№ 6588
гр. София, 27.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20221110133885 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по искова молба на „Т.С.“ ЕАД срещу С. И. Д., с която са предявени
обективно кумулативно искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 318,
ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че С. И. Д. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата 90,36 лева- главница за цена на
доставена топлинна енергия за имот в **********1, за периода от 01.11.2019 г. до 31.12.2019
г., ведно със законна лихва от 24.02.2022 г. до изплащане на вземането, сумата 145,11 лева за
мораторна лихва за периода от 15.09.2019 г. до 09.02.2022 г.; сумата 13,75 лева за главница
за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.01.2019 г. до
31.12.2019 г., ведно със законна лихва от 24.02.2022 г. до изплащане на вземането, сумата
06,08 лева за мораторна лихва за период от 03.03.2019 г. до 09.02.2022 г. за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело №
3804/2022 г. по описа на СРС.
Твърденията на ищеца са, че по силата на договорно правоотношение по общи
условия, приети по реда на чл. 150 от ЗЕ, доставял до процесния имот топлинна енергия за
исковия период, чиято стойност не била платена в предвидените срокове от ответника като
клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153 от ЗЕ. Претендира се право на
обезщетение по чл.86 от ЗЗД. Оспорва основанието на предоставяне на правна помощ на
ответника по чл. 38 от ЗА.
Ответникът оспорва исковете по основание, евентуално навежда възражение за
изтекла погасителна давност. Не оспорва размера на исковете
Третото лице-помагач на страна ищеца – „Т.С.“ ЕООД счита исковете за
основателни.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 ГПК, по свое
убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
На осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 и т.4 от ГПК, обявено за безспорно и ненуждаещо се от
доказване е размер на исковете, както и че ответникът се счита собственик на ½ ид.ч. от
1
правото на собственост върху имота през исковия период.
Ищецът представя Договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл.
117 от ЗТСУ №138/05.10.1979 г. и писмо от 06.03.2023 г. на Столична Община, от които
установява, че ап. 21 в **********, е придобит от Е.О. Д.а и С. И. Д., които се намират в
граждански брак, съгласно Акт №436/1963 г., за който няма данни да е прекратен до наши
дни. При това положение и на осн. чл. 103, във вр. чл. 13 от СК-1968 г. (отм.) имотът е
станал съпружеска общност – бездялова съсобственост между съпрузите.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. №
2/2017 г., ОСГК – „(с)обствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или
титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона
за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание
и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на
топлинна енергия за битови нужди дължи цената й.“ Ето защо съдът приема, че през
исковия период като собственик на имота ответникът се намира в облигационно
правоотношение с ищцовото дружество, тъй като качеството потребител на топлинна
енергия се свързва с принадлежността на вещно право на собственост върху имота.
За процесния период е приложима материалноправната норма на чл. 32 от СК,
съгласно която съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети за задоволяване на
нужди на семейството и възникнали разходи по повод ползването на вещи, които съпрузите
притежават в режим на съпружеска имуществена общност, а такъв разход безспорно е този
за доставяна топлинна енергия за имота. Солидарността на съпрузите произтича от закона и
съществува докато трае бракът им. Съгласно чл. 122, ал. 1 от ЗЗД, кредиторът по вземания
срещу солидарни длъжници сам определя към кого да насочи претенциите си и може да иска
изпълнение на цялото задължение от всеки един, а всеки един отговоря за пълния размер на
вземането на кредитора. Поради това ответникът се явява пасивно материално легитимиран
да отговаря изцяло за неплатените суми за доставка на топлинна енергия.
Сключването на писмен договор не е условие за възникване на облигационната
връзка– арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ, а изрично писмено изявление на потребителя за приемането на
ОУ законът не въвежда като условие за възникване на правоотношението. Не се твърди и
доказва изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ – ответникът да е упражнил възражение срещу
ОУ в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, както и че е сключен индивидуален договор за продажба
на топлинна енергия с трето лице. Ирелевантно е дали ответникът фактически е обитавал
имота.
Искът за установяване на съществуване на правото на парично вземане, удостоверено
в заповед за изпълнение, съгласно чл. 422, ал. 1 от ГПК се счита предявен от датата на
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което е сторено на
24.02.2022 г. На основание чл. 116, б. „б” от ЗЗД, считано от тази дата спират да текат
давностните срокове. Съгласно чл. 111, б. „в” от ЗЗД, правото на парично периодично
вземане, каквото е това на топлофикационното дружество, съгласно Тълкувателно решение
№2/2013г. на ВКС, както и вземането за лихва, се погасява с изтичането на тригодишна
давност. Претендират се парични вземания за главници за периода от 01.11.2019 г. до
31.12.2019 г., г. и погасени по давност ще са изискуеми парични вземания преди три години
назад от датата на предявяване на исковата молба (чл. 114, ал. 1 от ЗЗД) – преди 24.02.2019
г. Исковата претенция за главница и лихва касае изискуеми парични вземания възникнали
след тази дата, поради което възражението на ответника се явява неоснователно.
Страните не спорят по размера на исковете, поради което подлежи на уважение по
период и размер иска за главница за цена на доставена топлинна енергия.
Ищецът претендира вземането по чл. 86, ал.1 от ЗЗД, като начислено върху главница
2
за цена на доставка на топлинна енергия за периода 01.05.2018-30.04.2020 г. С влязло в
законна сила решение по гр. дело №39495-2020 г., СРС, е признато за установено, че
ответникът не дължи на ищеца главница за периода 01.05.2018-31.10.2019 г., и поради липса
на изискуемо главно парично вземане, то обусловената от него акцесорната претенция се
явява неоснователна. По отношение на периода на доставка 01.11.2019-30.04.2020 г., за
който се установява /90,36 лв./ и не оспорва /91,57 лв. пред заповедния съд/, че реално
доставеното количество топлинна енергия е сумата 181,93 лв., както и че ответникът не
твърди и не доказва да е погасил в срок паричното вземане за главница, то ищецът има
право на обезщетение за забавено изпълнение. По приложимите Общи условия от 2016 г., а
именно чл. 33, ал. ал. 1 и ал. 4 продавачът начислява лихва за забава само върху
задълженията по чл. 32, ал. 3, съответно само върху сумите по изравнителните сметки,
които съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия следва да бъдат заплатени в 45-дневен срок
от изтичане на периода, за който се отнасят или искът е основателен за периода 15.09.2020-
09.02.2022 г. и за сумата 25,93 лв., чийто размер съдът определи по реда на чл. 162 от ГПК,
след служебно прилагане на лихвен калкулатор. За този размер и период искът подлежи на
уважение, а в останалата част – отхвърлен.
Съгласно чл. 139, ал. 2 от ЗЕ, дяловото разпределение на топлинна енергия между
клиентите в сгради-етажна собственост се извършва от топлопреносното предприятие или
чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ. Съгласно чл. 149б,
ал. 3 ЗЕ услугата дялово разпределение се извършва от и за сметка на доставчика на
топлинна енергия или по сключен от него договор с лице, регистрирано по реда на чл. 139а,
вкл. в хипотезата на чл. 139б от ЗЕ (когато клиентите в сграда - етажна собственост са
избрали лице, регистрирано по реда на чл. 139а, за извършване на услугата дялово
разпределение) като сумите за дялово разпределение се заплащат от потребителите на
продавача- чл. 36 от ОУ. От представените писмени доказателства от третото лице-помагач
(главни и индивидуални отчети) съдът приема, че са предоставени услугите за дялово
разпределение и искът се явява основателен за сумата 13,75 лв. за периода от 01.01.2019 г.
до 31.12.2019 г. Възражението за изтекла давност на ответника е неоснователно, тъй като
изискуемостта на вземането за м.01.2019 г. настъпва след 24.02.2019 г. Приложими след
11.08.2016 г. са Общи условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на
КЕВР, които публикувани на 11.07.2016 г. във в. Монитор (вж. ОУ на л.60 от делото) са
влезли в сила на 11.08.2016 г., съгласно чл. 150, ал. 2 от ЗЕ. Според чл. 114 от ЗЗД,
давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Изискуемостта на
паричното вземане за цена на топлинна енергия се определя според правилата в ОУ при
прогнозни сметки. Тъй като в чл. 33, ал. 1, във вр. чл.32, ал.1 от ОУ е уговорено, че
потребителят е длъжен да заплаща продажната цена за доставена топлинна енергия
ежемесечно – в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася, тези парични
задължения стават изискуеми на 45-то число, следващо месеца, за който са дължими, и от
този момент започва да тече погасителната давност.
Неоснователен е и следва да бъде отхвърлен иска за мораторна лихва за неплатена
услуга дялово разпределение. По арг. от чл. 36, ал. 2 от ОУ не се установява уреден ред и
начин за заплащане на услугата, което касае и въпросът с изпадането в забава при неточно
изпълнение в темпорален аспект. Освен това, не се представя и покана до длъжника за
плащане, поради което правото на парично вземане съдът приема, че не е възникнало.
Търсеното парично задължение за главница е дължимо и изискуемо, и като законна
последица от това се дължи поисканата законна мораторна лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение -24.02.2022 г., до окончателното
изплащане на вземането.
При този изход на спора, всяка страна има право на съдебни разноски, на основание
чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК. Съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в настоящото производство подлежи на реализация и
отговорността за разноски в рамките на заповедното производство. Разноските на ищцовото
дружество са платенa държавни таксa –25,00 лв. и 100 лв. за юрисконсултско
3
възнаграждение за настоящото производство, последното на осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр.
чл. 37 от ЗПП, определено от Съда в предвидения минимален размер по чл. 25 от НЗПП; и
28,86 лв. – за заповедното производство за платена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
За исковото производство в полза на ищеца следва да се пресъди по правилото на чл.
78, ал. 1 от ГПК сумата 63,67 лв. за съдебни разноски; а за заповедното производство -сумата
17,73 лв. за съдебни разноски, или общо 81,40 лв. При определяне на разноските се отчете
Определение №15392/27.04.2023 г. по ч.гр.дело №9732/2022 г., СРС, съгласно което
заповедта за изпълнение е обезсилена в частта за съдебните разноски, а за уважена част от
исковете се приемат и сумите, които длъжникът не оспорва за дължими.
Ответникът претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА – за
исково производство има право на сумата 400,00 лева, а за заповедното производство сумата
50,00 лева, на осн. чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ пар. 1, вр. чл. 6, т. 5 от НМРАВ ред. ДВ-
бр.68 от 31.07.2020 г., с оглед на дата на сключване на договора за правна помощ. Ищецът
не опроверга предпоставките за оказване на безплатна правна помощ и за настоящото
производство в полза на процесуалния представител на ответника адв. А. следва да се
пресъди адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата 196,26 лева, а за
заповедно производство на адв. Д. – сумата 37,44 лв.
Предвид горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че С. И. Д., с ЕГН:**********, с адрес:
**********1, дължи на Т.С.“ ЕАД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес на управление:
***********, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД, вр.
чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 90,36 лева - главница за цена на доставена
топлинна енергия за имот в **********1, за периода от 01.11.2019 г. до 31.12.2019 г., сумата
25,93 лева - мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г. до 09.02.2022 г.; сумата 13,75 лева -
главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.01.2019 г.
до 31.12.2019 г., ведно със законна лихва върху главниците, считано от 24.02.2022 г. до
окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело № 9732/2022 г. по описа на СРС; като иска за
мораторна лихва, начислена върху главницата за цена на доставена топлинна енергия, за
сумата над уважения размер от 25,93 лева до пълния предявен размер от 145,11 лева и за
периода 15.09.2019-14.09.2020 г., и за мораторна лихва, начислена върху главницата за цена
на извършена услуга за дялово разпределение, за сумата 06,08 лева за периода 03.03.2019-
09.02.2022 г. – ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА С. И. Д., с ЕГН:**********, с адрес: **********1, да заплати на Т.С.“
ЕАД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес на управление: ***********, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 81,40 лева – съдебни разноски по ч. гр. дело №9732/2022 г. и по
гр. дело №33885/2022 г., и двете по описа на СРС.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес на управление:
***********, да заплати на адвокат Р. Ц. А. – САК, с личен №**********, с адрес на
упражняване на дейността: гр. София, бул. „Витоша“ №1-А, вх.Б, ет.3, к. 316, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от ЗА, сумата 196,26 лева – адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по гр.дело №33885/2022 г. по описа на
СРС.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес на управление:
***********, да заплати на адвокат Р. Л. Д. – САК, с личен №**********, с адрес на
упражняване на дейността: ************, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, във вр. чл. 38,
4
ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от ЗА, сумата 37,44 лева – адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ по ч. гр. дело №9732/2022 г. по описа на СРС.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД на
страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5