№ 3782
гр. София, 14.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Десислава Ст. Чернева
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Любомир Луканов Въззивно гражданско дело
№ 20221100501963 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на К. Х. А., с която се обжалва решение №
4603 от 10.12.2021 г., постановено по гр. дело № 42798/2021 г. на СРС, 117 състав.
Решението на първата инстанция се обжалва в частта, с която е отхвърлен иска по чл.
144 от СК, предявен от К. Х. А. срещу Х. К. А..
В жалбата са развити оплаквания за неправилност на постановеното решение
поради необоснованост. Въззивницата не сочи нови доказателства. Претендира
разноски.
В открито съдебно заседание въззивницата, чрез представителя си по
пълномощие, поддържа въззивната жалба по изложените в нея съображения. Не сочи
нови доказателства. В хода на устните състезания пледира за основателност на
въззивната жалба. Претендира разноски. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият ответник не е подал отговор на
въззивната жалба и не сочи доказателства.
В открито съдебно заседание въззиваемата страна, чрез представителя си по
пълномощие оспорва въззивната жалба. Не сочи доказателства. Пледира за
потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски и представя
списък по чл. 80 от ГПК.
Във въззивното производство не са събирани нови доказателства.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
1
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна, имаща
правен интерес от обжалването и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване
по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим съдебен акт. За въззивното
производство държавна такса не се дължи от въззивника на основание чл. 83, ал. 1, т. 2
от ГПК. По изложените съображения съдът приема, че въззивната жалба е редовна и
допустима, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в
законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Въззивната инстанция приема, че решението в обжалваната част е допустимо,
тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за
предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата молба с
която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
К. Х. А. е предявила срещу Х. К. А. кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 144 от СК и чл. 149 от СК, за присъждане на издръжка в размер на 300
лв. месечно, вкл. и за минало време – за период една година преди завеждане на
исковата молба.
С обжалваното решение № 4603 от 10.12.2021 г., постановено по гр. дело №
42798/2021 г. на СРС, 117 състав, съдът е осъдил Х. К. А. да заплати на ищцата
месечна издръжка от 180 лева, за периода от 20.07.2020г. до 24.05.2021г. вкл., ведно
със законната лихва за забава, като е отхвърлил иска в останалите му части. Допуснал
е предварително изпълнение на основание чл. 242 от ГПК. Осъдил е ответникът да
заплати на СРС държавна такса от 72 лв., а на представителя на ищеца адвокатски
хонорар от 100 лева.
Доводите във въззивната жалба касаят неправилна преценка на събраните от
първоинстанционния съд доказателства и необоснованост, респ. неправилни изводи въз
основа на доказателствата по делото.
Настоящият въззивен състав приема за неоснователни наведените с въззивната
жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, в обжалваната част.
Според нормата на чл.144 от СК родителите дължат издръжка на своите
навършили пълнолетие деца, ако последните не могат да се издържат от доходите си
или от използване на имуществото си, когато учат редовно в средни и висши учебни
заведения за предвидения срок на обучение, до навършване на двадесетгодишна
възраст при обучение в средно и на двадесет и пет годишна възраст при обучение във
висше учебно заведение, при условие че издръжката не съставлява особено
затруднение за родителя.
Между страните не е спорно и се установява от представеното пред СРС
заверено копие на удостоверение за раждане серия УС-0, № 497256/18.03.2002 г., че
въззиваемият е баща на въззивницата К. Х. А., която е родена на 03.03.2002г. и не е
навършила двадесет и пет годишна възраст. Пред районния съд е представено уверение
№ 139 от 10.08.2021 г., въз основа на което се установява, че през учебната 2021/2022 г.
въззивницата е записана в първи курс, редовна форма на обучение като студент във
2
ФПМИ на Техническия университет – София.
Видно от съдебно решение № 50165 от 24.02.2020г., постановено по гр. дело №
76467/2018г. по описа на СРС, 92 състав, за което страните не спорят, че е влязло в
сила, Х. К. А. е осъден да заплаща на малолетното си дете В. Х.в А., чрез неговата
майка и законен представител месечна издръжка от 180 лева, считано от датата на
влизане в сила на решението относно местоживеенето на детето (лист 13 от делото на
СРС).
Спорният по делото въпрос е дали възможностите на въззиваемия Х. К. А. му
позволяват да дава на въззивницата претендираната месечна издръжка от 300 лв.
Възможността за предоставяне на издръжка по смисъла на чл. 144 от СК предпоставя
по-широка материална възможност, при която даването на издръжката няма финансово
да се отразява особено на родителя, който я дава. Родителят трябва да притежава
средства над собствената си необходима издръжка, които да му позволяват без особено
затруднение да отделя средства и за издръжка на пълнолетното си дете.
От доказателствената съвкупност, събрана от първата инстанция е установено,
че от 29.09.2020г. месечното брутно трудово възнаграждение на въззиваемия – баща на
въззивницата, е в размер на 610 лева (лист 28 от делото на СРС), който доход е в
размер на минималната работна заплата за страната за 2020г. – 610 лева (съгласно
ПМС № 350/19.12.2019 г.). Неоснователно е възражението на въззивницата, че
доходите на ответника са в по-голям размер с оглед получаваните от него
командировъчните суми. Целта на последните е правно установена в Кодекса на труда
и Наредбата за командировките и специализациите в чужбина. Командировъчните
суми имат характер на обезщетения за направени или очаквани разходи, но не са
трудови възнаграждения. Получаването на тези суми е с непостоянен характер,
обусловен от възможността лицето да пътува извън населеното място на неговата
месторабота, без да е сигурно, че това се случва ежемесечно.
Спрямо пълнолетната въззивница, която е дъщеря на въззиваемия,
задължението за издръжка не е безусловно, тъй като по съществуваща оборима
житейска прузумпция всеки пълнолетният може и следва да се издържа сам.
Пълнолетният имат право на издръжка при определени ограничения с оглед
имуществото на търсещия издръжка и имуществото на родителя.
От доказателствената съвкупност по делото не може да се обоснове извод за
нуждата от издръжка на въззивницата, която се установи, че получава доходи от
трудово правоотношение (лист 42 от делото на СРС).
Същевременно, възрастта и работоспособността на въззивника не са
достатъчни, за да се приеме, че може да дава издръжка на пълнолетното си дете без
особено затруднение. Безусловното задължение за издръжка към малолетното дете В.
Х.в А. има предимство пред издръжката на въззивницата, поради което това
задължение следва да бъде отчетено при преценка на възможностите на родителя, след
като обезпечи финансово и собствените си нужди, да осигури издръжка и за
пълнолетната си дъщеря. При установен брутен минимален доход на въззиваемия,
обичайните нужди на малолетното му дете и тези на самия родител, се налага извод, че
Х. К. А. няма възможност да отделя никакви средства за издръжката на ищцата –
въззивницата К. Х. А.. Установените доходи на бащата са необходими за неговата
издръжка и за изпълнение на безусловните алиментни задължения към малолетното му
дете, поради което не би могло да се приеме, че отделяне на средства за издръжка на
пълнолетната ищца може да се осъществи без особени затруднения за Х. К. А., т.е. без
същият да се налага да променя начина си на живот. В изложения смисъл въззивният
съдебен състав приема, че доказаният доход на въззиваемия е недостатъчен за да му
3
осигури материална възможност да заплаща без особени затруднения и издръжка на
пълнолетната си дъщеря. Въззиваемият няма възможност да отделя никакви средства
за издръжката на пълнолетната ищца.
Въззивният съд споделя установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка и направените изводи въз основа на доказателствата по делото, приети в
първата инстанция, и не намира за необходимо да ги преповтаря.
Първоинстанционното решение е постановено при спазване на материалния и
процесуалния закон и следва да бъде потвърдено, в обжалваната част.
По разноските:
С оглед изхода на делото, въззивницата няма право на разноски. Въззиваемата
страна е заплатила адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на
300 лева и то подлежи на цялостно репариране, тъй като е реално заплатено и до
приключване на откритото съдебно заседание на 28.11.2022 г. срещу него липсва
възражение за прекомерност. По изложените съображения съдът осъжда въззивницата
да заплати на Х. К. А. разноски пред въззивната инстанция в размер от 300 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен
брачен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 4603 от 10.12.2021г. по гр. дело
№ 42798/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 117 състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА К. Х. А., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
да заплати на Х. К. А., ЕГН **********, сумата от 300 (триста) лева –
разноски по въззивно гр. дело № 1963/2022 г. по описа на Софийския градски
съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на К. Х. А., ЕГН **********, за
присъждане на разноски по въззивно гр. дело № 1963/2022 г. по описа на
Софийския градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4