РЕШЕНИЕ
№ 1446
гр. Пловдив, 29.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330118106 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от В. Б. Я., ЕГН ********** против „Креди йес“
ООД, ЕИК *********, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по
чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11, чл. 19 ЗПК.
Ищецът твърди сключен договор за паричен заем от 26.08.2021 г., с
предоставена сума от 300 лева и уговорена неустойка за непредоставено обезпечение
от 137,31 лева. Поддържа клаузата за дължимостта й в чл. 8 да е недействителна - на
осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, както и предвид неспазване на чл. 19,
ал.4, вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК, поради нарушение на добрите нрави и неравноправност,
излизала извън присъщите й функции, не била включена в ГПР, при което посоченият
не съответствал на действително прилагания и била налице нелоялна търговска
практика по см. на чл. 68д, ал. 1 и ал.2, т. 1 ЗЗП. Моли за прогласяване нищожността
на клаузата на чл. 8 за дължимост на неустойка по договора. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва иска.
Неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение поставяло
кредитора в риск от неизпълнение от страна на длъжника, който иначе щял да бъде
покрит от обезпечението. Тя не била част от печалбата, а договорено обезщетение за
неспазване на задължение от заемополучателя, който – ако бил предоставил
гаранцията, кредиторът щял да е събрал вземането си и нямало да търпи вреди от
неизпълнението.
Размерът на ГПР не бил надвишен и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК било
спазено, като при изчисляването му бил взет предвид и размерът на лихвата.
Нарушение на добрите нрави не било налице, т.к. цената на услугата била ясно и точно
посочена. Изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 и т. 11 ЗПК също били спазени. Предвид
1
изложеното се твърди, че клаузата за неустойка е действителна и индивидуално
уговорена. Моли се за отхвърляне на иска. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е
подписан договор за паричен заем № ********* от 26.08.2021 г., по който
предоставената сума е усвоена /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 508/16.01.2022 г. –
л. 28-29/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите
писмени доказателства.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на
договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните
имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9,
ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода
редакция.
В оспорената клауза на чл. 8 от договора, е предвидено задължение на
потребителя за плащане на неустойка от 137,31 лева, при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечения в тридневен срок от подписване на
договора – гаранти, отговарящи на условията по чл. 10, ал. 2, т.1 ОУ и с още едно от
следните – ипотека върху недвижим имот; особен залог на движимо имущество;
банкова гаранция /валидна за период до 6 месеца след падежа/; ценна книга, издадена в
полза на заемодателя, които следва да отговарят на изискванията на чл. 10 ОУ.
Съдът намира, че въведеното задължение за поръчителство, както и дължимост
на неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза.
Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез двама поръчители и някое от
останалите изброени, освен кумулативност, съдържа множество изначално поставени
ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и
изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от
сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е
твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ –
2
поръчители /гаранти/, т.к. същите следва да отговарят на критерии – чл. 10, ал.2, т.1
ОУ, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници
/напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно ипотека, особен
залог, банкова гаранция – за учредяването им също е необходимо чуждо съдействие;
относно ипотеката – освен първа по ред – за заем от 300 лева, изискването за нея е
абсолютно неоправдано, уговорено в противоречие с интересите на потребителя и
изцяло в негов ущърб; относно залога на дв. вещи – следва да е в размер, надвишаващ
два пъти общата сума по договора – главница и лихва, за който важи вече написаното;
банковата гаранция – която трябва да е в размер на два пъти пълната дължима обща
сума и валидност 6 месеца след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква
набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни
технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното
предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод,
че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън
присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на
вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника,
съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин
към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с
добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването
на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение;
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи;
вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.
о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може
да изпълнява и наказателна функция.
Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
3
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на заетата сума.
Размерът на неустойката представлява 45,77 % от заетата сума
/(137,31/300)*100/.
Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост
и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят
определя. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на
вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за
обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета
на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да
дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и
до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в
контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя
драстично нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди
от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010
г., IV г. о., ГК/.
При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова
доказателствената тежест да установи валидността на клаузата за неустойка. У него
лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този
факт.
Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при
сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26,
ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие.
Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.
Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и доказан, при което
следва да бъде уважен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл.
80 ГПК и доказателства за плащане на 50 лева - ДТ.
Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено
защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно
ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
4
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ, възлиза на минимума от 300 лева, която следва да се
присъди лично на пълномощника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните В. Б. ЯК, ЕГН
********** и „Креди йес“ ООД, ЕИК *********, че клаузата на чл. 8 от сключения
помежду им договор за паричен заем № ********* от 26.08.2021 г., уреждаща
задължение за плащане на неустойка, е недействителна.
ОСЪЖДА „Креди йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12 да плати на В. Б. Я., ЕГН **********, с
адрес: гр. ****************************, сумата от 50 лева /петдесет лева/ -
разноски по делото.
ОСЪЖДА „Креди йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2
ЗАдв., да плати на адвокат Д.В. М., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.
***********************, сумата от 300 лева /триста лева/ - адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищеца В. Б. Я. в производството
по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5