налице рецидив /какъвто липсва с оглед проверката на настоящият съд/, какъв риск представлява осъденото, но вече реабилитирано по право лице, за кого се поражда този риск и прочие. Необосновано в заповедта е посочено, че лицето е повторно задържано с оглед привличането му като уличено/заподозряно лице за престъпление по чл.343б, ал.3 от НК, доколкото липсва процесуален акт, издаден по реда на НПК, който да сочи на такъв извод. Заповедта за задържане на лице, издадена на основание чл.72, ал.1, т.1 от ЗВМР е ирелевантнта, доколкото става въпрос за принудителна административна мярка по ЗМВР, а не за процесуален акт, с който в хода на учредено наказателно производство са предприети наказателно процесуални действия против привлечено към наказателна отговорност лице.

От друга страна на издателят на заповедта е следвало да му е служебно известно, че принудителните мярка по чл.171, т.1, буква „б“ и по чл.171, т.2а, буква „б“ от ЗДвП, наложени на лицето във връзка с възможната употреба на наркотични вещества, са отменени от съда с влезли в сила съдебни решения, а административно наказателното производство за нарушение по чл.5, ал.3, т.1, предложение второ от ЗДвП е било прекратено с резолюция поради липса на констатирана с АУАН употреба на наркотични вещества.

Неотносими за прилагането на преследваните с разпоредбите на чл.1, параграф 1 от Директивата цели са сочените /но неиндивидуализирани и неконкретизирани/ в заповедта извършени от жалбоподателя нарушения по ЗДвП, доколкото в случая поведението на лицето, за което са му наложени съответните административни наказания, не попада в обхвата на чл.2, параграф 1 от Директивата.

Следва да се посочи изрично, че към момента на подаването на заявлението си за снемане на направената му през 2012 година полицейска регистрация за извършено от него умишлено престъпление от общ характер, жалбоподателят няма нито качеството на обвиняем за извършването на друго умишлено престъпление от общ характер, нито се изпълнява наложеното му наказание за престъпление, същият е реабилитиран, не е привлечен в качеството си на обвиняем в друго наказателно производство, има две малки деца. Следователно, ответникът е следвало при правилно тълкуване на правото на ЕС да приеме, че съхраняването и обработването на неговите лични данни вече не обслужва целите, за които те са били съхранявани, съответно нуждата от това е отпаднала, поради което се следва да издаде акт за снемане на полицейската регистрация.

При обективната липса на данни, че И. Р. Т. след настъпване на неговата реабилитация, е бил или към датата на заявлението си е субект на наказателно преследване, било в качеството му на обвиняем или в друго такова, при липсата на данни същият да представлява заплаха за националната сигурност или за обществения ред, то при съобразяване на разпоредбите на чл.1, чл.2 и чл.5 от Директивата и решението на СЕС по дело С-118/2021 г., се следва, че така постановеният отказ, обоснован на практика единствено и само на липсата на формално законово основание по чл. 68, ал. 6 от ЗМВР и на наличие на неуточнени административни наказания по ЗДвП е незаконосъобразен. С диспозиитва на въпросното решение на СЕС е изрично прогласено, че не се допуска такава национална разпоредба, която предвижда право да се съхраняват лични, вкл. и биометрични данни на едно физическо лице, което става след извършена полицейска регистрация, ако това не е за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказанието и щом това съхранение вече не е необходимо за тези цели.

При правен извод за незаконосъобразност на процесния отказ, следва да се постанови решение за неговата отмяна, като преписката се върне на органа за ново произнасяне при стриктно съобразяване на тълкуването на закона, дадено в мотивите на решението.

Жалбата е основателна.

Разноски: Процесуалният представител на жалбоподателят, адвокат М. В. от ВТАК претендира разноски по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 1000 лева, като в писмената си защита ответникът прави общо възражение за прекомерност на разноските.

Съдът, на основание чл.38, ал.2 от ЗА във връзка с чл.2, ал.2 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа намира, че в полза на адвокат М. М. В., ЛНА **********, следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 750 лева.

 

Водим от изложеното, Административният съд – В. Търново, шести състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Заповед №3286з-2309 от 11.06.2025 година на ВПД Директора на Главна дирекция “Национална полиция“ - София.

ИЗПРАЩА делото като преписка на Директора на Главна дирекция „Национална полиция“ за произнасяне по молбата от 7.03.2025 година на И. Р. Т. с [ЕГН], за снемане на полицейска регистрация, при съобразяване на указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на решението.

ОСЪЖДА Главна дирекция "Национална полиция" – София, да заплати на адвокат М. М. В., ЛНА **********, адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 750 /седемстотин и петдесет/ лева.

 

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 – дневен срок от съобщаването му на страните.