№ 3524
гр. С, 01.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20241110135790 по описа за 2024 година
Предявени са искове от Т. Й. Б., ЕГН: **********, адрес: гр. С, ж.к „Х Д“, бл.
188, вх. Ж, ет. 6, ап. 90, срещу „С К“, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление:
гр. С, бул. „Ц Ш“ № 115Е, ет. 5, по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9
и 10 ЗПК, за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
*****/27.10.2022 г., и при условията на евентуалност иск по чл. 26, ал. 1 вр. чл. 26, ал.
4 ЗЗД за прогласяване недействителността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от същия
договор.
Ищецът твърди, че между страните е сключен процесния договор, по силата на
който му бил отпуснат заем в размер на 1000 лв., Твърди нищожност на целия договор
поради неправилно изчисляване и посочване на ГПР. По евентуалния иск сочи, че
неустоечната клауза е нищожна поради противоречие със закона, в частност на
Директива 2008/4//ЕО и добрите нрави.
В срока по чл. 131 ГПК „С К“ ООД оспорва иска по изложени съображения.
Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа страна:
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е
обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК,
че на 27.10.2022 г. между страните е сключен договор за паричен заем със соченото в
исковата молба съдържание, по силата на който договор на ищеца е предоставен заем в
размер на 1 000 лв. при фиксиран годишен лихвен процент на кредита от 40,05 % и
неустойка за непредоставено обезпечение от 808,85 лв., с 16 месечни погасителни
вноски, като общо дължимата сума по кредита с включена неустойка е 1 968 лв.
Същите се установяват и от приетия по делото договор за потребителски кредит №
***** от 27.10.2022 г. По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да
предостави на ищеца сума в размер на 1 000 лв., която сума да бъде върната от
кредитополучателя в срок до 08.06.2023 г. съгласно погасителен план към договора.
Видно от погасителния план между страните били уговорени 16 погасителни вноски в
1
два варианта – без и с включена неустойка. В първия случай първите три вноски са в
размер на 15,58 лв., включваща единствено лихва, а останалите вноски са в размер на
85,57 лв., включваща главница и лихва. Във втория случай всяка вноска е в размер на
123 лв., включваща главница, лихва и неустойка. Уговореният ГПР бил в размер на
49,63 %, а процентът на фиксираната годишна лихва – в размер на 40,05 %.
Видно от чл. 4, ал. 1 от процесния договор уговорената заемна сума от 1000 лв. е
предадена на заемополучателя в български лева, като същото представлява безспорен
факт между страните, както се потвърждава и от приетото по делото заключение на
съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), което съдът цени като компетентно и
обективно изготвено.
Съгласно чл. 5 от договора заемателят се задължава в срок от три дни считано от
сключване на договора да предостави някое от изброените обезпечения.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора при непредоставяне на някое от обезпеченията
или предоставяне на обезпечение, което не съответства на условията по договора
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 808,85 лв. Посочено е, че
неустойката се начислява автоматично от заемодателя, като същата се заплаща
разсрочено съгласно погасителния план.
При така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни
изводи:
За основателността на иска в доказателствена тежест на ищеца по двата иска е
да докаже: по иска по чл. 26 ЗЗД - сключен между него и ответника договор за
паричен заем със соченото в исковата молба съдържание, в частност съдържанието на
неустоечната клауза, а в тежест на ответника е да докаже, че процесният договор
съдържа валидни и равноправни клаузи, в частност валидна неустоечна клауза, както и
своите възражения.
Към процесното правоотношение по отпускане на кредит са приложими
правилата на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите,
тъй като по делото липсват както твърдения, така и данни процесният кредит да е
отпуснат на длъжника като физическо лице в рамките на евентуално осъществявана от
него професионална или търговска дейност (арг. чл. 9, ал. 3 ЗПК, § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и
Решение № 50056 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о.).
Настоящият съдебен състав приема, че автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договор (източник в частност на претендираните
от ищеца вземания), е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона –
каквито са именно нормите на ЗПК, а в равна степен и на добрите нрави, което
ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл.
288 ТЗ), като за спазването им съдът следи служебно – виж и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по
тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК и с т. 1 и 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС
по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е
допустимо да се уговаря възнаградителната лихва преценката относно съответствието
й с добрите нрави следва да се извърши, като се изходи от нейните същност и
функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването
на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за
времето, през което е лишен от възможността да използва паричните средства и да
2
извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл
нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо
обогатяване на кредитора. Според приетото в съдебната практика (Решение № 378 от
18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Определение № 901 от 10.07.2015
г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г. о.) възнаградителната лихва може да надхвърля
размера на законната лихва, с която се съизмерват вредите за времето, в което остава
неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите
нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг, като е изведено, че уговорка относно размера на
възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,
противоречи на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено - следва да се приеме
лихва, която превишава двукратния размер на законната лихва.
В разглеждания случай посоченият в договора годишен лихвен процент от 40,05
% е над три пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на
договора е в размер на 10,49 % (служебна справка в интернет сайта на БНБ относно
основния лихвен процент към датата на сключване на договора). С така уговореното
възнаграждение се създава значително неравновесие на престациите, които си дължат
страните. Възможно е по-неблагонадеждният финансов профил на един тип
кредитополучатели да обуславя и по-висок риск вземането да не бъде издължено
съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-
високо. От друга страна, кредиторът като търговец, извършващ по занятие дейност по
отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от
неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху последния,
завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно
или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален
стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез
предварително извършената при отпускане на кредита оценка. Клаузата от процесния
договор, предвиждаща задължение за заплащане на възнаградителна лихва при
годишен лихвен процент от 40,05 %, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД като накърняваща добрите нрави.
Уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с
добрите нрави и е неравноправна клауза. Функцията на неустойката е да обезпечи
изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за
заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с
уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка въвежда
възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното
задължение (задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на
съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като размерът на
неустойката се приближава до пълния размер на главницата. С оглед на това следва да
се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а
съпътстващо. Начинът, по който е уговорена неустойката, сочи, че заемателят всякога
ще дължи неустойка, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора не
осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното
си задължение – да връща на падежа главницата, ведно с възнаградителната лихва.
3
Дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – той в срок да
получава главницата и възнаграждението си – кредиторът ще има право да получи и
допълнително неустойка, надвишаваща повече от два пъти размера на отпуснатия заем
и която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем
и не обезпечава реално претърпени вреди. Това създава предпоставки за неоснователно
обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за
справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде
отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му,
кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва. Предвидената в
договора сума за неустойка би го обогатила неоснователно и е недължима на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. След като законът изрично ограничава в чл. 9 ЗЗД
свободата на договарянето в рамките на добрите нрави, следва и търговците, страните
по сделките и съдът да се съобразяват с тях.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
същата е необосновано висока.
На следващо място, съдът, като съобрази съдържанието на цитираните клаузи
намира, че при сключване на процесния договор не е спазено изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор неустойка представлява разход
по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита). Съобразно правилото
на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен
лихвен процент плюс 10 пункта), което към датата на сключване на договора означава,
че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 52,45 % от заетата сума.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено
от заплащането на неустойката. Това е така, защото изискването за предоставяне на
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за
потребителя заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като
същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване
пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно
безусловната банковата гаранция, за учредяването на която също е необходимо
набавяне на документи и одобрение от кредитна институция. За заемателя е обективно
невъзможно в предвидения тридневен срок да се снабди с посочената информация за
4
всекиго от поръчителите, за да я предостави на заемодателя. Освен това част от
изискуемата информация представлява банкова тайна по смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ,
поради което заемателят следва да ангажира всеки един от поръчителите да се снабди
лично с тази информация, което допълнително препятства възможността да се изпълни
договореното задължение в тридневен срок от сключването на договора. Втората
алтернативно предвидена обезпечителна мярка предвижда внасянето на сума от
заемателя в полза на заемодателя като банкова гаранция. Сумата следва да е в размер
на два пъти дължимата главница и лихва. Видно от данните по договора същият е
сключен за заемна сума в размер на 1 000 лв., която следва да бъде погасена за срок от
16 вноски, като се заплати и договорна лихва. Не може да се очаква от длъжника, че в
тридневен срок от сключването на договора той ще разполага със сума, равна на два
пъти сбора от заемната сума и договорната лихва за целия период на договора, която
да предостави като банкова гаранция.
Същевременно в договора липсва клауза, която да предвижда освобождаване на
заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на
заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Тридневният срок е уреден като
краен и преклузивен и с неговото изтичане се поражда задължението на заемателя за
плащане на неустойката независимо от неговите последващи действия. Следователно
от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е
обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер се доближава
до пълния размер на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в
размера на годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил
законоустановения размер съгласно чл. 19, ал. 4 ГПК.
Според заключението на ССЕ действителният размер на ГПР по процесния
договор, като се отчетат разходите за неустойка, е 931,14 %, с което надвишава 18,62
пъти максимално допустимия ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Съдът намира, че
изначално заемодателят е предвидил невъзможността за изпълнение на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение, поради което в договора е уговорен начин
за изплащане на дължимата неустойка. Предвид което основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане
сума.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, поради което предявеният главен иск за прогласяване
недействителността на договора е основателен и следва да бъде уважен, поради което
не се налага разглеждане на евентуалния иск за прогласяване нищожност на
неустоечната клауза на процесния договор.
По разноските
С протоколно определение от 30.10.2024 г. по молба от 28.10.2024 г. на
5
ответника са изискани съответни доказателства относно установяване дали ищецът е
бил материално затруднен да заплати дължимото адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство по делото.
От справка към писмо от 11.11.2024 г. на Столична община, дирекция
„Общински приходи“ се установява, че ищецът няма декларирани недвижими имоти
на територията на Столична община към 06.11.2024 г. От справки към писмо от
11.11.2024 г. на НАП и към писмо от 13.11.2024 г. на НОИ се установява, че през
периода 10.2022-06.2024 г. ищецът е работил при различни работодатели, от които е
получавал осигурителен доход в различен размер до максимума от 1 822,02 лв.
Според справка към писмо от 12.11.2024 г. СДВР, отдел „Пътна полиция“ няма
регистрирани моторни превозни средства на името на ищеца към 06.11.2024 г.
Писмото със справката не е докладвано по делото, тъй като съгласно посоченото в
Разпореждане от 06.12.2024 г. същото писмо е било докладвано по друго дело, но тъй
като касае акцесорна претенция, не е необходимо неговото изрично приемане по
делото, а и при наличие на възражения от някоя от страните по делото в тази насока, в
частност ищецът и без да се отчита същото писмо крайният извод на съда не би се
променил в противоположен смисъл.
От горепосочените доказателства не може да се изведе несъмнено, че към
датата на сключване на договора за безплатна правна помощ ищецът е разполагал с
материални средства, за да заплати дължимото адвокатско възнаграждение. Липсват
доказателства за нетното възнаграждение, получавано от ищеца през посочения в
молба от 28.10.2024 г. на ответника период на получавани доходи, имайки предвид и
че ищецът се нуждае от средства за издръжка, за да не поставя себе си в затруднено
положение, като се установява, че същият не притежава имоти и моторни превозни
средства, което обуславя извод, че са налице предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗА към
датата на сключване на договора за правна защита и съдействие на това основание на
07.06.2024 г. Представените документи не водят до извод, налагащ ревизиране на
извода на съда относно обстоятелството, че ищецът е материално затруднено лице
относно заплащането на оказаната правна помощ по делото.
Предоставената безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА представлява по смисъла
на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС безвъзмездна доставка на услуга, която не подлежи на
облагане с данък върху добавената стойност по аргумент от по чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2,
пар. 1, б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно
общата система на данъка върху добавената стойност. Тази услуга не може да се счете
за възмездна на основание чл. 38, ал. 2 ЗА по съображения, че възмездяването става
впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна при наличие на предвидените
в нормата предпоставки бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на
оказалия безплатната правна помощ адвокат (Определение № 917/2.5.2023 г. по ч.гр.д.
№ 1323/2023 на ВКС; Определение от 21.10.2024 по в.ч.гр.д. № 9304/2024 г. на СГС;
Определение от 01.10.2024 по в.ч.гр.д. № 8303/2024 г. на СГС; Определение от
01.10.2024 по в.ч.гр.д. № 6842/2024 г. на СГС; Определение от 01.04.2024 по в.ч.гр.д.
№ 897/2024 г. на СГС; Определение от 16.05.2024 по в.ч.гр.д. № 4543/2024 г. на СГС).
Съгласно задължителното тълкуване с Решение на СЕС по дело С-438/2022 г.
въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК праг на разноските за адвокатско
възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да се счита за
ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС.
Посоченото разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на
6
възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е
разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е
обвързан от посочените в наредбата минимални размери на адвокатското
възнаграждение, а размерът подлежи на преценка с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството
на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото
(Определение № 2908 от 8.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1579/2023 г., I т. о.).
Ищцовият представител не се е явил на нито едно от съдебните заседания по
делото, като освен исковата молба е подал молба, с която е взел становище по отговора
на исковата молба и молба за гледане на делото в негово отсъствие, от което се
извежда, че в случая усилията на защитата при упражняване на процесуалните права
не съответстват на размера на поискания адвокатски хонорар. С оглед броя на
проведените открити съдебни заседания по делото с участието на ищцов представител,
обема на свършената от него процесуална работа и относително ниския материален
интерес по делото, както и липсата на фактическа и правна сложност на делото
ответниковото възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява основателно до сумата от 100
лв. за адвокатско възнаграждение.
С оглед изхода на спора на ищеца се следват разноски от 388 лв., от които 88 лв.
– държавна такса и 300 лв. – депозит за ССЕ.
В настоящото производство ищецът е бил защитаван безплатно, поради което и
на основание по реда на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА ответникът следва да бъде осъден
да заплати адвокатско възнаграждение за безплатно представителство по делото в
размер на 100 лв.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Т. Й. Б., ЕГН: **********,
адрес: гр. С, ж.к „Х Д“, бл. 188, вх. Ж, ет. 6, ап. 90, срещу „С К“, ЕИК: ********,
седалище и адрес на управление: гр. С, бул. „Ц Ш“ № 115Е, ет. 5, иск по чл. 26, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, че договор за потребителски кредит
№ *****/27.10.2022 г. е недействителен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „С К“ ООД, ЕИК: ********,
седалище и адрес на управление: гр. С, бул. „Ц Ш“ № 115Е, ет. 5, да заплати на Т. Й. Б.,
ЕГН: **********, адрес: гр. С, ж.к „Х Д“, бл. 188, вх. Ж, ет. 6, ап. 90, сумата от 388 лв.
– разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв „С К“ ООД, ЕИК:
********, седалище и адрес на управление: гр. С, бул. „Ц Ш“ № 115Е, ет. 5, да заплати
на адв. А. Д., ЕГН: ***********, адрес: гр. С, ул. „Х О“ № 74, ет. 1, ап. 1, сумата от
100 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана в настоящото
производство безплатна правна помощ и съдействие на ищеца Т. Й. Б..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8