РЕШЕНИЕ
№ 86
гр. Враца, 08.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Иван Цв. Иванов
при участието на секретаря Анита Людм. Мейцова
като разгледа докладваното от Иван Цв. Иванов Гражданско дело №
20241420102191 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството се движи по общия исков ред на чл. 124 и следващите от ГПК.
Образувано е по искова молба на В. П. И. с ЕГН ********** и адрес гр. *********,
чрез адв. Л. К. Б. от АК-София, срещу „Кредит инс“ АД с ЕИК *********, седалище и адрес
на управление гр. София, район „Красно село“, бул. „Цар Борис III“ № 85, ет. Мецанин, с
която са предявени обективно съединени искове, както следва: с която (съгласно
уточнителна молба с вх. № 13512/04.10.2024 г. на Врачански районен съд) са предявени
обективно съединени искове, както следва: 1) установителен иск за прогласяване на
нищожността на основание чл. 26, ал. 1, хипотеза 1 и 2 от Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД), във вр. с чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) на договор
за потребителски кредит № ДЗ012257 от 14.02.2024 г., сключен между „Кредит инс“ АД и В.
И.; 2) евентуално съединен иск (с исковете по т. 1) за признаване за установено в
отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата 2 400,00 лева по
договор за потребителски кредит № ********* от 14.02.2024 г., формирана както следва:
900,00 лева-законна лихва и 1 500,00 лева-неустойка по договора, тъй като договорът е
нищожен, респективно клаузата за неустойка е нищожна; 3) евентуално съединени искове (с
исковете по т. 1) по чл. 21, ал. 1, вр. чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗПК и чл. 19, ал. 5, вр. с ал. 4 от ЗПК
и чл. 26, ал. 1, хипотеза 3, във вр. с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, за обявяване на нищожност на
клаузата на чл. 4.5 от договор за потребителски кредит № ********* от 14.02.2024 г.
Ищцата В. И. твърди, че на 14.02.2024 г. е сключила с ответника „Кредит инс“ АД
1
договор за потребителски кредит № *********от 14.02.2024 г. за предоставяне на сумата 2
000,00 лева. Твърди, че се е задължила по договора да върне заетата сума с 15 броя месечни
погасителни вноски, с общ размер 4 400,00 лева, с краен падеж 14.05.2025 г., включващи
главница, лихва и неустойка за предоставяне на обезпечение, с годишен процент на
разходите (ГПР) в размер на 49,70% и годишен лихвен процент (ГЛП) – 36%, а
кредитодателят се е задължил да предостави паричната сума по избран от потребителя начин
(в брой на каса на „Изипей“, срещу предоставяне на лична карта), съгласно общите си
условия. На 13.03.2024 г. В. И. и „Кредит инс“ АД сключили допълнително споразумение
към договора за кредит, съгласно което бил удължен срока на същия договор, а ищцата се
задължила да внесе сума в размер на 160,00 лева, представляваща сбора от дължимата сума
за договорна лихва и сумата, представляваща начислената неустойка по вноска с падеж
13.03.2024 г. Ищцата посочва, че съгласно чл. 4.5 от процесния договор за предоставяне на
кредит, кредитополучателят се е задължила в края на следващия ден от сключване на
договора да обезпечи кредита чрез: банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова
финансова институция, а съгласно чл. 7 от договора страните се договорили, че при
непредоставяне на обезпечение на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в
размер на 1 500,00 лева. Поради непредоставянето на обезпечение потребителят дължи
неустойка в предвидения в общите условия на кредитора размер, а и именно в размер на 1
500,00 лева, като неустойката по съответния договор се заплаща разсрочено, заедно с
месечните погасителни вноски. Оспорва неустойката за непредоставяне на обезпечение по
договора като нищожни, поради противоречие на добрите нрави, заобикаляне на
императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 от ЗПК и надвишаване на максималния размер на
ГПР и като нелоялна търговска практика. Твърди, че в договора за кредит реалният размер
на ГПР, прилаган фактически между страните не отговаря на посочения в договорите размер
на ГПР, което посочва, че е заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и
2 ЗЗП, тъй като кумулирането на неустойка за непредоставяне на обезпечение по договора
към погасителни вноски превръща размера на вноските в двойно по-голям от посочения в
договорите за кредит. Счита, че договорната възнаградителна лихва по договора в размер на
36% е нищожна поради противоречие на добите нрави, тъй като надхвърля трикратния
размер на законната лихва за претендирания период. Заявява, че ГПР по договора за кредит
надвишава максималния императивен размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, което води до нищожност на
договора за потребителски кредит. Моли съдът да обяви за нищожен в цялост договора за
кредит, евентуално, ако счете, че договорът не е нищожен да обяви за нищожна клаузата за
уговаряне на неустойка за непредоставяне на обезпечение и за договорна възнаградителна
лихва в размер на 36%, както и да признае за установено в отношенията между страните, че
ищцата не дължи на ответника сумата 2 400,00 лева по договор за потребителски кредит №
*********от 14.02.2024 г., формирана както следва: 900,00 лева-законна лихва и 1 500,00
лева-неустойка по договора, тъй като договорът е нищожен, респективно клаузата за
неустойка е нищожна. Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът „Кредит инс“ АД оспорва предявените искове
2
като неоснователни. Сочи, че между същите страни е висящо гр. дело № 3371/2024 г. на
Врачански районен съд с предмет иск по чл. 422 от ГПК относно сумите по същия договор
за потребителски кредит № *********от 14.02.2024 г., производството по който следва да
бъде спряно, тъй като е налице хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК и производството по
настоящото дело е преюдициално по отношение на гр. дело № 3371/2024 г. на Врачански
районен съд. Признава, че между страните действително е сключен договор за
потребителски кредит № *********от 14.02.2024 г. за предоставяне на сума в размер на
2 000,00 лева, сумата по който е усвоена от ищцата, както и че в договора се съдържат
посочените от ищцата клаузи. Твърди, че договорът е сключен чрез сайта на ответника
www.creditins.bg и на ищцата е предоставена необходимата преддоговорна информация,
включваща стандартен европейски формуляр и общи условия, като ищцата е потвърдила, с
изпратения й от кредитора линк за потвърждение, договора, с което е изразила съгласие със
съдържанието на договора и за неговото сключване. Излага твърдения, че ищцата е имала
възможност да избере между различни възможности: да предостави гаранция от банкова или
небанкова финансова институция или да ползва необезпечен кредит, като е избрала
последната възможност. Оспорва твърденията, че неустойката за непредоставяне на
обезпечение е нищожна, като твърди, че неустойката не излиза извън присъщата й
обезпечителна и санкционна функция, тъй като с нея се цели длъжникът да изпълни
задължението си. Посочва, че действителността на неустойката следва да се преценява към
момента на сключване на договора, а не в резултат на размера, получен вследствие на
неизпълнението. Навежда, че неустойката е нищожна поради противоречие на добрите
нрави, само ако единствената цел, за която е уговорена излиза извън присъщата й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, а в процесния случай неустойката
отговаря на присъщите й функции и поради това не е нищожна. В условията на
евентуалност моли, в случай, че съдът намери неустойката за прекомерна да я намали, а не
да обявява цялата клауза за недействителна. Претендира разноски.
Искът е процесуално допустим, тъй като при извършена служебна справка в
деловодната система на Врачански районен съд съдът установи, че посоченото в отговора
по чл. 131 от ГПК ч. гр. дело № 3020/2024 г. на Врачански районен съд, IV-ти граждански
състав, е образувано на 25.09.2024 г., а настоящото гр. дело № 2192/2024 г. е образувано на
04.07.2024 г., т.е. преди него.
Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, както и исканията и възраженията на страните, приема за установено следното:
От събраните по делото доказателства се установява, че на 14.02.2024 г. страните са
сключили договор за потребителски кредит „Екстра“ № *********, по силата на който
ответникът е предоставил на ищцата сумата в размер на 2 000,00 лева за задоволяване на
текущи потребителски нужди, като ищцата се е задължила да върне същата сума, ведно с
лихвите, на 15 месечни вноски, всяка в размер на 293,33 лева.
От приетата от съда и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че процесният договор за кредит в размер на 2 000,00 лева е бил изцяло усвоен
3
от ищцата. Ищцата е заплатила в полза на ответника за погасяването на задължението си по
процесния договор за кредит следните суми: до 18.09.2024 г. е заплатила сумата 160,00 лева
(в това число сумата 60,00 лева-договорна лихва и сумата 100,00 лева-неустойка), а след
тази дата е заплатила сумата 999,28 лева (в това число сумата 608,20 лева-главница, сумата
360,00 лева-договорна лихва и сумата 31,08 лева-законна лихва). Реалният годишният
процент на разходите (ГПР) е в размер на 96,00 %.
Съгласно чл. 7.1 от договора, в случай че кредитополучателят не представи на
кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 5 от договора, във връзка с общите условия на
„Кредит Инс“ АД (непредставени по делото), „Кредит Инс“ АД може да начисли неустойка
в размер на 1 500,00 лева, което на практика е сторено, видно от съдебно-счетоводната
експертиза. Уговореният размер годишен лихвен процент (ГЛП) по договора е фиксиран на
49,70 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е фиксиран на 50,00 %.
При така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни
изводи:
С оглед заявените с исковата молба доводи и предвид задължението на съда да следи
служебно за нищожност на клаузи, създаващи неравноправност в случаите, когато страна по
правоотношението е потребител, съдът намира, че следва да обсъди валидността на клаузите
относно уговорения ГПР и неустойката.
Съобразно легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
дадена от законодателя в разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит (по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита), представляват общ разход по кредита. В този смисъл и
възнаграждението за предоставяне на поръчителство е разход, който се обхваща от
понятието „общ разход по кредита за потребителя“ и следва да се включи към ГПР.
В договора не е предвидено, че кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение и
вида на това обезпечение, но в погасителния план към договора е предвидено, че размерът
на погасителната вноска с одобрено обезпечение е 133,33 лева, а размерът на вноската без
одобрено обезпечение е 293,33 лева, като с погасителния план страните са предвидили
заплащането на неустойка при неизпълнение на задължението на кредитополучателя да
учреди обезпечение в общ размер от 1 500,00 лева.
Същевременно съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50,00 % от взетата сума.
Общото задължение на кредитополучателя е еквивалентно на вписаните в
погасителния план сборни плащания, в които изрично е посочено и задължението за
4
неустойка в общ размер от 1 500,00 лева.
Съдебно-счетоводната експертиза по делото установи по безспорен начин, че реалният
ГПР е в размер на 96,00 %.
Клаузите в договор, предвиждащи размер на ГПР, надвишаващ определените в чл. 19,
ал. 4 от ЗПК размери, са нищожни – чл. 19, ал. 5 от ЗПК, поради което съдът намира, че
нищожна е и процесната уговорка за заплащане на неустойка.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. При това положение и
въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките, макар формално процесният
договор да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК, вписаните параметри не
съответстват на изискуемото съдържание по т. 10 – годишният процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето. Процесният
договор е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
В този смисъл, като не е оповестил взетите предвид допускания при изчисляването на
ГПР в договора за кредит и общите условия, както и като не е посочил коректно неговата
стойност, невключвайки стойността на неустойката, кредиторът е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва
да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. ЗПК е специален закон по отношение на
ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 от ЗПК е предвидено именно задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита, като в този смисъл е решение № 50174
от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г., ІV-то г.о. на Върховния касационен съд (ВКС), в
случая 2 000,00 лева, а от тази сума следва да се приспаднат и частичните погашения
съгласно съдебно-счетоводната експертиза.
Ето защо са изцяло основателни и доказани предявените: установителен иск за
прогласяване на нищожността на основание чл. 26, ал. 1, хипотеза 1 и 2 от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД), във вр. с чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит
(ЗПК) на договор за потребителски кредит № *********от 14.02.2024 г., сключен между
„Кредит инс“ АД и В. И. и евентуално съединен иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата 2 400,00 лева по
договор за потребителски кредит № *********от 14.02.2024 г., формирана както следва:
900,00 лева-законна лихва и 1 500,00 лева-неустойка по договора, тъй като договорът е
нищожен, а евентуално съединените искове по чл. 21, ал. 1, вр. чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗПК и чл.
5
19, ал. 5, вр. с ал. 4 от ЗПК и чл. 26, ал. 1, хипотеза 3, във вр. с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, за
обявяване на нищожност на клаузата на чл. 4.5 от договор за потребителски кредит №
ДЗ012257 от 14.02.2024 г., следва да бъдат оставени без разглеждане.
По разноските:
При този изход на делото на ищцата се следват направените разноски, а на ответника
не се полагат разноски.
Неоснователно е възражението, че на ищцата не се следват разноски поради
недоказаност на предпоставките по чл. 38 от Закона за адвокатурата, тъй като ищцата е била
освободена от заплащането на държавни такси и разноски по настоящото производство по
реда на чл. 83 от ГПК.
По делото своевременно е направено от ответника възражение за прекомерност на
платеното от ищеца адвокатско възнаграждение, като при преценката за неговата
основателност съдът следва да съобрази решение на Съда на Европейския съюз в
Люксембург (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22/, което предвижда националният съд
да откаже да приложи национална правна уредба, в случая Наредба № 1/2004 г., която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер като нарушаваща забраната по чл. 101, параграф 1 от Договора за
функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) – за забрана за ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. С оглед на даденото тълкуване в решението на
СЕС съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в
Наредба № 1/2004 г. и при определяне на отговорността за разноски, следва да определи
възнаграждението с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са видът на
спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата
и правна сложност на делото. В случая става дума за облигационен спор с предявени при
условията на евентуалност три иска, с типичната за този вид дела правна и фактическа
сложност и обичайните за такива случаи процесуални действия по образуване на делото и
доказване на предявените искове, като следва също да се отбележи, че по спорните по
делото въпроси е налице обилна и непротиворечива съдебна практика.
В настоящия случай, при съобразяване на гореизложеното, следва ответникът да бъде
осъден да заплати на адв. Л. Б. сумата 400,00 лева-разноски за безплатно предоставена на
ищцата правна помощ.
Така мотивиран, Врачанският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните В. П. И. с ЕГН
********** и адрес гр. ********* и „Кредит инс“ АД с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, район „Красно село“, бул. „Цар Борис III“ № 85, ет. Мецанин, че
сключеният между тях договор за потребителски кредит № *********от 14.02.2024 г. е
6
недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните В. П. И. с ЕГН
********** и адрес гр. ********* и „Кредит инс“ АД с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, район „Красно село“, бул. „Цар Борис III“ № 85, ет. Мецанин, че В. П.
И. не дължи на „Кредит инс“ АД сумата 2 400,00 лева по договор за потребителски кредит
№ *********от 14.02.2024 г., формирана както следва: 900,00 лева-законна лихва и 1 500,00
лева-неустойка по договора, тъй като договорът е нищожен.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените от В. П. И. с ЕГН ********** и адрес гр.
********* срещу „Кредит инс“ АД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.
София, район „Красно село“, бул. „Цар Борис III“ № 85, ет. Мецанин евентуално съединени
искове по чл. 21, ал. 1, вр. чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗПК и чл. 19, ал. 5, вр. с ал. 4 от ЗПК и чл. 26,
ал. 1, хипотеза 3, във вр. с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, за обявяване на нищожност на клаузата на чл.
4.5 от договор за потребителски кредит № *********от 14.02.2024 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38 от ЗАдв „Кредит инс“ АД с
ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, район „Красно село“, бул. „Цар
Борис III“ № 85, ет. Мецанин да заплати на адв. Л. К. Б. от АК-София с личен адвокатски
номер *********и с адрес на упражняване на дейността гр. София, ул. „Триадица“ № 5Б, ет.
3, офис 311 сумата 400,00 лева – адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Врачанския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Районен съд – Враца: _______________________
7