МОТИВИ по АНД 188/2021 г. по описа на КРС
На 12.02.2021г.
в Районен съд Кюстендил е внесено за разглеждане Постановление на КРП, с което
се предлага да бъде освободен от наказателна отговорност и да бъде наложено
административно наказание на С.М., с ЕГН – ********** , роден в Р С., със ***
гражданство за извършено престъпление по
чл. 313, ал.1 от НК, при фактическа и правна обстановка изложени в
постановлението .
Обвиняемият е уведомен за
насроченото първо по делото съдебно заседание . Не се явява. Представляван е от
упълномощен защитник – адв. З. ***. Последната пледира за постановяване на
решение, с което обвиняемият да бъде
признат за невиновен . Искането си защитата основава на твърдението за недоказаност
на обвинението от обективна и субективна
страна.
Представителят на държавното обвинение поддържа
постановлението и предлага на М. да
бъде наложено административно наказание при условията на чл. 78А от НК – глоба в минимално предвидения
размер от 1000 лева .
Кюстендилският районен съд, след
като обсъди събраните в хода на наказателното производство доказателства, както
поотделно, така и в тяхната съвкупност, приема следното
От
фактическа страна :
Обвиняемият
С.М. е роден на *** г. в Република С.. Настоящият му адрес е в Р **. Има двойно
гражданство – ***. С висше образование е и работи като международен шофьор в „***“АД
гр. София.
От
приложеното по делото свидетелство за съдимост е видно , че не е осъждан и по отношение на
него не е налагано административно
наказание по реда на чл 78А от НК.
Считано от 12.01.2015 г. С.М. има постоянен адрес *** . Апартаментът е собственост на негова леля – св. Г. С., която му го предоставила още през 2015
година, защото той планирал да живее в Р България със семейството си. На
12.08.2015 г. С.М. сключил трудов договор с „***“АД, гр.Кюстендил, като
длъжността му по силата на този дтрудов договор е „шофьор на товарен автомобил“
за международни превози на товари, като задълженията си трябвало да изпълнява
на пълно работно време.
От момента на сключване на трудовия договор
обв. М. започнал да изпълнява задълженията си, като изпълнявал постоянно
курсове извън страната. В случаите , в
които се прибирал преспивал в
предоставеното му от св. С. жилище, а в някои случаи пътувал и до Р С., където
е семейството му. В някои случаи между курсовете му и съпругата му идвала в Р
България, където се срещали. . Сградата, в която се намира обитаваното от М. ***,
има **апартамента на един етаж. На посочения етаж - ** всички апартаменти са с
номер ***, като ги отличава само допълнителна буква. Апартаментът , който обитавал обвиняемия при престоя си в Р
България бил с № ***
На 28.05.2020 г. обвиняемият М. отишъл в
сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР Кюстендил, където заявил желание да му бъде
издадено българско свидетелство за управление на МПС. Попълнил всички документи, които му били дадени от служителя
в сектора – св. Р.А..
Сред подадените
му от служителката документи бил и образец на декларация по чл. 151, ал.5 от
Закона за движение по пътищата. Според св. А. тя е разяснила на обвиняемия, че
за да бъде одобрено искането му за издаване на българско СУМПС следва да има
обичайно пребиваване на територията на
Република България повече от 185 дни за
последните 12 / последователни/ месеца, поради лични или трудови връзки, които
сочат на трайна обвързаност на лицето с
мястото ,където живее.
Обвиняемият
М. саморъчно попълнил предоставените му заявление за издаване на СУМПС и
Декларация по чл. 151, ал.5 от ЗДвП.Подписвайки декларацията М. декларирал, че
обичайното му пребиваване е на територията на Република България, каквато била
неговата представа, с оглед факта, че работи за българска фирма и влиза и излиза от страната основно за
изпълнение на задължението му като международен шофьор.
Видно
от представена по делото справка за
пътуване на лице- *** гражданин, за процесния период от 28.05.2019 г. до
28.05.2020 г. С.М. има повече от 60 влизания и излизания от страната, като в
края на приложената справка липсва обичайно поставяния текст , според който „ Считано от 01.01.2007
г.от която дата Р България е член на ЕС и съгласно Директива 2004/38/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от
29.04.2004 г. относно правото на
граждани на Съюза и членове на техните семейства да се движат и да пребивават
свободно на територията на държавите – членки , българските граждани се
проверяват на ГКПП по метода „ прецнека на риска“, в резултат на което данните за пътуванията им АИФ“Граничен
контрол“ са непълни след тази дата“.
Така
установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани в
досъдебното производство и присъединени на основание разпоредбата на чл. 283
от НПК писмени доказателства и част отгласните доказателствени
средства. Съдът кредитира показанията на всички свидетели. Твърдението
на част то тях, които са съседи на жилището, което при пребиваването си в гр.
Кюстендил , М. обитава, че никога не са го виждали съдът отдава на това, че
всеки от тях заяви, че работи и не се
среща със съседите си.
От правна страна
Престъплението
по чл.
313, ал.1 от НК е умишлено и за съставомерността му е необходимо да е
установено наличието на всички обективни и субективни признаци, така както са
очертани от материално правната норма. В конкретния случай безспорно е
доказано, че Декларацията по чл. 151, ал.5 от ЗДвП, се дава пред орган на
властта за удостоверяване истинността на дадени обстоятелства. Въз основа на
тази декларация се издава и СУМПС. До
тук това е доказано и няма спор,че процесната декларация е попълнена от обвиняемия М.. Но впоследствие не се доказа другия
изключително важен елемент от обективаната страна на престъплението , а именно
неистинността на декларираното обстоятелство. Изискването свидетелството за управление на МПС на лицата
да се издават от държавата – членка по обичайното пребиваване на лицата е
визирано в чл.
7, т. 1, б. "д" от Директива 2006/126/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 20.12.2006 г., относно свидетелствата за управление на
превозни средства. Това изискване е транспонирано в чл.
151, ал. 5 от ЗДвП, според която разпоредба „Свидетелство за управление на
моторно превозно средство се издава на лица, които са установили обичайното си
пребиваване в Република България, за което обстоятелство подписват декларация
или представят доказателство, че се обучават във висше училище по чл.
17, ал. 1 от Закона за висшето образование или в училище по Закона за
предучилищното и училищното образование или в професионален колеж в
страната не по-малко от 6 месеца“. В същото време в &6, т.46 от ДР на ЗДвП е дадено определение на
понятието "обичайно пребиваване", а именно това означава „мястото, където дадено лице обикновено живее
повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца поради лични или
трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки - поради лични връзки, които
сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. За обичайно
пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му
връзки и което вследствие на това последователно пребивава на различни места в
две или повече държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки,
при условие че лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие не
е необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава членка за изпълнение на
задача с определена продължителност. Следването в университет или в друго
учебно заведение не се смята за смяна на обичайно пребиваване.“ В конкретния
случай по настоящето дело не е доказано категорично от държавното обвинение, че
обвиняемия М. не пребивава обичайно в
Република България и това е така, тъй като в основата на преценката на прокурора
стои справка за пътуванията на С.М., според която , както вече бе посочено лицето
има около 60 влизания и излизания от Р
България. Очевидно , водейки се от тази справка, представителят на държавното
обвинение сумарно е изчислил, че дните, през които М. е престоял в България са
по-малко от 185 за календарната година. Не
е взето предвид, обаче обстоятелството, че след 01.01.2007 г. съгласно Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и
членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на
територията на държавите – членки , българските граждани се проверяват на ГКПП
по метода „ прецнека на риска“, в резултат на което данните за пътуванията им АИФ“Граничен
контрол“ са непълни след тази дата“. Липсата на пълнота в издаваните след 01.01.2007 г. справки следва да се отчита и обичайното
пребиваване на лицето на територията на Р България не може да се
изчислява чрез тях.
В
конкретния случай от справката за пътуванията на М. се вижда, че след всяко влизане в страната
следва излизане или в същия ден или на
следващия ден. Тези пътувания вероятно
са свързани с трудовата му дейност – като международен шофьор с работодател
български превозвач. Видно от същата справка, обаче има
периоди от време от по 3-4 дори 10 дни, в които няма данни за пътувания
и по никакъв начин не може да се приеме,
че в тези периоди лицето не е било в страната. Факт е , че при управление на товарен автомобил задължително
на ГКПП се проверяват документите на превозното средство, на товара и на водача, т.е. при извършването на
курсове с товарния автомобил М. задължително е бил проверяван и
преминаването на границата е отчитано в
съответното ГКПП. Т.е. тези преминавания
фигурират в издадената и приложена по делото справка. Преминавайки границата с лично МПС , обаче проверката , както вече бе посочено се
извършва по метода „ преценка на риска“,
което прави възможно преминаването на ГКПП без да
бъде отразено в системите на съответното
ГКПП.
Според
настоящия състав на съда липсата на категорични и безспорни доказателства в
тази насока не могат да доведат до правен извод за доказана обективна страна на
престъплението от страна на обвиняемия М.
. Тъй като изискването на закона е това да бъде доказано
или с преки доказателства или с множество косвени доказателства, които обаче в
своята съвкупност да водят до единствения категоричен извод за извършено
престъпление. Такива доказателства обосноваващи обвинителната теза липсват.
Ето
защо изложените от съда мотиви водят до последващия правен извод за това,че не
е налице и изискуемия по закон умисъл за извършване на това престъпление от
страна на обвиняемия
С.М..
Субективните параметри на престъпния акт, винаги инкорпорират представи за тези
обективни признаци, при кумулативна даденост на налично съзнание за
обществената опасност на инкриминираното посегателство и на волево психическо
отношение към общественоопасните последици,като по този начин очертават
съдържанието на изискуемото се умишлено виновно поведение.При подаване на
инкриминираната Декларация в съзнанието на М. не е имало намерение, нито цел да
потвърди неистина,касаеща факта на неговото обичайно пребиваване.Тоест в
поведението му не се сезира пряк умисъл за подобно поведение, а както беше
посочено по-горе деянието по чл.
313ал.1 от НК е възможно единствено при пряк умисъл от страна на
обвиняемия.
Ето
защо съдът призна обвиняемия за НЕВИНОВЕН,
за това, че на 28.05.2020 г. в гр. Кюстендил, пред Сектор "Пътна
полиция" при ОДМВР гр. Кюстендил е потвърдил неистина в писмена декларация
– Декларация по чл. 151, ал.5 от ЗДвП, която по силата на закон се дава пред
орган на власт – Сектор "Пътна полиция" при ОДМВР за удостоверяване
истинността на някои обстоятелства, а именно, че обичайното му пребиваване е в Република България, поради което и на
основание чл.
378, ал. 4, т. 2 т НПК го ОПРАВДАВА за извършено престъпление по чл.
313, ал. 1 от НК.
Районен съдия :