Р Е Ш Е Н И Е № 260051
гр. Пловдив, 13.04.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ИСКОВО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІІ-ти граждански
състав, в открито заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: МАРИЕТА БЕДРОСЯН
при участието на
секретаря ТОДОРКА МАВРОДИЕВА, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 1745
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е частичен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът П.Т.И., ЕГН **********,***, със съд. адрес:****,
чрез адв. П.Б., е предявил срещу ответника Г.З.Х., ЕГН **********, частичен иск
за заплащане на сумата 293 002,15 лв. – главница по договор за заем в
размер на общо 297 002,15 лв., ведно със законните последици.
Твърди, че на 03.05.2016 г. цедентът К.А.Т., ЕГН **********,
му прехвърлил с договор за цесия с нот. заверка на подписите под № *** на
нотариус Н. Б., рег.№ *** на НК, вземането си от ответника Г.Х. в размер на
297 002,15 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на цесията,
за което длъжникът е уведомен на 20.06.2016 г. с Уведомление № 2626/04.05.2016
г. на нотариус Т. Д., рег.№ *** на НК.
Така прехвърленото вземане на К.Т. произтича от предоставен
заем на ответника Г.Х. през периода 19.04.1999 г. – 10.05.1999 г. в размер на
203 500 щатски долара. За уреждане на отношенията между тях на 25.07.2000
г. е подписано Споразумение, според което Х. се е задължил в срок до 30.07.2014
г. да върне на Т. равностойността на 203 500 щатски долара, която към
датата на падежа е в размер на 297 002,15 лв. по курса на БНБ. Ответникът
не е изпълнил задължението си да върне заема на посочената дата, поради което с
нот. покана рег.№ 3625 от 07.11.2014 г. на нотариус Ж. Н., рег.№ *** на НК,
заемодателят Т. е уведомил заемополучателя Х., че в 14-дневен срок следва да му
върне главницата по Споразумението от 25.07.2000 г., ведно с договорената
неустойка. Въпреки това плащане не е направено.
Ищецът е предявил предходен частичен иск за част от
главницата по Договора за цесия от 03.05.2016 г. в размер на 4 000 лв. от
общо дължимите от ответника 297 002,15 лв., както и частичен иск за
мораторна лихва в размер на 1 000 лв. от общо дължимите 37 364,85 лв.
за периода от 03.05.2016 г. до завеждане на иска на 28.07.2017 г., ведно със
законните последици, като е образувано гр.д.№ 11916/2017 г., ПРС, 17 гр.с., с
решение по което претенциите на ищеца са уважени изцяло. Ответникът е обжалвал
решението, като е образувано в.гр.д.№ 1593/2019 г., ПОС, 10 гр.с., което към
датата на предявяване на настоящия иск не е приключило.
Ето защо, ищецът моли съда да постанови решение, с което да
осъди ответника да му заплати сумата 293 002,15 лв. – главница по договор
за заем, от общо дължимите 297 002,15 лв., ведно със законните последици.
Подробни съображения в тези насоки излага в исковата молба,
в няколко уточняващи молби и по съществото на спора. В подкрепа на твърденията
си ангажира писмени доказателства.
Ответникът Г.З.Х., ЕГН **********,***, ***, със съд. адрес:****
чрез адв. А.Д., е подал два отговора, в които заявява, че предявеният иск е
недопустим и неоснователен.
Твърди, че между страните има влязло в сила съдебно Решение
№ 1266/06.11.2019 г. по гр.д.№ 1593/2019 г., ПОС, с което частичните претенции
на ищеца са отхвърлени като неоснователни. След като ищецът няма право на
по-малката част от вземането си, то няма право и на по-голямата част от това
вземане, като в случая е неприложима хипотезата на т. 3 от ТР № 3/2016 г. на
ОСГТК на ВКС.
Твърди също, че искът е неоснователен, тъй като вземането
на цедента Т. не е безспорно установено. Заявява, че Г.Х. не е сключвал договор
за заем с К.Т.; не е получавал суми в размер на 203 500 щатски долара; не
е подписвал потвърдителното писмо и споразумението, които си противоречат и
съдържат взаимно изключващи се твърдения; освен това те са неистински
документи, тъй като не са подписани от ответника, поради което ги оспорва.
Заявява, че заемодателят Т. не е разполагал през 1999 г. с такава сума, при
това във валута, а ответникът не е имал финансови нужди, тъй като е имал лични
средства в размер на над 1 000 000 лв.
Прави възражение за нищожност на Споразумението от
25.07.2000 г. по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради липса на основание;
нищожност на клаузите за неустойки; нищожност, поради накърняване на добрите
нрави чрез липса на еквивалентност на разменените престации.
Ето защо, моли съда да постанови решение, с което да обяви
исковата претенция за недопустима и да остави иска без разглеждане или
евентуално да я отхвърли като недоказана и неоснователна, ведно с присъждане на
разноски.
Подробни съображения в тези насоки излага в отговора и по
съществото на спора. В подкрепа на твърденията си ангажира писмени
доказателства.
По делото е встъпило и трето лице – помагач на страната на
ищеца – К.А.Т., ЕГН **********, с адрес ****, който представя писмени
доказателства.
Съдът като прецени процесуалните предпоставки за
допустимост на предявения иск, събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, и като взе предвид доводите на страните, съгласно чл. 235 от ГПК,
намира за установено следното:
По делото няма спор за факти, а и от събраните писмени
доказателства се установява, че между К.А.Т. и Г.З.Х. е подписано на 25.07.2000
г. Споразумение, с което Г.Х. признава, че през периода 19.04.1999 г. –
10.05.1999 г. е получил от К.Т. сумата от 203 500 щатски долара, като се е
задължил в срок до 30.07.2014 г. да върне на Т. равностойността на 203 500
щатски долара, която към датата на падежа е в размер на 297 002,15 лв. по
курса на БНБ, като при неизпълнение е договорена и неустойка в размер на
главницата, тъй като Х. е ползвал парите в продължение на 15 г. без да плаща
лихви.
Няма спор, че ответникът Г.Х. не е изпълнил задължението си да върне заема
на посочената дата, поради което с нот. покана рег.№ 3625 от 07.11.2014 г. на
нотариус Ж. Н., рег.№ *** на НК, връчена на ответника на 24.11.2014 г. заемодателят
К.Т. го е уведомил, че в 14-дневен срок следва да му върне главницата по
Споразумението от 25.07.2000 г., ведно с договорената неустойка, но въпреки
това плащане не е направено.
На 03.05.2016 г. е сключен Договор за цесия с нот. заверка на подписите №
965/03.05.2016 г. на нотариус Н. Б., рег.№ *** на НК, с който цедентът К.А.Т.
прехвърля на цесионера П.Т.И. процесното вземане от ответника Г.З.Х. в размер
на 297 002,15 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на
сключване на договора цесия, за което длъжникът е уведомен на 20.06.2016 г. с
Уведомление № 2626/04.05.2016 г. на нотариус Т. Д., рег.№ *** на НК.
С Решение № 2927/20.07.2018 г. по гр.д.№ 11916/2017 г., ПРС, 17 гр.с., Г.З.Х.
е осъден да заплати на П.Т.И. сумата от 4 000 лв. – частичен иск от общо
дължимите 297 002,15 лв., представляващи главница по Споразумение от
25.07.2000 г., прехвърлени с Договор за цесия от 03.05.2016 г., както и сумата
1 000 лв. – част от общо дължимите мораторни лихви в размер на общо
37 364,85 лв. за периода 03.05.2016 г. – 28.07.2017 г., ведно със
законната лихва от 28.07.2017 г. до окончателното плащане.
С Решение № 158/07.02.2019 г. по в.гр.д.№ 2191/2018 г., ПОС, 8 гр.с.,
решението на първоинстанционния съд е обезсилено и делото е върнато на ПРС за
ново разглеждане по предявения иск.
С Решение № 1931/17.05.2019 г. по гр.д.№ 11916/2017 г., ПРС, 18 гр.с., Г.Х.
отново е осъден да заплати на П.И. сумата от 4 000 лв. – частичен иск от
общо дължимите 297 002,15 лв., представляващи главница по договор за заем,
оформен в Споразумение от 25.07.2000 г., прехвърлени с Договор за цесия от
03.05.2016 г., както и сумата 1 000 лв. – част от общо дължимите мораторни
лихви в размер на общо 37 364,85 лв. за периода 03.05.2016 г. – 28.07.2017
г., ведно със законната лихва от 28.07.2017 г. до окончателното плащане.
С Решение № 1266/06.11.2019 г. по
в.гр.д.№ 1593/2019 г., ПОС, 10 гр.с., е отменил изцяло първоинстанционното
решение по гр.д.№ 11916/2017 г., ПРС, 18 гр.с., и вместо това е отхвърлил така
предявените от П.Т.И. срещу Г.З.Х. частични искове. Решението е окончателно и
не подлежи на обжалване, поради което е влязло в сила.
С Решение № 253/10.02.2021 г. по гр.д.№ 1050/2020 г., ВКС, ГК, 4-то Г.О., е
оставена без уважение молбата на П.Т.И. за отмяна на влязлото в сила Решение №
1266/06.11.2019 г. по в.гр.д.№ 1593/2019 г., ПОС.
В хода на делото между ищеца П.Т.И. и третото лице – помагач на негова
страна К.А.Т. е сключено на 20.04.2021 г. Извънсъдебно споразумение, с което се
разваля Договора за цесия от 03.05.2016 г., както и Уведомление до длъжника Г.З.Х.
за извършеното обратно прехвърляне на процесното вземане.
Съдът на обсъжда всички събрани по делото писмени доказателства, тъй като
са ирелевантни на спора – ревизионен акт и др., както и съдебните решения за
неустойка, която не е предмет на настоящия иск, който е само за главницата.
При така установените фактически обстоятелства, съдът направи следните
правни изводи:
Предявеният частичен осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е процесуално допустим, а разгледан по същество е НЕОСНОВАТЕЛЕН.
Съгласно чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят
предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят
се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество,
като заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено.
В случая обаче е налице влязло в сила съдебно решение, с което предявеният
частичен иск за същото вземане, между същите страни е отхвърлен като
неоснователен. Съгласно т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д.№ 3/2016 г.,
ВКС, ОСГТК, независимо, че с частичния иск се търси защита в ограничен обем,
въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е единно и
неделимо, както при предявен частичен иск за част от вземането, така и при
последващ иск за разликата до пълния предявен размер на вземането, произтичащо
от същото право, тъй като в основанието на иска се включват всички факти,
очертани в хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда
претендираното или отричано от ищеца спорно материално право. Ето защо, съдът
намира, че при отхвърлен с влязло в сила съдебно решение частичен иск като
неоснователен, последващият иск за останалата част от вземането също се явява
неоснователен и следва да се отхвърли.
Наред с това, съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът взема предвид и фактите,
настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. В
хода на делото - на 20.04.2021 г. е сключено между ищеца П.Т.И. и третото лице
- помагач на негова страна К.А.Т. Извънсъдебно споразумение, с което Договора
за цесия от 03.05.2016 г. е развален, като е извършено обратно прехвърляне на
процесното вземане. Според разпоредбата на чл. 226, ал. 1 от ГПК, ако в течение
на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото следва
своя ход между първоначалните страни. Тъй като обаче ищецът вече не е носител
на спорното право, той не е материалноправно легитимиран по така предявения
иск, поради което същият следва да бъде отхвърлен и на това основание.
Не е налице хипотезата на чл. 226, ал. 2 от ГПК, според която
приобретателят на спорното право може да встъпи или да бъде привлечен в делото
като трето лице, както и да замести своя праводател само при условията на чл.
222 от ГПК, т.е. със съгласието на двете главни страни по делото, каквото в
случая не е налице от страна на ответника Г.Х..
Ето защо, предявеният частичен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД
за сумата 293 002,15 лв. – главница по договор за заем в размер на общо
297 002,15 лв., е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, без да се
обсъждат възраженията на ответника за недействителност на договора за цесия и
на уговорената неустойка, като ирелевантни към спора.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът следва да заплати на ответника
направените от последния разноски по съдебното производство за 1 адвокат в
размер на общо 10 300 лв., според приложените договори за правна защита и
съдействие, сключени с адв. А.Д. (л.44 и л.67). Няма данни уговореното адв.
възнаграждение от 14 000 лв. да е платено по банков път в посочения в
договора срок (л. 55), поради което същото не следва да се присъжда.
Предвид гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П.Т.И., ЕГН **********,***, срещу Г.З.Х., ЕГН **********,****,
със съд. адрес:**** чрез адв. А.Д., частичен иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на сумата 293 002,15 лв. – главница по договор за заем в размер
на общо 297 002,15 лв., ведно със законните последици, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА П.Т.И., ЕГН **********,***, да заплати на Г.З.Х., ЕГН **********,****,
със съд. адрес:**** чрез адв. А.Д., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК общо сумата
10 300 лв. (десет хиляди и триста лева) – платено възнаграждение за един
адвокат за съдебното производство.
Решението е постановено при участието на третото лице – помагач на страната
на ищеца - К.А.Т., ЕГН **********, с адрес ****, и подлежи на въззивно обжалване
пред Апелативен съд – Пловдив в 2-седмичен срок от връчването му.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ………………….
/М. Бедросян/