№ 403
гр. София, 28.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Кирил Д. Павлов
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20221800500338 по описа за 2022 година
С Решение № 17 от 09.02.2022 г., постановено по гр.дело № 431/2020 г. на
Сливнишкия районен съд, са отхвърлени:
исковете по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ, на А. Д. и М. К.
срещу С. В., за заплащане на всяка от ищците сумата от по 504,90 лева -
дължимо плащане по договор за аренда от 12.02.2014 г. за периода 2014
– 2018 г.,
исковете по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД на А. Д. и М. К. срещу С. В., за
заплащане на всяка от ищците на сумата от 740,95 лева - обезщетение за
ползване без основание на 10 бр. земеделски имоти за периода януари-
декември 2019 г., и
исковете по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на всяка от ищците на
мораторна лихва върху всяко отделно арендно плащане за периода от
31.12.2015 г. до 15.06.2020 г.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е
по въззивна жалба на А. Д. и М. К. срещу горното решение в частта му, с
която отхвърлен предявеният от тях иск за заплащане на сумата от 1009,80
лева, представляваща неплатено арендно плащане по договора от 12.02.2014
г., както и обезщетение за забава от датата на завеждане на иска до изплащане
на сумата. Жалбоподателките считат решението в тази му част за неправилно,
несъобразено с материалния закон и в разрез със събраните по делото
доказателства. Оспорват извода на СлРС, че процесният договор между
наследодетелката им и ответника е действал през периода 01.10.2014 г. -
01.10.2019 г., както и че по него били извършени 6 плащания, в резултат от
1
което било платено повече от реално дължимата сума. Изтъкват, че
районният съд не бил съобразил представения от самия ответник друг
договор с трето лице за същите имоти за периода от 01.10.2018г. г. до
01.10.2019 г., нито изричното признание от ответника на неизгоден за него
факт, а именно - че е плащал по- малко от дължимото по договора, защото не
всички земи са били определени за подпомагане като обработваеми. На
последно място, жалбоподателките изтъкват, че районният съд не бил взел
предвид изготвения от самия него доклад на делото, в който отделил като
безспорни обстоятелствата, че ответникът е ползвал процесните имоти за
срока на договора, като е плащал годишно по 1279,94 лв., или общо сумата
6399,70 лева, за периода 2014-2018 г. Развиват съображения, че, независимо
от момента на сключване и формулировката на договора, волята на
арендодателката е била да получи плащания за пет години, т.е. общо пет
плащания. Позовават се на посочените от самия ответник пет плащания до
22.11.2018г., всяко едно от по 1279,94 лв. Изтъкват, че шестото плащане,
извършено на 14.11.2019 г., е в полза на лицето Р.А. П.а и не е извършено във
връзка с процесния договор от 12.02.2014 г. Оспорват извода на
първоинстанционния съд, че крайният срок на договора с тяхната
наследодателка е 01.10.2019 г., както и че плащането от 14.11.2019 г. на Р. П.а
е именно по този договор. Поддържат, че плащането е по друг договор,
сключен между П.а и ответника. Изрично заявяват, че не обжалват решението
в частта му, с която е отхвърлен искът за заплащане на обезщетение в размер
на 1481,90 лв. Анализират начина на извършване на плащанията и въз основа
на това правят изводи за волята на страните при сключване на договора.
Поддържат, че ответникът съзнателно е плащал по- малка от дължимата сума
всяка година. Изразяват становище и по доводите на ответника относно
отдадената под аренда площ и нейната частична необработваемост, като
считат, че последното обстоятелство е ирелевантно за основателността на
претенцията им. Молят съда да отмени решението на Сливнишкия районен
съд и да уважи предявения иск за заплащане на сумата от 1009,80 лева,
представляваща неплатено арендно плащане по договора от 12.02.2014г.,
както и обезщетение за забава на плащането от завеждането на иска до
изплащане на сумата.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателките не
се явяват. Представляват се от адв. А., която поддържа жалбата и моли съда
да отмени обжалваното първоинстанционно решение, уважавайки предявения
иск по съображения, изложени в самата жалба. Претендира разноски.
Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият не се
явява, не се представлява и не изразява становище по спора.
Съдът намира, че събраните по делото доказателства и установената въз
основа на тях фактическа обстановка са описани коректно и изчерпателно в
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвеждат в
настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
2
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
1. По валидност
В случая съдът намира, че обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, който се е произнесъл в пределите на своята
правораздавателна власт.
2. По допустимост
Същото е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за упражняване на правото на иск и са липсвали отрицателни
такива, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявените искове.
3. По същество
По съществото на правния спор въззивната инстанция намира за
основателен довода на жалбоподателките относно извършените плащания и
относимостта им към процесния договор за аренда от 12.02.2014 г.
Видно от текста на последния, той е сключен за срок от пет години,
като с него е уговорено арендно плащане в размер на 20 лв. на декар,
дължимо за всяка календарна година от срока на договора и платимо до края
на календарната година, за която се дължи.
Същевременно, в чл. 1 на договора са изброени отдаваните под аренда
имоти, като общата им площ е 74,095 дка. (По този въпрос съдът намира, че
посочената от страните обща площ от 50 дка се дължи на грешка при
изчисленията, тъй като аритметичният сбор на отделните площи е именно
74,095 дка.) Следователно, дължимото годишно арендно плащане по договора
е в размер на 74,095*20=1481,90 лв.
Неоснователно е възражението на ответника, че не дължи това плащане
в пълен размер поради факта, че част от имотите попадат извън площите,
обявени за подпомагане от МЗХ, тъй като задължението му по договора за
аренда не отпада в зависимост от получаване или неполучаване на
подпомагане за арендуваните имоти. Също така ирелевантно е, дали
фактически е ползвал всички отдадени под аренда имоти. След сключване на
договора и предаване на имотите на арендатора той е длъжен да заплаща
уговореното в него арендно плащане, независимо от отношенията му с трети
лица, както и независимо от едностранното му решение да ползва или да не
ползва имотите. Основание за този извод дава текстът на арендния договор,
доколкото изпълнението на задълженията по него е безусловно и не е
обвързано с наличие на допълнителни предпоставки, вкл. изтъкнатите от
ответника. Следователно, пълната дължима от него сума за целия петгодишен
срок на договора е 5*1481,90=7409,50лв.
От друга страна, по делото са представени разписки за извършени
плащания в полза на Б. Х. К. в размер на 628 лв. и 372 лв. за стопанската
2013/2014г., както и платежно нареждане за сумата 279,94 лв. – доплащане за
3
2014г. Представени са и доказателства (платежни нареждания) за заплащане
на парични суми от по 1279,94 лв. в полза на Б. К. за 2015г., 2016г. и 2017г.
Последните две платежни нареждания за суми в същия размер са съответно
за 2018г. и 2019г. и са в полза на лицето Р.А. П.а. Така, по делото има
доказателства за извършени общо шест плащания в размери от по 1279,94 лв.
Като основание за извършването на всички тях е посочено „аренда зем. земя
с. Д.“, но без конкретизиране на договора, в изпълнение на който се плаща.
С оглед периода на процесния договор, датите на плащанията и лицето,
в чиято полза са извършени те, следва да се приеме, че първите четири от тях
са в изпълнение на процесния договор от 12.02.2014 г.
По делото няма данни, последните две плащания (или части от тях) да
са в полза на ищците – наследници на Б. К.. Независимо от това, ищците
признават, че са получили плащане за 2018 г. в размер на 1279,94 лв., като
претендират само разликата до 1481,90 лв.
При тези данни и с оглед диспозитивното начало в процеса, следва да се
приеме, че по делото е доказано частично погасяване на задължението по
процесния договор на ответника към ищците (в качеството им на наследници
на арендодателката Б. К.) в размер на 5*1279,94=6399,70лв.
С оглед гореизложеното, неоснователно районният съд е приел, че
последното извършено плащане от 1279,94 лв. – това за 2019г. – е в
изпълнение на същия договор и че с него се погасяват уговорени в този
договор задължения. Видно от текста на платежното нареждане от
14.11.2019г. (л. 45 от първоинстанционното дело), плащането е в полза на
Р.А. П.а и е за 2019г. Тези обстоятелства не дават основание за свързването
му с процесния аренден договор от 12.02.2014г., но обосновават
предположение, че това плащане е по договора за наем на същите земеделски
земи, сключен между С. В. и Р. П.а в качеството й на наследник на Т.Л. за
стопанската 2018/2019г. (л. 52 – 53 от първоинстанционното дело). Освен че
това плащане е в полза на лице, различно от ищците, и е за период, който
попада извън срока на действие на процесния аренден договор, във връзка с
него няма тяхно за признание за получаване на съответната сума (за разлика
от признанието им във връзка с 2018г.) Поради това по отношение на това
плащане не е налице хипотезата на чл. 75, ал. 1, изречение второ от ЗЗД и не
може да се приеме, че то погасява задължение на В. по процесния договор за
аренда от 12.02.2014 г.
По тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че по делото е
доказано заплащане на сумата 6399,70лв. като част от пълната дължима сума
от 7409,50лв. За разликата от 7409,50-6399,70=1009,80лв. (претендирана
разделно от двете ищци в размери от по 504,90 лв. съгласно уточнителната
молба от 20.10.2020г. – л. 29 от първоинстанционното дело) исковата
претенция е основателна и следва да бъде уважена.
Първоинстанционното съдебно решение не е обжалвано в частите, с
които Сливнишкият районен съд е отхвърлил исковете по чл. 59 от ЗЗД за
обезщетение за ползване без основание на процесните имоти през 2019г.,
както и исковете по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за мораторна лихва върху всяко
отделно арендно плащане за периода от 31.12.2015г. до 15.06.2020г., поради
което въззивният съд не дължи произнасяне по тези въпроси.
4. По разноските
4
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на
жалбоподателките следва да се присъдят направените от тях разноски във
въззивното производство, каквито се установяват в размер на 50 лв. –
държавна такса и 600 лв. – адвокатско възнаграждение, т.е. общо 650 лв.
Частичната отмяна на обжалваното решение налага преизчисляване на
разноските в първоинстанционното производство, както следва:
В полза на ищците следва да се присъди част от направените от тях
разноски за възнаграждение на вещо лице в размер на 250 лв. (съгласно
изричното изявление на адв. А. в последното открито съдебно заседание
пред първоинстанционния съд), пропорционална на уважената част от
исковете им, а именно: (1009,80(1009,80+1481,90+252,01))*250=92,01лв.
Присъдените в полза на ответника разноски от 430 лв. следва да се
намалят пропорционално на уважената част от исковете, а именно – със
сумата 158,26 лв.
С оглед гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 17 от 09.02.2022 г., постановено по гр.дело №
431/2020 г. на Сливнишкия районен съд, В ОБЖАЛВАНАТА МУ ЧАСТ , с
която са отхвърлени исковете по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ, на
А. Д. и М. К. срещу С. В., за заплащане на всяка от ищците на сума от по
504,90 лева - дължимо плащане по договор за аренда от 12.02.2014 г. за
периода 2014 – 2018 г., като вместо това ОСЪЖДА С. В. В. с ЕГН
********** да заплати на А. Н. Д. с ЕГН ********** и М. Н. К. с ЕГН
********** по 504,90 лева (т.е. общо 1009,80 лв.) - дължимо плащане по
договор за аренда от 12.02.2014 г. за периода 2014 – 2018 г., ведно със
законната лихва върху тези суми от датата на завеждане на исковата молба до
пълното им изплащане.
ОСЪЖДА С. В. В. с ЕГН ********** да заплати на А. Н. Д. с ЕГН
********** и М. Н. К. с ЕГН ********** разноски в първоинстанционното
производство, пропорционално на уважената част от исковете, в размер на
92,01лв.
ОТМЕНЯ Решение № 17 от 09.02.2022 г., постановено по гр.дело №
431/2020 г. на Сливнишкия районен съд, в частта, с която А. Н. Д. с ЕГН
********** и М. Н. К. с ЕГН ********** са били осъдени да заплатят на С. В.
В. с ЕГН ********** разликата над 271,74 лв. до пълния присъден в тяхна
тежест размер на разноските от 430 лв.
ОСЪЖДА С. В. В. с ЕГН ********** да заплати на А. Н. Д. с ЕГН
********** и М. Н. К. с ЕГН ********** разноски във въззивното
производство в размер на 650 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
5
Членове:
1._______________________
2._______________________
6