№ 417
гр. гр. Добрич, 30.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на тридесети
ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галатея Ханджиева Милева
Членове:Диана Г. Дякова
Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Жечка Н. Маргенова Томова Въззивно
гражданско дело № 20223200500637 по описа за 2022 година
Производството е образувано по реда на глава ХХ от ГПК по
въззивна жалба вх.№ 13042/27.07.2022 г. от В. И. М. с ЕГН **********, от
град С., ул.„И.П.*, срещу решение №622/24.06.2022 г. по гр.д.№ 3897/2021
г.на РС-Добрич, с което са отхвърлени предявените от него против Н. М. Б. с
ЕГН **********, град Д., ул.„К.*, искове за осъждане на ответницата да
плати на ищеца следните суми: - 3 000 лева, представляваща заемна сума,
получена на 27.04.2017 г. по устен договор за заем, ведно със законната лихва
върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното заплащане на сумата; - 487.49 лева, представляваща
обезщетение за забава върху главницата за периода от 28.05.2017 г. - датата
на изпадане в забава, до подаване на исковата молба в съда.
Обжалваното решение намира за неправилно, постановено в
нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на
съдопроизводствените правила. Изразява несъгласие с извода на районния
съд, че не е доказано наличието на сключен с ответницата договор за заем.
Този извод бил необоснован, последица от нарушение на
съдопроизводствените правила. Нямало пречка насрещните волеизявления за
облигационна обвързаност да бъдат изведени от действията на страните. След
1
като изрично в платежното нареждане като основание на превода било
посочено „заем“ и ответницата се е разпоредила със сумата, без съмнение
било възникването на заемно правоотношение. Липсата на доказателства за
падеж, евентуално възнаграждение в случая била без значение, защото се
замествали от диспозитивните правила на закона. Дори и да се приемело да
не е доказано наличието на заемен договор, искът следвало да бъде уважен на
плоскостта на неоснователното обогатяване. Иска отмяна на решението и
уважаване на иска.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК писмен отговор не е подаден от
насрещната страна. В хода на производството изразява становище за
неоснователност на жалбата.
При данни обжалваното решение да е връчено на въззивника на
19.07.2022г., жалбата се явява подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от
активно легитимирано лице, страна-ищец в първоинстанционното
производство, с правен интерес от обжалване на неизгодното за него
решение, отговаря на изискванията на чл.260, т.1, 2, 4 и 7 и чл.261 от ГПК.
По повод жалбата Добричкият окръжен съд разгледа съдържащите се
в нея оплаквания, становището на противната страна и с оглед на тях и
събраните по делото доказателства, в рамките на правомощията си по чл.269
от ГПК провери обжалваното решение и основателността на исковете, като
приема за установено следното:
Атакуваното решението е постановено от надлежен орган,
функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната му
власт, в писмена форма, подписано, като волята на съда е изразена по начин,
който позволява да се изведе нейното съдържание. Постановено е по
предявени от В. И. М. с ЕГН **********, град С., ул. „И.П.*, против Н. М. Б.
ЕГН **********, град Д., ул. „К.*, кумулативно обективно съединени
осъдителни искове за сумата от 3 000 лева, представляваща невърната сума
по устен договор за заем от 27.04.2017г., ведно със законната лихва върху нея
от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното заплащане
на сумата; и за сумата от 487.49 лева, представляваща обезщетение за забава
върху главницата за периода от 28.05.2017г. до подаване на исковата молба в
съд.
Твърди се от ищеца, че с ответницата са сключили устен договор за
2
заем, че на 27.04.2017г. и предоставил сумата от 3000лева като я превел по
банковата и сметка. Заемната сума ответницата следвало да върне в
едномесечен срок от датата на предоставяне на средствата, което не
изпълнила. Изложено е и, че ищецът отправял покани до ответницата да му
върне заемната сума, търсил я, вкл. и по телефона, за доброволно уреждане на
отношенията, но до настоящия момент сумата не била върната. Ответницата
била в забава, считано от 28.05.2017г., поради което дължала и законна лихва
за времето от 28.05.2017г. до датата на подаване на исковата молба в съда в
размер на 487.49лева.
Ответницата отрича наличието на заемно правоотношение, като твърди
между страните да е имало други взаимоотношения, тя също му била
привеждала суми от около общо 16 000лева, сумата от 3000лева получила, но
не била предоставена като заемна, а ако се приемело обратното твърди и да е
върната чрез превода по банков път на 10.11.2017г.
Правното основание на иска като такъв по чл. 79, вр. чл. 240 от ЗЗД
произтича от твърденията на ищеца в исковата молба, че е кредитор-
заемодател по силата на устен договор за заем, на основание на който на
27.04.2017г. предал/превел по банковата сметка на ответницата-
заемополучател сумата от 3000лева, която поела задължение за връщането и в
едномесечен срок от датата на предоставяне на средствата, и формулираното
искане за осъждането и да върне заемната сума. Отношенията между
страните се уреждат от правилата на неоснователното обогатяване, когато те
не са обвързани от договор. Като е посочил основанието, с оглед на което е
превел сумата, ищецът не може, с оглед правния резултат от
първоинстанционното производство/без оглед дали променя или не
фактическите си доводи/ да иска с въззивната жалба връщане на сумата като
дадена без основание. В исковата молба не е изложил релевантни
обстоятелства за дължимост на извъндоговорно основание, респ.не е заявил
нито като главно, нито като евентуално искане за присъждане на сумата на
основание на института на неоснователното обогатяване . При въведено от
самия ищец договорно основание на даването и задължаването, дадената от
районния съд правна квалификация е правилна. Налице е произнасяне по
заявения предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита.
Оплакванията на въззивника в обратния смисъл са неоснователни.
3
Не е имало спор по делото, че сумата от 3000лева е предадена
фактически от ищеца на ответницата, но страните спорят по въпроса на какво
основание е станало това. Ищецът твърди наличието на договор за заем
между страните, съгласно който ответницата е поела задължението да върне
заемната сума за срок от един месец. Ответницата оспорва тези твърдения и
на свой ред твърди, че процесната сума е получила по силата на други
правоотношения между страните. Събраните по делото доказателства
установяват безспорния факт относно предаването на сумата от 3 000 лева, но
не и постигане на договорка между страните за връщане на сумата в срок от
един месец.
В тежест на ищеца, който претендира на основание чл. 240 от ЗЗД
връщане на процесната сума, е да установи, че между страните по делото е
било постигнато съгласие, което да обхваща всички съществени условия на
договора за заем- даване и съгласие за връщане. Договорът за заем е сключен,
когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други
заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от
същия вид, количество и качество/чл.240, ал.1 от ЗЗД/. Договорът за заем е
реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в
собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент
липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и
даденото е без основание. Без значение е кой от елементите ще се осъществи
пръв и след колко време ще се осъществи другият елемент /дали първо ще се
постигне съгласие да се даде сума, която после трябва да бъде върната и след
това парите реално ще бъдат предадени на заемателя или първо заемателят
ще получи парите и след това страните ще се постигнат съгласие кога и как
ще бъде върнат заемът/. В случая събраните по делото доказателства не
установяват наличие на заемно правоотношение. Представеното от ищеца
преводното нареждане от 27.04.2017г. на Експресбанк съдържа едностранно
изявление на самия него за превод на сумата от 3 000лева на основание
„заем“, при което, и при липсата на насрещно писмено изявление от
ответницата за получаване със задължение за връщане, не е от естество само
по себе си да обоснове извод, че документира обвързаността на страните от
заемно правоотношение по чл. 240 и сл. от ЗЗД. Такъв извод не може да бъде
изведен и от ангажираните от ищеца гласни доказателства чрез разпита на св.
Т.Г.Т.. Последният няма преки и непосредствени впечатления за
4
отношенията между страните по повод процесната сума, а споделя знание за
факти, опосредено от чутото от самия ищец. Познавал ищеца от 7-10 години,
а ответницата от 5-6 години. През 2017г. бил в град С. по работа и се видял с
В. М., който му споделил, че Н. Б. го била помолила за сума в размер на 3 000
лева, бил с него в банката, когато и превел парите. С него ищецът споделил,
че била в затруднено положение, че искал да и помогне, че ще му ги върне в
най-кратък срок, може би едномесечен, тъй като очаквала приходи по
сметката си. Представените от ответницата преводни документи сочат на
29.12.2014г. ответницата да е погасила задължение към „Пфое-ауто“ЕООД-
превела по сметка на дружеството сума от 239.50лева на основание „поръчка
№1 лиз.дог.*** В. И. М.“, а в периода 2015-2018г., да е превеждала на ищеца
както по банков път, така и чрез системите „Изипей“ и „Кеш експрес“,
различни по размер парични суми, повечето преводи без посочено основание.
За два от преводите е посочено основание „захранване на сметка
**********“/банков превод от 300лева в полза на В. М. на датата
22.06.2016г./ и „заем“/превод чрез „Изипей“ на сума от 150лева на датата
29.05.2015г./. Чрез системата „Изипей“му е превела на 26.04.2016г. 250лева,
на 10.11.2017г. в 16.58часа -5 000лева, на същата дата в 17.00часа-3400лева,
на датата 15.01.2018г.-1500лева, чрез „Кеш експрес“- 5970лева на датата
02.12.2017г.. Като цяло доказателствата по делото навеждат на наличието на
имуществени отношения между страните с неустановен източник, но не са
достатъчни да обосноват категоричен правен извод за възникнало заемно
правоотношение между страните по настоящето дело с предаването на датата
27.04.2017г. от ищеца на ответницата на сумата от 3 000лева с поето от нея
задължение за връщането им.
Правните субекти си предават парични суми на различни основания.
Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, да
е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор и т.н. При
наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самият
факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира, че
страните сключват договор за заем. Валидното възникване на заемно
правоотношение е обусловено от съвпадане на две насрещни волеизявления
на страните, съдържащи съществените елементи на договора за заем: даване
на определена парична сума и поемане на задължение за нейното връщане. В
този смисъл основателността на предявения иск се обуславя от валидно
5
възникнало между страните правоотношение по договор за заем, елемент от
съдържанието на което е задължението на заемателя да върне сумата, предмет
на договора, и в тежест на ищеца е да докаже поемането на такова
задължение от ответника .
По изложените съображения и с оглед не установяване на заемно
правоотношение, на основание на което се претендира осъждане на
ответницата да върне сумата от 3 000лева, предявеният иск по чл. 240 ГПК е
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен, както и обусловеният
от него иск по чл.86 от ЗЗД за 487.49лева обезщетение за забава.
Изводът на първоинстанционния съд, че ищецът по делото не е доказал
възникването на заемното правоотношения между него и ответницата
настоящата инстанция намира за правилен и обоснован.
Атакуваното решение следва да бъде потвърдено с препращане към
мотивите на същото по реда на чл.272 ГПК.
С оглед изхода от спора право на разноски има ответницата, заела
позицията на въззиваема страна, удостоверила извършване на разходи във
въззивното производство за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от
500лева, които следва да и се присъдят изцяло поради неоснователност на
възражението на въззивника за прекомерност на същото, тъй като
заплатеното възнаграждение, определено общо по два иска, не надхвърля
минималния размер по Наредба №1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения - чл.7 ал. 2 т.1 и т.2 .
С оглед гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №622/24.06.2022 г. по гр.д.№ 3897/2021 г.на
РС-Добрич.
ОСЪЖДА В. И. М. с ЕГН **********, от град С., ул.„И.П.*, да заплати
на Н. М. Б. с ЕГН **********, град Д., ул.„К.*, съдебно-деловодни разноски в
размер на 500лева адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280,ал. 3 от ГПК.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7