№ 22378
гр. София, 10.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 67 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:А. В. А.
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от А. В. А. Гражданско дело № 20231110108797
по описа за 2023 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 6 . и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
установяване съществуването на вземания, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.дело № ./2022 г. по описа на СРС, 67 състав,
а именно: сумата 411,20 лева, представляваща дължима главница по договор
за кредит от разстояние № . от 14.12.2019 г., ведно със законна лихва от
21.12.2021 г. до изплащане на вземането, сумата 42,43 лева, представляваща
договорна лихва за период от 12.02.2020 г. до 11.07.2020 г. и сумата 49,00 лева,
представляваща мораторна лихва за период от 15.07.2020 г. до 16.09.2021 г.
Претендират се и разноските в производството, както и тези в заповедното
производство.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за
кредит от разстояние № . от 14.12.2019 г. при условията на .. Поддържа, че в
изпълнение на задълженията си по договора ищецът превел по банкова сметка
на ответника сумата в размер на 600 лева, като съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 от
договора същата следвало да бъде погасена на 7 вноски за периода от
13.01.2020г. до 11.07.2020 г. Твърди, че вноските за 13.01.2020 г. и 12.02.2020 г.
са изцяло погасени, а от вноската за 13.03.2020 г. е погасена сума в размер на
17,38 лева, поради което претендира непогасената сума по кредита в размер на
411,20 лева. Сочи, че ответникът дължи и договорна лихва, с фиксиран лихвен
процент 40,15%, която за периода от 12.02.2020 г. до 11.07.2020 г. е в размер на
42,43 лева. Поддържа, че падежът на кредита е настъпил на 11.07.2020 г., до
който момент не са постъпили други плащания от ответника, с оглед на което
последният дължи и лихва за забава за периода от 15.07.2020г. до 16.09.2021г.
1
в размер на 49,00 лева. Излага доводи, че е предприемал опити за уреждане на
отношенията между страните по извънсъдебен ред, но ответникът не е
пожелал да погаси задълженията си. С оглед на гореизложеното искането към
съда е да уважи предявените искове. Претендира разноски.
Ответникът не е депозирал отговор на исковата молба в
законоустановения срок по чл. 131, ал.1 ГПК.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на
доказателствата по делото, намира следното:
По подадено от ищеца заявление е образувано ч.гр.дело № ./2022 г. по
описа на СРС, 67 състав, по което на 08.03.2022 г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за заплащането на сумата
411,20 лева, представляваща дължима главница по договор за кредит от
разстояние № . от 14.12.2019 г., ведно със законна лихва от 21.12.2021 г. до
изплащане на вземането, сумата 42,43 лева, представляваща договорна лихва
за период от 12.02.2020 г. до 11.07.2020 г. и сумата 49,00 лева, представляваща
мораторна лихва за период от 15.07.2020 г. до 16.09.2021 г.
С разпореждане от 03.02.2023 г. по ч.гр.д. № ./2022г. по описа на СРС,
съдът е констатирал, че издадената заповед е връчена на длъжника при
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което е указал на заявителя - настоящ
ищец, че може да предяви иск за установяване на вземането си. В
предоставения му едномесечен срок ищецът е подал исковата молба, въз
основа на която е образувано настоящото производство.
Предявените искове са за установяване съществуването на задължения,
произтичащи от сключен договор за кредит. Съгласно чл. 79 ЗЗД, ако
длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска
изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за
неизпълнение.
По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, възникване на
правоотношение по договор за кредит с твърдяното от него съдържание,
включително изпълнението на изискванията на ЗПК и . при предоставянето на
кредит от разстояние, предоставянето на сумата и усвояването на кредита от
ответника, както и претендираните размери на задълженията.
Между страните не е спорно, а и се установява от представените по
делото доказателства, сключването между тях на Договор за предоставяне на
кредит ./14.12.2019 г. в размер на 600,00 лева, при следните условия: седем на
брой погасителни вноски, със срок на кредита - 210 дни, при фиксиран
годишен лихвен процент (ГЛП) - 40,15 %, годишен процент на разходите
(ГПР) – 48,3 %. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за креди, за обезпечаване на
вземанията на кредитора във връзка с предоставения кредит, потребителят се
задължава в срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора, да
предостави на кредитора: 1/ банкова гаранция за сумата по кредита със срок на
валидност 30 дни след крайния срок за изплащане на задълженията по
договора за кредит или 2/ две физически лица поръчители, които да отговарят
2
на посочените в чл. 3, ал. 1, т. 2 от договора условия. С разпоредбата на чл. 3,
ал. 2 от договора, страните се съгласили, че непредоставянето на някое от
горепосочените обезпечения, ще причини на кредитора вреди, за които на
същия се дължи неустойка като обезщетение в размер на 249,00 лева, размера
на която бил договорен в индивидуални преговори между страните, така че да
не е прекомерен. Общата дължима сума по договора при представяне на
обезпечение е в размер на 679,20 лева, а в случай на неизпълнение на това
задължение и начисляване на неустойка – 928,20 лева. Не е спорно, а и се
потвърждава от представеното по делото платежно нареждане от 16.12.2019 г.,
че ищцовото дружество е наредило по сметка на ответника П. А. сума в
размер на 600 лева, като е отразено основание „дог. за заем номер .“.
В заявлението за издаване на заповед за изпълнение (л.4 от ч.гр.д. №
./2022), заявителят и ищец в настоящото производство е посочил, че
заемателят е направил плащания по кредита в общ размер на 338,57 лева,
както следва: 188,80 лева главница, 36,77 лева лихва, 83,00 лева неустойка и
30,00 лева разноски за извънсъдебно събиране. В исковата молба, отново
навежда твърдения, че вноските за 13.01.2020 г. и 12.02.2020 г. са изцяло
погасени, а от вноската за 13.03.2020 г. е погасена сума в размер на 17,38 лева.
Съдът намира, че това изявление представлява признание по смисъла на чл.
175 ГПК на неизгоден за ищеца факт, поради което и доколкото не е налице
оспорване от страна на ответника, следва да се приеме за установено, че по
процесния кредит са извършените посочените плащания от страна на
ответника, както и че ищецът е начислил неустойка за непредоставяне на
обезпечение и разноски за извънсъдебно събиране на вземането.
В отношенията между страните не се спори, че договорът е сключен по
реда за предоставяне на финансови услуги от разстояние, регламентиран в .,
като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана
от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средство за комуникация - едно
или повече. Дефиниция на понятието „.“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на . - това
е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане,
допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски,
инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а
на „средство за комуникация от разстояние“ - в § 1, т. 2 от ДР на ., в който е
посочено, че това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне
на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие
на доставчика и на потребителя.
Настоящият договор се явява сключен от лице, притежаващо качеството
„потребител“, предвид което приложими в настоящия случай са разпоредбите
на ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
3
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК уреждат формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т.
7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност и
когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор
съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са
навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г.
по т.д. № 3686/2014 г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за
приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи
служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк.
д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния
договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без
от страните да е наведен такъв довод.
Съдът намира, че в конкретния случай не е спазено и императивното
изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба в
съдържанието на договора следва да е посочен годишният процент на
разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, като съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на М. съвет на Р.
Настоящият съдебен състав приема, че неустойката за непредоставяне
на обезпечение по чл. 3, ал. 2 от договора следва да се включи към ГПР по
кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 ДР
ЗПК за общ разход, съгласно която „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
4
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Несъмнено уговорената неустойка за непредоставяне на
обезпечение представлява по своята същност разход, пряко свързан с договора
за потребителски кредит, които е известен на кредитора още към момента на
сключване на договора. Този извод се потвърждава и от факта, че още със
сключването на договора, страните са уговорили неустойката за
непредоставяне на обезпечение да се изплаща заедно с дължимите месечни
вноски, като същата е отразена и в представения по делото погасителен план.
Сходни са аргументите и по отношение на разноските за извънсъдебно
събиране в размер на 30 лева – същите представляват общ разход по кредита
по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и същите следва да бъдат прибавени
към ГПР по кредита, доколкото не попадат в приложното поле на чл. 10а ЗПК,
тъй като срещу тях не се дължи никакво поведение, а напротив изискуемостта
на това вземане следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в
забава, поради което е налице заобикаляне на императивните разпоредби на
чл. 10а, ал. 2 - 4 ЗПК. Отделното от това следва да се съобрази, че в договора и
приложимите общи условия липсва каквато и да е било конкретика относно
това как се формират тези разходи. Отговорността за разноски, така както е
предвидена, по съществото си представлява неустойка за забава. Тя не
покрива реални разходи по събиране на вземането, като за направата на такива
не се сочи и в заявлението. Съдът намира, че тези разпоредби се явяват в
пряко противоречие с разпоредбата на чл. 33 ЗПК, съгласно в която е
посочено, че при забава на дължимите плащания по кредита, обезщетението
за забава не може да надвишава законната лихва. Изпадането на длъжника в
забава обуславя правото на кредитора да търси единствено мораторна лихва за
периода в размер на законната лихва, като всякакви други договорни клаузи,
уговарящи допълнителни задължения, независимо от тяхното наименование
като „такси“, „разходи“ „разноски“ и др., които по същността си имат за цел
обезщетяване на същата вреда за кредитора от настъпилата забава, са
нищожни съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК и като такива не пораждат действие.
Предвид това и при преценка на всяка от уговорките по процесния
договор за кредит съдът намира, че формално договорът покрива изискуемите
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, доколкото посочения в договор ГПР е в размер
на 48,3 %, но вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. В случая, ако при изчисляването на ГПР се включат начислената
неустойка при непредставяне на обезпечение в размер на 249,00 лева и
разноските за извънсъдебно събиране на вземанията в размер 30,00 лева, ГПР
по договора би бил в различен размер и ще надхвърли нормативно
установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на
ГПР по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
5
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. Последиците от
обявяването на тази недействителност са регламентирани в разпоредбата на
чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита.
По делото се установява, че ответникът е направил плащания по кредита
в общ размер на 338,57 лева, с която са погасени както следва: 188,80 лева
главница, 36,77 лева лихва, 83,00 лева неустойка и 30,00 лева разноски за
извънсъдебно събиране. Доколкото по делото се установи, че ищецът има
право да получи единствено главницата по процесния договор за
потребителски кредит в размер на 600,00 лева, то следва извод, че с
извършените плащания в общ размер от 338,57 лева следва да се погаси само
главница по процесното договорно правоотношение, като след извършеното
погасяване остава неплатен остатък за главница в размер на 261,43 лева.
Предвид гореизложеното, съдът счита, че искът за главница е частично
основателен за сумата от 261,43 лева, ведно със законна лихва от 21.12.2021 г.
до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 08.03.2022 г. по ч.гр.дело № ./2022 г. по описа на СРС,
67 състав, като се отхвърли за разликата над този размер до пълния предявен
размер от 411,20 лева. Исковете за установяване съществуването на вземане на
ищеца за сумата 42,43 лева, представляваща договорна лихва за периода от
12.02.2020 г. до 11.07.2020 г. и за сумата от 49,00 лева, представляваща лихва
за забава за периода от 15.07.2020 г. до 16.09.2021 г. следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца, следва да се
присъди сумата 78,02 лева, от общо 150,00 лева разноски в настоящото
производство за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение и сумата
39,01 лева от общо 75,00 лева сторени разноски в заповедно производство за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, съобразно уважената част
от исковите претенции.
Ответникът не е сторил разноски, поради което такива не следва да му
се присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79,
6
ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 6 ., че П. В. А., ЕГН **********, с адрес:
гр. С.., ДЪЛЖИ НА „..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление:
гр. С.., сумата 261,43 лева, представляваща дължима главница по договор за
кредит от разстояние № . от 14.12.2019 г., ведно със законна лихва от
21.12.2021 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 08.03.2022 г. по ч.гр.дело № ./2022 г. по
описа на СРС, 67 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за главницата за разликата
над уважения размер от 261,43 лева до пълния предявен размер от 411,20 лева,
както и за сумата 42,43 лева, представляваща договорна лихва за период от
12.02.2020 г. до 11.07.2020 г. и иска по чл. 86 ЗЗД за сумата 49,00 лева,
представляваща мораторна лихва за период от 15.07.2020 г. до 16.09.2021 г.
ОСЪЖДА П. В. А., ЕГН **********, с адрес: гр. С.. ДА ЗАПЛАТИ на
„..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр. С.. на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 78,02 лева, представляваща разноски по настоящото
исково производство, както и сумата от 39,01 лева, представляваща разноски
в заповедното производство по ч.гр.дело № ./2022 г. по описа на СРС, 67
състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7