Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ …………/ 29.06.2021 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесет и първи март през  2021 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ :     СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                                мл.съдия  МАРИЯ ИЛИЕВА

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   872  по    описа   за  2020  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 250380 от 21.10.2019г. по гр.д. № 52269/2018 г. на СРС, 81 състав, е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че „Б.“ АД дължи на „И.П.Г.“ ЕООД, сума в размер на 6928,36 лв., представляваща дължим остатък по фактура № **********/07.05.2013 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на депозиране на заявление по чл. 410 от ГПК до окончателното плащане, както и сума в размер на 1517,76 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 07.05.2013г. до 30.04.2018 г. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по исканията на страните за разноски, като е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца 1288,27 лева разноски в исковото производство и 168,92 лева разноски в заповедното производство.

            Това решение е обжалвано изцяло и в срок от ответника „Б.“ АД " с оплаквания за неправилност поради допуснато процесуално нарушение, а именно приемане на исковете за основателни без доказателства за това, като възразява, че приетата по делото фактура не доказвала търговски взаимоотношения между страните, нито извършена транспортна услуга и нейното качество. Моли решението да се отмени и иска да се отхвърли.

Въззиваемата страна – ищец „И.П.Г.“ ЕООД оспорва жалбата с писмен отговор. Позовава се на формираната съдебна практика относно спорния въпрос за правното значение на счетоводните записвания относно фактурата и ползването на данъчен кредит от страна на платеца, които действия представлявали признание за съществуване на основанието и на задължението на платеца, оспорва довода по жалбата че първоинстанционният съд не е съобразил събраните по делото доказателств. Моли жалбата да не се уважава.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции. Не се установи нарушение на приложими императивни материално правни норми.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

За да уважи предявените искове по  чл.422 от ГПК за установяване вземане за главница и лихва за забава, първоинстанционният съд е приел, че ответникът не е доказал плащане на пълната цена по  фактура № ********** от 07.05.2013            г. за сума в размер на 9595,90 лв. и падеж за плащане същата дата, и след отчитане на направени частични плащания по тази фактура и изрично направено изявление от представител на ответника за това какви суми се погасяват с частично плащане от 2500 лв. на 30.12.2013 г., е приел, в съответствие и с приетата по делото ССчЕ, че е останало неплатено задължение по процесната фактура  от  6928,36 лв., която сума е дължима, както и лихва за забава върху нея от 07.05.2013 г./ при липса на уговорена друга дата на плащане/ до  до 30.04.2018 г. в размер на 1517,76 лв.

Изложените в обжалваното решение  констатации и правни изводи въззивният съд споделя  и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно да ги повтаря.  

В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Правилно е преценена от първоинстанционния съд доказателствената стойност на приетото по делото доказателствено копие от фактура № № ********** от 07.05.2013г. , нейното счетоводно отразяване в дневниците за продажби и покупки при двете страни и ползването на данъчен кредит по нея от ответното дружество. Това сочи на извод, че между страните по спора е имало договорни отношение по неформален търговски договор за транспортна услуга както се сочи във въззивната жалба, като ответното дружество е изпълнявало частично задължението си по него да плаща цената.

 Извършените счетоводни записвания на процесната фактура при ответното дружество, съгласно и установената непротиворечива съдебна практика по правилното приложение на закона, вкл. и на ВКС, представлява признание на факта на споразумението по нея,  наличие на задължение за посочения в нея размер, при което оплакванията по жалбата за липсата на други доказателства за сключване на договора, неговото изпълнение и приемане на работата по услугата, се явяват неоснователни. Първоинстанционният съд е направил пълен и обстоен анализ на относимите събрани доказателства-писмени, и на приетата съдебно-счетоводна експертиза, на базата на които е установил точно релевантните за предмета на спора факти, след което е приложил точно и материалния закон.

Ето защо искът за установяване, че ответникът дължи неплатения остатък по процесната фактура е основателен и доказан за главницата от  6928,36 лв., и поради неплащането й в срок дължи и лихва за забава върху нея,. По отношение на лихвата за забава в уважения размер и период с въззивната жалрба не са наведени никакви оплаквания, и въззивнитя съд, при ограничението за проверка за правилност по чл.269, изр. второ от ГПК, е длъжен да приеме същите факти относно размера и периода на задължението за мораторна лихва, както е посочено в първоинстанционното решение,  доколкото до приключване на устните прения не се установи сумата за главница и мораторна лихва по нея да е заплатена от ответника.

Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се потвърди изцяло, вкл. в частта за разноските, определени според изхода на спора.

По разноските за въззивната инстанция: Никоя страна не иска разноски пред въззивния съд и съдът недължи произнасяне следователно по чл.81 от ГПК.

Воден от горните мотиви, СГС

 

Р Е Ш И :       

 

           

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 250380 от 21.10.2019 г. по гр.д. № 52269/2018 г. на СРС, 81 състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.второ от ГПК.

 

                                                                                                                                       

 

                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                                      ЧЛЕНОВЕ: 1. 

 

 

                                                                                                           2.